За умиращото житно зърно и църковното пеене

Знаем, че когато нашият Господ през дните на земното Си служение е искал да разкрие пред хората вечните Си истини, е използвал думи, близки до тях, до техния бит и култура; думи, които са едновременно пределно прости и гениални – такива, каквито само Той може да изрече. Между казаните от Спасителя слова след тържествения Му вход в Йерусалим четем и следните думи: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Йоан 12:24) [1]. С тези Си думи Спасителят засвидетелствал пред Своите ученици и народа, че наближаващата Негова смърт ще доведе до Възкресението Му – Неговия най-велик дар за човечеството.

Тук, разбира се, ще възникне въпросът: какво е общото между тези Господни слова и църковното пеене?
Бихме могли да кажем, че за да може църковното пеене да принася богат плод, то пред практикуващия това пеене се простира перспективата постоянно да „умира”.

Случвало ли ви се е да присъствате на богослужение, където пеещите изпълняват задължението си вяло (като че ли ясно подчертавайки отрицателната натовареност на думата „задължение”), пазят „живота” на певческото си дълголетие? Мой близък ми разказваше една история за църковен певец, който пеел съвсем тихо, и когато служещият свещеник го подканил да позасили мощта на гласа си, певецът най-искрено заявил: „Отче, ама аз по този начин си почивам“. Без да съдим конкретния човек, защото не познаваме детайлите около дадения случай, бихме могли да кажем, че такъв тип щадене, не води до нищо добро. То води единствено до това – богослужебната песенна красота да не може да се разкрие пред сетивата на богомолците, а това от своя страна е пречка за осъществяването на една по-важна цел: възможността тази красота да явява сянката на Горния Йерусалим. А от това губи цялата църковна общност – губят и свещенослужителите (чиято молитвена настройка пред Престола трябва да се подпомага от певците), губят и миряните. А се губи и ефектът от благословения труд на църковните композитори, завещали ни певческите си трудове.

Понякога ние, църковните певци, се страхуваме да не би някой да ни „открадне” знанието, опита и практическите умения (разбира се, това явление е разпознаваемо във всички житейски и професионални сфери), а от това също не печели никой. Такъв тип „съхраняване на живота на църковния певец” не е нещо друго, освен капсулиране и самоизолация; чиста проба заравяне на таланта в земята (срв. Мат. 25:14-30).

Съвсем наскоро един свещеник ми каза, че учителят им по източно църковно пеене от Семинарията [2] е първият, разпалил в него и съучениците му обичта към църковното пеене (обич, която във времето била култивирана от други преподаватели). Познавайки въпросния отец, мога да кажа, че огънят, запален преди години, все още свети и топли. И не само това, но и се предава. Като олимпийски факел.

Певците, развили таланта си, са призвани да предадат усвоеното от тях и на другите. Защото това споделяне на знания и опит (когато намери подходяща почва) неминуемо води до напредък, до сериозен стимул за работа. Запомнил съм добрите певци, които съм срещал по църквите, не само с вдъхновеното им пеене, но и с това, че са ме „дърпали” напред, подтиквали са ме да науча нещо повече от това, което знам. Те са били за мен като апостоли на онези чудни латински слова: Nulla Dies Sine Linea (Нито един ден без черта) [3]. А това, съгласете се, е в основата на развитието на всеки, посветил се на дадено професионално поприще.

Споменавайки горната латинска сентенция, не можем да не отбележим и един друг аспект от „умирането” на църковния певец. Иска ли да бъде на ниво, той трябва непрестанно да обогатява своите знания в теоретичен и практичен план, а това е своего рода постоянно „умиране” на старото, „възкръсващо” в нещо ново. Този процес помага на певеца да види в определена светлина неща, за които е смятал, че са му пределно ясни, а те съвсем не са били такива; да чуе музикални творби, за които не е подозирал, че съществуват; творби, след чието изслушване се пита: колко бих изгубил, ако не бях чул това? Този нескончаем път, който ни прави винаги „умиращи” и „възкръсващи”, е всъщност онзи път, който поетът Кавафис пожелава на търсещите: „И много да са пролетните сутрини,/ когато с толкоз радост и любов/ ще влизаш във невиждани пристанища”[4].

През петдесетте години на миналия век един млад начинаещ тенор разговарял с музикален критик, който му казал, че на операта й „остават още няколко години живот”, заради изместващата я масова култура и музика. Днес на никой не му минава през ум за музикалния критик, докато името на някогашния млад певец Лучано Павароти ще остане един от символите на високото певческо изкуство. Макар днес да сме свидетели на известен църковно-певчески глад в редиците на родната ни Църква, трябва да бъдем уверени, че както някогашните църковни музиканти са пренесли литургичната музикална красота през вековете, така и днешните хора, посветили се на църковното пеене, ще го пренесат през трудните години.

„Проблемите на света не могат да бъдат решени от скептици или циници, чиито хоризонти са ограничени от очевидните реалности. Нуждаем се от хора, способни да мечтаят за неща, които никой не е виждал” [5]. Тези думи (които спокойно могат да бъдат мото на всеки човешки прогрес) биха могли да зададат тон и на църковния музикант. Пренасянето на литургичната музикална красота през времето е труд, съпроводен от „моменти на умиране”, но също така и труд, озарен от онази утринна светлина, в която жените-мироносици видяха край скалния гроб Ангела, изричащ думите: „Няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал” (Мт. 28:6).

Бележки

1.Тези думи на Спасителя са издълбани като епитафия върху надгробния паметник на такъв велик писател като Достоевски. Той приживе ги поставя като епиграма на безсмъртното си произведение „Братя Карамазови”.
2. Става дума за г-н Любомир Игнатов, дългогодишен преподавател по източно църковно пеене в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”.
3. Думи, приписвани от древноримския писател Плиний Старши (1 в. сл. Хр.) на древногръцкия художник Апелес (370 пр.н.е. – 306 пр.Хр.), приятел на Александър Велики.
4. Стихотворението на Константинос Кавафис „Итака”.
5. Думи на американския президент Джон Ф. Кенеди.