Младите монахини и монаси в България

Млада монахиня в ателието по иконопис към Клисурския манастир. Сн.: Artpmg.blogspot.com

Темата за младото монашество в България днес е актуална, за жалост – и заради няколкото скандални случая, които бяха огласени в медийното пространство през последните години. Така станахме свидетели на поредица от критични коментари и негативни нагласи, свързани с решението на млади хора специално в България да тръгнат по монашеския път. Но, за радост, темата е актуална и защото днес (на фона на оскъдния общ брой на посветилите се на монашески живот у нас) наблюдаваме повишен интерес към този начин на живот именно от млади мъже и жени – немалка част от монасите в България са на възраст до 50 години.

Мнозина скептици днес мислят, че за да избереш монашеството, трябва да си преживял „силен емоционален удар“, или просто да искаш да избягаш от реалността, защото не си способен да се справиш с предизвикателствата на динамичния съвременен начин на живот; може би пък не си успял да си намериш брачен партньор, или заради амбиции за „църковна кариера“. А всъщност поемането по монашеския път не е избор „против“ нещо, а избор „за“ – „за“ чист живот, посветен на Бога, „за“ това да послушаш гласа на сърцето си. Монашеството не е работа, нито професия, не трябва да бъде и фиксидея. То е призвание, също като презвитерството например и т.н. Някои го откриват рано, други – по-късно.

Изборът да приемеш монашеско пострижение не е нито лесен, нито се прави лекомислено. Самата Църква е изградила правила и механизми, по които да отрезвява и да слага ограничения именно пред лекомислените, на които днес им хрумва едно, а утре – друго. Затова и например младите бащи с малки деца не биха били допуснати да станат монаси и да изоставят семейните си отговорности.

Отстрани може би този живот ни изглежда безгрижен – посвещаваш времето си на богослужения и на грижи за манастира. Но призванието на монашеството е много повече от това – то е стремеж към придобиване на постоянно молитвено състояние на ума и сърцето, живот в подвига на послушанието. Обетите, които монахът дава при пострижението си, са съвсем реални изпитания за него в ежедневието. Да станеш монах означава да си готов да водиш постоянна битка със самия себе си и едновременно с това в душата ти да цари мир. Споменавайки за послушанието – това наистина е един от най-трудните подвизи, да отсечеш волята на егото си – не в онзи овчедушен смисъл на пасивно примирение, а следвайки примера на Самия Господ, пример на пълно снизхождане и смирение… което е трудна задача за всеки млад човек, който обичайно в тази възраст иска да утвърди авторитета и позицията си пред другите.

Сериозно изпитание е и съжителството в една общност, не по-малко от изпитанието на брачния съюз – да живееш в мир и единение с другия. За радостта обаче, която извира от това единение, говори св. Порфирий Кавсокаливит: „Какъв живот беше, каква любов, какво благоговение, какъв копнеж, какво послушание, каква молитва! Как живеехме един друг с усмивка на уста и с братска любов! Това беше небесен начин на живот! Подвижникът, който отива в пустинята, всичко жертва, дори и своята почивка, стига да успее да почувства Божията благодат; да почувства нежната любов на Христос, да бъде в Неговите обятия; да се съедини с Бога, да почувства общението с Него, своето единение с Бога; да стане едно с другите, както Света Троица, където трите Личности на Света Троица са едно. Така той излиза от този свят, но не губи надежда. Той пребивава там, понася несгоди, но не губи надежда, когато излиза от света. Той излиза от света с голяма утеха и с много приятели. Негови приятели са цялата природа, включително птичките и животните, но и всички светци, мъченици, ангели и най-вече Пресвета Богородица със Своя Син“ [1]. Това е искреността на монашеството, това е чистото и божественото братско съжителство.

Виждайки обаче някой монах на около 20-25 години мнозина споделят, че не биха му се доверили и не биха взели пример от едно момче, което “твърде малко е живяло“. Но няма възраст за даровете на Божията благодат, включително и за да придобиеш мъдростта с примера си да насочваш другите към истинния път – пътя към Бога. Защото колкото си по-усърден, толкова повече ще ти въздаде Господ, независимо на колко години си. Затова и няма значение дали монаха, когото срещаме, е на 20, 40 или 60 години, за да поговорим с него за Божия път.

Именно мъдрост наблюдавах у мнозина млади достойни монаси, които без вина смирено понесоха всички негативни последици, изсипали се към тях и към цялата монашеска общност следствие на огласените в медиите скандали.

Като изкусни скептици обаче ние продължаваме да се вглеждаме и в най-дребните детайли и сме винаги готови да осъждаме… Вглеждаме се дори и в монашеските одежди и ако не са захабени и поскъсани, ако не изглеждат окаяно, обявяваме техните притежатели за суетни хора, на които им липсва смирение. И все пак чистият и спретнат външен вид не винаги е знак за суета, а е необходимост. Грижата за тялото и за неговото здраве често пъти дава представа и за подредения вътрешен живот на човека. Така, както китната манастирска градина и чистият манастир са радост за всеки поклонник и издават състоянието на братството или сестринството, обгрижващо обителта. И обратното – пълното нехайство към външния вид често пъти (макар и съвсем не винаги) издава хаос и занемареност и в духовния живот.

Да, наистина, знаем за идеала на монашеството, за думите на св. Йоан Лествичник, че монах е онзи „който, бидейки облечен във веществено и тленно тяло, подражава на живота и състоянието на безплътните“ [2]. Наистина, монахът трябва да е пример за нас, миряните, в следването на пътя на вярата. И все пак той не е безгрешен. Всеки допуска грешки. Само Господ Иисус Христос е бил безгрешен, а Го разпнаха.

Ние обаче сме особено добри именно в това – да осъждаме другия, като книжниците и фарисеите, които бяха готови да погубят блудницата (Йоан 8:1-11). В тази евангелска история Господ ни дава пример за това , че като човеци е нормално да грешим, въпреки старанието на всекиго от нас да следва Божията воля. И монасите са хора като нас, те не са защитени от изкушение. А самоанализирайки се, можем да забележим, че след дадено от Бога изпитание, което сме превъзмогнали, сякаш укрепваме още повече във вярата…

* * *

“А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Йоан 8:1-11).

Бележки

1. Из „За монашеския живот“.
2. Св. Йоан Лествичник, из „Лествица“.