Изпълнeнието в източната църковна музика (щрихи)

Източната църковна музика заема важно място в православното богослужение. От векове насам православните храмове се огласяват от тази музика. Мнозинството от вярващите хора опитно познават силното й духовно въздействие. Нейният лиризъм и богат химнографски материал [1] са източник и на верово познание за слушателите й. Тази музика е известна още като източно църковно пеене, а също и като византийска музика, тъй като нейният разцвет се осъществява по време на съществуването на Византийската империя (330-1453 г.).

Отчитайки специфичния характер на сакралната музика, възниква въпросът какви черти трябва да притежава музикалното изпълнение на църковните песнопения?

На първо място, като изкуство на Църквата тази музика трябва да е молитвена. Да е породена от молитвата на псалта (певеца) и да подбужда християните, които присъстват на богослужението, към молитвеност. Изпълнението на певците трябва да наподобява непрестанното ангелско пеене на небето. Така, както го е видял и чул св. пророк Исаия: „Свят, свят, свят Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:3).

В източната църковна музика съществуват осем църковни гласа, утвърдени в изпълнителската практика от св. Йоан Дамаскин (†777) – църковен поет, оратор и богослов. Всеки от тези осем гласа има своя певческа специфика. „Темпото, с което се изпълняват църковните песнопения не всякога е еднакво. За тържествените моменти от богослужението, особено в литургията, пението е бавно, а в други служби, например във вечернята и утринната, то е ускорено.” [2] Всеки глас от Осмогласието има по няколко напева – пападически, стихирарически, ирмологически, тропарически, подобно пеене и припевно пеене. Пападическото пеене се изпълнява бавно; стихирарическото – умерено-бавно; ирмологическото, тропарическото и подобното пеене – умерено-бързо, а припевното в бързо темпо [3]. Промяната на указаното темпо на дадено песнопение, изкривява първоначалния му замисъл и пречи за разкриване на мелодическата му красота.

От факта, че източната църковна музика е едногласна и изключително и само вокална, произтичат и други важни елементи, които трябва да притежава това изпълнителско изкуство. За разлика от многогласната хорова музика, в която певците са разделени на няколко групи, или партии (например тенори, баритони и баси), в източната църковна музика пеенето се извършва само на един глас, т.е то е монодийно. Източната църковна музика се изпълнява по два начина: солово (когато псалтът пее сам) и хорово (група от псалти). Когато песнопенията се изпълняват хорово, звуковата емисия трябва да е монолитна. Когато псалтът пее сам (каквато е практиката в повечето храмове в Българската църква), той трябва да се стреми пеенето му да е на подходяща висота – да е правилно, вдъхновено и с достатъчна сила при музикалното изпълнение (но не крещящо). При акапелното пеене (без съпровод на инструменти) гласът на певеца е „изложен на показ” – отчетливо се различават специфики като тембър на гласа и правилно интониране [4]. В музика, в която се използват музикални инструменти, последните са солидна основа за интонационна стабилност. За правилното интониране в източно църковната музика от важно значение е използването на исон. Исонът (или исо, което в превод от гръцки означава равно) е вид пригласяне, извършвано от певците чрез произнасяне на гласни звукове, доминиращи в изпълняваната дума, върху основния тон на мелодията, докато солиращият глас на певеца възпроизвежда музикалната линия на песнопението. Исонът – по думите на музиколога Асен Атанасов – е важен за цялото построение на музикалното пространство, в което е разположен отделния ихос (глас), той е опора на отделните музикални пространства, изграждащи песнопението [5]. „Пригласянето (исото) трябва да става тихо, с полуотворени уста, а не носово. Исото трябва да украси мелодията, а не да я задуши…” [6] Преди началото на песнопението някои ръководители на църковни хорове използват встъпления, наречени още запеви, или интонационни формули, с помощта на които подсказват мелодическия строеж на съответния глас и задават основния тон на мелодията, върху който групата исониращи държи исо.

Класическият начин за нотна фиксация на източната църковна музика се осъществява с помощта на т. нар. невмено писмо [7] . Невменото писмо, което се ползва от двеста години насам, е дело на тримата музикоучители от Константинополската Патриаршия – Хрисант Мадитски, Григорий Протопсалт и Хурмузий Хартофилакс (Книгопазител). Една от особеностите на това писмо е, че то показва хода на мелодическата линия, без да фиксира абсолютна тонова височина. Това намира отражение и в изпълнителската практика на източното пеене, в което певецът взима тон, който да му е удобен и съобразен с диапазона на гласа му. Така например, ако песнопение от седми глас, имащо за основа долно зо [8], е неудобно за изпълнение от певец с висок глас, той може да повдигне основата с два тона, и да изпее песнопението от па като от зо. Това преместване на тона се нарича транспониране. В помощ на певеца в ориентирането му в съответните тонове би могло да бъде използването на камертон, който дава тонът ла (в невмената система тонът ке) от първа октава с честота 440 Hz.

Изпълнителят на източната църковна музика трябва да се съобразява и с определена динамика (сила на звучене), която в никакъв случай не бива да бъде неподходяща за святото храмово пространство, където трябва да цари молитвен дух. Не бива да се забравят думите, отправени от Бога към св. пророк Илия: „И каза му Бог: излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ).”(3 Царств. 19:11-12)

За доброто изпълнение на песнопението е нужно и съблюдаването на някои артикулационни характеристики като пеене в легато; правилно, ясно и членоразделно произнасяне на думите в текста на песнопението. При пеенето в легато тоновете са съединени и сякаш преминават един в друг, което се постига „без прекъсване на въздушната струя, без промяна в напрежението на гласните връзки…” [9] Пеенето в легато е красиво и доставя приятни усещания у слушателите. Използването на такъв тип пеене е признак за висока певческа култура и вокален финес. Ненапразно пеенето в легато е един от основните принципи на италианската певческа школа.

За доброто и правилно въздействие на църковната музика е нужно и музикално фразиране. Фразирането е художествено осмислено разчленяване на музикалните фрази [10]. Музикалната реч има структура, която е подобна на структурата на литературния език, в който използването на препинателни знаци цели смисловото разчленяване на текста. Както в литературния и разговорния език, така и в музиката съдържанието на произведението не се излага като непрекъснат поток, а чрез отделни мисли [11].

От важно значение за църковното изпълнение е и предварителното запознаване на певеца с мелодиката на песнопенията – особено когато предстоят празнични служби. Въпреки че певецът трябва да е запознат с мелодическия строеж на различните гласове и песнопенията разписани в тях, добре би било на тържествени литургии той да изпълнява песнопения, които „лежат” на гласа му. Които са създадени сякаш за него самия. Както за всички певци, така и за изпълнителите на източната църковна музика е важно да имат концепция за изпълняваната от тях музика, която включва всецяло познаване и верен поглед върху структурата на песнопението, стремеж мисълта им да върви пред музикалната фраза, търсейки опора в нейния финал.

Други важни изисквания към певческото изпълнение са: избягване на дълги певчески паузи в богослужението, които накъсват структурата му; стиковане между свещеник и псалт – да има тонова хармоничност във взаимното им изпълнение и на последно място, но не по важност, гласовете на певците да бъдат обработени и добре звучащи. В древния химн на светилника наречен „Свете тихий”, който се изпълнява по време на вечерното богослужение, се казва: „Сине Божий, Който даваш живот, достоен си през всички времена да бъдеш възпяван с приятни гласове.”

Би могло да се говори за различни стилове в изпълнителското изкуство, продукт на различни певчески школи, в които интерпретацията на църковната музика е индивидуализирана според разбиранията на съответните протопсалти (първопевци), ръководещи църковно-певческите школи.

Древните летописци повествуват, че през 10 в. св. княз Владимир, покръстителят на Русия, двоумейки се от къде да приеме кръщение, изпратил някои от своите първенци в Константинопол. Когато се върнали, те му разказали за службата, на която присъствали в храма „Св. София”: „ и не знаем на небето или на земята се намирахме…, и не знаем как да разкажем за това, – само знаем, че там Бог пребивава заедно с хората…” [12]. Църковните певци имат приоритета и отговорността да бъдат заедно с композиторите сътворци на музикалното произведение. От отношението им към изпълнението на източно- църковната музика зависи църковно-музикалният хоризонт, простиращ се пред бъдещите певчески поколения, да бъде светъл. Какъвто е и примерът на нашите предшественици, завещали ни музикалното богатство на източната църковна музика.

Бележки

1. Химнографията е наука за поетическите текстове, използвани в богослужението.
2. П. Динев. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация. С.,1964, с. 74.
3. Пак там, с. 73-75.
4. Едно от значенията на музикалната интонация е – възпроизвеждане на тоновете при музикалното изпълнение от гледна точка на точността на тяхната височина. Срв. Е. Клостерман. Кратък музикален речник, С., 1995, с. 50.
5. В лична кореспонденция с автора на статията.
6. М. Богоев. Учебник по източно църковно пение.С.,1992, с. 55.
7. Невмите са специални нотни знаци за фиксация на едногласната музика от Средновековието до днес. На първо място терминът „невми“ се използва за нотацията на григорианския хорал – латински невми. В следствие на това, терминът се използва и за обозначение на различните източни нотации.
8. По подобие на наименованията на нотите в западноевропейската музика (до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до) невмите приемат следните наименования: ни, па, ву, га, ди, ке, зо, ни.
9. П. Хаджиев. Елементарна теория на музиката. С., 2012, с. 164.
10. Срв. Е. Клостерман. Кратък музикален речник, С., 1995, с. 149.
11. Срв. Красинская, Л. Уткин, В. Элементарная теория музыки. М., 1965, с. 271.
12. http://www.hrono.info/dokum/1000dok/povest2.php