Православните монахини живеят за Бога

Източник: Yakima Herald-Republic

На едно покрито с борове парче земя край щатска магистрала 97 тихоокеанският северозапад на САЩ се среща с Византийската империя.

Вечнозелените дървета приютяват група сгради, които повече приличат на типични северозападни хижи, отколкото на православен манастир.

В малките часове на денонощието горите са потънали в мрак. Цари спокойствие, тишина и мир. По други места затварят барове, пътуват камиони, деца са заспали от часове.

В крайпътния манастир в края на гората православните монахини се молят за всички тях.

От това усамотено горско място, на 16 км северно от Голдъндейл, 16 монахини се молят за света. Техните молитви продължават докато звездите избледнеят по небето, слънцето изгрее и заблести, и тъмнината настъпи отново.

Животът – едно спокойно редуване на труд и молитва – тече напълно необезпокоявано в “Св. Йоан Предтеча”, единственият православен манастир в централен Вашингтон. Закътан под дърветата и кръстен в чест на св. Йоан Кръстител, той е един малък вариант на манастирите в Гърция, които съществуват от столетия, и се разраства. Нови сестри, повечето от западните щати, пристигат почти всяка година.

Манастирът е дом за 16 сестри, включително четири послушници. Повечето от тях са на възраст между 20 и 30 години. Най-възрастната е над 70-годишна. Четири са от Гърция. Три са от щата Вашингтон, включително две от Якима. Други три са от Калифорния.

Те са дали обет да преживеят целия си живот сред боровете на Сейтъс Пас, на височина над 900 м, от северната страна на възвишенията Хорс Хевън в окръг Кликитат. На почти 100 км от Якима и на хиляди километри от Гърция, това място изглежда на края на света.

Докато други млади жени учат в колежи и ходят на срещи, намират си работа, омъжват се и създават семейства – сестрите отдават своя живот на Бога, като живеят в уединение – заедно – и се молят за света.

“Това е призвание от Бога”, казва 33-годишната сестра Ефремия. “То расте в сърцето ти. То е като огън в теб.”

Родом от Санта Барбара, Калифорния, сестра Ефремия е първата американка, дошла да живее в манастира, основан от три гръцки монахини през 1995 г. Тя е тук от 11 години.

“Нямах никаква представа какво е монашеският живот преди да дойда тук”, казва тя. “Привлече ме Христос. Много хора казват, че това е като да си в затвор или нещо подобно. Не, не е. Точно обратното. То е като да си свободен.”

Сестрите водят съзерцателен, тих живот, до голяма степен изолиран от външния свят – като се изключат посещенията при лекар, пазаруването и други поръчки, както и редките пътувания до друг манастир. За разлика от католическите монахини, които обикновено са много дейни в своите общности, православните монахини поставят в центъра на своя живот желанието да се приближат до Бога чрез молитвата.

“Трудно е да се разбере дълбочината на този живот”, казва 30-годишната сестра Йосифия, родом от Скотсдейл, Аризона. Тя е живяла в манастира почти 10 години. “Това е един красив живот. Правиш го за Бога.”

Сестрите преминават през период на послушничество, или изпитание, – който може да продължи години – преди да приемат монашеско пострижение. Изключително рядко е сестра да се откаже от монашеския живот след този момент.

“Идваш тук с намерението да умреш тук”, казва сестра Йосифия. “Това е много сериозно обвързване.”

Православието е древно, датира от самото начало на християнството. Последователите му вярват, че практикуват най-чистата форма на вярата, един непрекъснат разказ, започнал от смъртта на Иисус.

А “Монашеството”, обяснява сестра Йосифия, “е сърцето на Православната църква.”

Животът на сестрите е жертва пред Бога и прослава на Бога. Всичко, което те правят, от храненето на пилетата и печенето на хляба до ставането рано сутрин, го правят с любов за Бога.

Сякаш не е от този свят това място сред боровете. Тишината е на почит тук. Празните разговори се избягват. Жени, шепнещи молитви на гръцки и облечени в надиплени черни одежди, събират яйца, пасат кози, ринат сняг. Те пекат баклава, правят ароматни сапуни, тамян и восъчни свещи, отглеждат своя собствена градина и държат малка фурна, кафене и магазин за подаръци близо до километричен стълб 24.

Докато работят, те се молят: “Господи Иисусе Христе, помилуй нас.”

“Тези няколко думи са най-силните”, казва сестра Йосифия.

На зимната светлина в една късна утрин миналия февруари две сестри – 25-годишната сестра Йоана, родом от Уасила, Аляска, и 28-годишната сестра Филотея от Бен Ломънд, Калифорния – се молят, докато рисуват икони в една стая над кухнята. Те са седнали една до друга в малката, добре осветена стая, съсредоточени върху движенията на четката и шепнещи своята молитва отново, и отново, и отново.

“Господи Иисусе Христе, помилуй нас. Господи Иисусе Христе, помилуй нас. Господи Иисусе Христе, помилуй нас.”

Сестрите дават обет за нестяжание, целомъдрие, послушание. Всяка от тях се стреми да съедини цялото си същество – ум, тяло и душа – в непрекъсната и неразсеяна молитва. Техният живот е непрестанно упражняване в себеотрицание. И сестрите прегръщат ограниченията.

“Ние слагаме себе си на последно място, винаги”, казва 28-годишната сестра Мирофора. Родом от Фелтън, Калифорния, тя е живяла тук пет години. “Когато дойдеш в манастира, ти ставаш част от една общност. Никой не е индивид. Това е смирение.”

Това също е и борба. “Ние се борим с нашите страсти, с нашите грехове”, казва сестра Ефремия. “Опитваме се да забравим себе си, доколкото можем.”

Страстите са седемте смъртни гряха: гордост, завист, чревоугодие, похот, гняв, любостяжание, нерадение.

“Просто отсичаш страстта от себе си – сантиметър по сантиметър”, казва сестра Йосифия. “Това е процес, който продължава цял живот. Един много бавен процес. Напредваме по-бързо, ако не се разсейваме.”

И така, когато дойдат тук, на това покрито с борове парче земя, те оставят всичко зад себе си. Те не опаковат предишния си живот в куфарите си. Няма училищни албуми, спортни трофеи, нито дори семейни снимки. Те не взимат нищо със себе си, когато идват, освен желанието да се приближат колкото могат по-близо до Бога. Те се сбогуват със своето семейство и приятели, със своето минало, рождени дни – дори със своите имена – за да се опитат да достигнат чистота.

Духовен старец дава ново име на всяка сестра, име на светец, личен пазител, образец за подражание.

“Това е жертвата”, казва сестра Йосифия. “Оставяш всичко зад себе си и се съсредоточаваш върху другия живот. Същността на монашеството е жертвата. Човек иска да отдаде себе си на Бога. Иска да отдаде тези години, младостта си.”

Сестрите заменят своите дрехи с дълги, черни раса, които те сами си шият, върху които често носят ватирани жилетки, за да ги предпазват от студа в планинския проход. Черното им напомня за смъртта, но “не по болезнен начин”, казва сестра Мирофора. “То ни напомня, че животът тук е временен. То ни напомня за покаянието.”

В своя нов живот сестрите учат гръцки.

Те се отказват от личните си банкови сметки, от яденето на месо, от носенето на грим, от ходенето на кино, от слушането на радио, от сърфирането из интернет – дори от оглеждането в огледало, защото е по-лесно да видиш вътрешните недостатъци като избягваш външните образи.

Самият манастир е като едно огледало, казва сестра Мирофора: “Когато дойдеш тук, откриваш много за себе си. Откриваш много за своите грехове, за своите слабости.”

Що се отнася до предметите, от които те се отказват, “Дори не си спомняш, че тези неща съществуват”, казва сестра Йоана, която е прекарала седем години в манастира. Тя от ранна възраст е знаела, че иска да бъде монахиня. “Никога не съм искала да върша нещо друго. Връзката се усилва с пребиваването тук. Чувстваш, че това е мястото, което Бог е определил за теб.”

Сестрите се съсредоточават върху вътрешната красота и желаят същото и за своите гости. От посетителките се изисква да са облечени прилично, да влизат в параклиса с покрита глава, да не използват огледала. Повече от 1000 души – предимно православни – посещават манастира всяка година и броят им расте. Посетителите идват за празнични дни, за молитвено уединение, на поклонение, за Рождество и Великден, който се нарича Пасха в православната традиция.

Дните преди Пасха са изпълнени със строг пост, по-дълги богослужения, приготовления. В манастира цари радостна атмосфера.

Малко след 10 ч. вечерта на 22 април тази година две сестри вплитат цветя – бели и розови карамфили, жълти и оранжеви рози – в зеленината, украсяваща една от трите олтарни арки. Те са украсявали малкия параклис от ранния следобед, пекли са печива цяла седмица, постили са от началото на март. На сутринта те ще се нагостят с яйца и сирене.

Сега пред тях стоят кофи с разлистени клонки, кринове, рози и една задача. Енориашите ще започнат да пристигат скоро. Сестра Филотея, която живее тук от шест години, забелязва, че на едно място от зеленината липсва нещо. Тя се тревожи, че няма достатъчно цветя. Една арка – и половината от друга – се нуждаят от цвят.

“Градинският розов карамфил ще оправи всичко”, казва тя, като се качва по една стълба и втъква нежните стебълца в арката.

На пода на параклиса тя се отръпва назад, за да се полюбува на работата си: “Красиво е. Мисля, че е добре.”

Сестра Йоана не е толкова сигурна: “Трябва още градински карамфил”, казва тя.

И двете желаят параклиса да изглежда красиво. Пасха, празнуването на възкресението на Христос от мъртвите и възлизането Му на небесата, е празникът на празниците, най-великият ден от годината.

През лятото сестрите организират лагер за православни момичета. А веднъж месечно сестра Йосифия изнася урок пред ученици от православното училище “Св. Йоан Кронщадски” в Якима.

Всяка седмица няколко местни православни семейства участват в редовните богослужения, на които мъжете и жените сядат от различни страни в параклиса. Не е необичайно обаче малки деца да се провират сред група монахини, пеещи в централната част на параклиса с ниски мелодични гласове, и сред техните надиплени одежди да изпъква някое малко момиченце с шал на главата, което гледа монахините с благоговение и възхищение.

Сестрите са модели за подражание за местната православна общност. Нейните членове казват, че се чувстват благословени от близостта на манастира. Децата често поздравяват сестрите по име, увивайки ръце около техните дълги черни поли.

“Ние виждаме манастира като едно духовно динамо. Той е място, където душата ти намира отдих и напътствие”, казва 53-годишната Мария Мийлз от Якима, която е приела православието и е майка на една от послушниците. “За нас монасите са като фарове.”

Всъщност родителите на сестра Ефремия, Линда и Патрик Уолъс, на 65 и на 63 години съответно, са се преместили в Сейтъс Пас миналия октомври, за да бъдат близо до дъщеря си, манастира и всички сестри.

“Всички те ни станаха като дъщери”, казва Линда Уолъс, която работи доброволно в малкото заведение на манастира пет дни седмично. Тя признава обаче, че понякога й е странно да нарича дъщеря си “сестра Ефремия”.

“Все още се хващам, че се обръщам към нея със “Здравей, слънце””, казва тя. “Има някои неща, от които е трудно да се отучи една майка.”

“Тя ме научи на много неща”, казва Уолъс за дъщеря си. “Смиряващо е. Различно е. Сега тя има друга майка, игуменката.”

Старица Ефпраксия, която е над 60-годишна, е игуменката, или духовният ръководител на манастира “Св. Йоан Предтеча”. Преди да основе манастира тя е прекарала по-голямата част от живота си в друг манастир на около 160 км северозападно от Атина, Гърция.

“Ние просто искаме да живеем скромно и смирено. Това е всичко”, казва игуменката на гръцки.

Сестра Йосифия превежда, добавяйки, “Ние сме като семейство и игуменката е като наша майка. Тя ни ръководи и поддържа ред в нас.”

Сестрите търсят нейното благословение за всичко, което правят. Те споделят помислите си с нея почти всеки ден. Денят им започва около 2 ч. сутринта.

“Разчитаме на будилници”, казва сестра Йосифия. “Имаме също нашите сестри – помагаме си една на друга да станем навреме.”

Всяка сутрин сестрите се молят в своите стаи до 04:30, когато се срещат в параклиса за общо богослужение. Около 6 ч. те се прибират отново за сън. В 08:30 те се събуждат втори път, за закуска, след това прекарват времето до обяд в работа, изработвайки изделията, които продават, за да се издържат.

След обяд сестрите имат време за уединение. Някои четат в стаите си, други се разхождат. След това те се връщат към работата си за няколко часа до следващата служба, вечерня, в 18:30. Заведението затваря в 18:00.

“Но хората идват и ние не ги оставяме навън”, казва сестра Мирофора. “Оставаме докато всички бъдат обслужени.”

В една студена октомврийска вечер сестра Мирофора и 47-годишната Джоана Данъуей, презвитера на отец Майкъл, православния свещеник, който служи в манастира, затварят магазина. Презвитерата взема гръцки сладкиши от витрините и ги поставя в хладилници за през нощта. Сестра Мирофора прави едно последно еспресо с мляко за човек, който се вмъква през вратата точно в 6 ч. Данъуей подрежда масите и столовете, после дръпва едно въженце и неоновият надпис “Отворено” на прозореца изгасва.

След няколко минути, към 18:15, светлините угасват в цялото заведение. Сестра Мирофора прекосява тъмното помещение на път за вечернята, последвана от вечеря и кратко богослужение. Около 20:30 сестрите се оттеглят в стаите си и спокойното редуване на труд и молитва продължава.

Сестрите остават в молитва за света сред боровете на Сейтъс Пас, където цари спокойствие, тишина и мир.