Македонки вдъхват живот на наш манастир

Монитор

Шест монахини от Македония живеят в Клисурския манастир "Св. св. Кирил и Методий" край Берковица, служат и го стопанисват, установи наш екип. Минаваме случайно наблизо и се спираме до едно заведение, пред което има и малко язовирче, а в него пляска риба. Решаваме обаче да се отбием в близкия манастир, който привлича като магнит погледите ни.

По чардаците на възрожденските постройки в двора са наредени да съхнат чаршафи и одеяла. Оказва се, че има стаи за гости, които изглеждат по-хубави и от хотелски. Заговаряме се с монахините и установяваме, че говорят на архаичен български диалект, който ни очарова. Чак после разбираме, че са от Република Македония."Ние сме си българки, затова дойдохме да служим тук. В Македония настана голям разкол в църквата… Там все повече хора разбират къде са им корените, какви са. Особено сред духовниците, защото църквата пази документите от миналото, пази спомена за събитията. Заедно с нас в България се преместиха доста наши приятели", разказват те.

Клисурският манастир, който се намира в западната част на Стара планина, между градовете Вършец и Берковица, сякаш е изскочил направо от вълшебна приказка. Първата ти мисъл, когато влизаш там, е, че вече не си в България. Най-вече заради това, че всичко блести от чистота. Ако забършеш масивните каменни плочи на двора с мокра кърпичка, най-вероятно няма да успееш да я изцапаш. Жалко, че не се сетихме наистина да си направим този експеримент. Чистотата, редът и красотата, които струят от двете бели като сняг църкви, подредените като в картинка цветни градинки с шарени цветя, магерницата, жилищните помещения, разположени в старинните, но нагиздени и блестящи къщи, и дори високите дувари изглеждат свръхестествени. "Сега ще извикам майката игумения" – казва ни една от жените, които чистят, и се шмугва в близката сграда. Сядаме под чардака и след малко тя се появява. "Заслугата не е наша. Ние само поддържаме това, което заварихме. Едва от два месеца сме тук" – казва ми скромно майка Таисия, все едно се оправдава.

Тя е млада жена, с мека усмивка. Когато я слушаш, имаш чувството, че наистина си попаднал на един от малкото хора, за които служенето на Бога е вътрешна радост. Обяснява ни, че шестте македонски монахини, дошли начело с нея, се занимават усилено и със зографство. Те от години се обучават да рисуват икони. Това е основното им занимание, но отхвърлят и много друга работа. Изучили са се по каноните и с майсторлъците на прочутата Охридска живописна школа. Ние пък мислехме, че тя отдавна не съществува… Монахините правят икони по поръчки на други манастири и църкви. Въвежда ни в ателието, където ги рисуват. Първото нещо, на което се натъкваме, е компютър. Самата зала, в която сме, много трудно се връзва с представите ни за манастир. Тя е просторна, със светли плочки на пода. По стените й са подпрени икони, които направо греят от ярките пресни бои. "Аз рисувам ето тази тук" – казва ни не без гордост майка Таисия. Обяснява ни, че боите се забъркват по древна рецепта на школата. Слага се яйце, различни багрила, извлечени от природата…

Майка Таисия с готовност ни разказва и историята на манастира. Построен е през 1240 година, предпоследната от царуването на великия български цар Иван Асен ІІ. През османското робство обаче светата обител е нападана и опожарявана десетки пъти. През 1862 г. в деня на светите братя Кирил и Методий манастирът бил запален и сринат до основи от берковския паша Юсуф бей. Монасите и миряните, събрали се за празника, били изклани.

Манастирът е възстановен през 1869 г. от Александър Дамянов (по-късно йеромонах Антим). Още от дете той иска да служи на Бога, но баща му не разрешава. Намира му работа в дюкяна си, гледа да му даде занаят в ръцете, да го отклони от аскетичния живот на черноризец. Съдбата и момчето обаче са решили друго. През 1869 г. Антим със собствени средства построява магерницата, а след султанския ферман, провъзгласяващ самостоятелността на Българската православна църква (11 март 1870 г.), изгражда параклиса "Св. Никола" и Аязмото, където тече лековитата вода. После иска одобрението на султана чрез Екзархията да му разреши да построи храм на мястото на разрушена църква в землището на село Дервент (Клисура, Бързия). Със специален ферман от 3 юни 1874 г. се разрешава тя да бъде вдигната. В документа пише, че разноските ще се "иждивяват от страната на поп Антим от Берковица". След Освобождението църквата "Св. св. Кирил и Методий" е осветена от Видинския митрополит.

Според легендата по време на Чипровското въстание шестима от монасите на манастира подслонили част от бунтовниците. Изпратената след тях турска потеря ги настига и пленява. Съсекли и изгорили монасите. На лобното им място израснали шест дървета, шест бука и избило изворче с лековита вода. Майка Таисия и в Македония е служила в манастир с лечебно изворче и вярва, че тук неслучайно я е пратила Божията ръка. Тя самата още като дете е искала да се посвети на Бога. Подарява ни по едно камъче, на което е изрисуван образът на Света Богородица. То е от извора. Съвсем обло, гладко и нежно от водата, която с векове е текла и е заглаждала парченцето скала.

Друга легенда обяснява името на върха, който се издига над манастира – Тодорини кукли. Влюбените Тодора и Никола от близкото село отиват в Клисурския манастир, за да се венчаят тайно. Бащата на Тодора научава и пуска след тях потеря, за да ги залови и да предотврати свързването им пред Бога. Младите бягат към върха. Когато излизат на открито, Никола казва на Тодора да продължи нагоре, а той остава, за да спре преследвачите. Тя стига до каменните върхари и поглежда надолу. Вижда, че баща й е хванал Никола и точно в този момент го убива. Тя развързва бохчата, украсява приличащите на човешки фигури скали (куклите) с чеиза си и пада като мъртва на земята. Друга легенда твърди, че хубавицата Тодора пасла овце по билото. Един ден я виждат турците и я подгонват. Тя се втурва да бяга и достига чуките, където, за да не се даде, скача в пропастта.

Снимки: Алексей Димитров