Политикът, обичащ църковната музика

180 години от рождението на Тодор Икономов

Църковната музика винаги е заемала съществено място в богослужението на Христовата църква. Нейната красота и изящество са били предмет на задълбочено изучаване от хиляди църковни музиканти. Между посветилите се на задачата да се запознаят с нейния свещен характер откриваме имената и на много българи. Сред тях е и нашият сънародник от Възраждането – политика Тодор Икономов.

Тодор Икономпетров Тодоров е роден на 29 август 1838 г. в Жеравна, Сливенско, в семейството на свещеник. Учил е в София и Сливен, а през 1861 г. заминава за Цариград, където е дякон и учител в униатското училище. През 1865 г. завършва Киевската духовна академия. След като се връща в България, става учител в Шумен и Тулча, а в 1872 г. става секретар на епархийския съвет в Тулча. През 1871 г. е избран да представлява тулчанската община на Църковно-народния събор в Цариград. Той участва и в издаването на сп. „Читалище“, а също така е редактор във в. „Турция“. След Освобождението Тодор Икономов е депутат, префект на Сливен и Бургас, министър на вътрешните работи (1880 г.), кмет на София (1880-81 г.) и окръжен управител на Шумен. От 1882 г. е председател на новосъздадения Държавен съвет. През 1884 г. става редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Преследван от Стамболовото правителство Тодор Икономов се оттегля от политиката и се премества в Шумен, където почива на 28 октомври 1892 г. [1]

Освен че се е интересувал живо от църковните въпроси (той е деен участник в борбата за независима българска църква), Тодор Икономов е обичал и църковната музика. Според видния музиколог Петър Динев Тодор Икономов бил „отличен певец и познавач на източното пение…” [2]. Вероятно е бил възпитан в любов към църковното пеене още като дете – все пак не бива да забравяме, че баща му е бил свещеник. Наред с авторството му на множество учебници, мемоари и статии, Икономов издава в Цариград през 1872 г. и певчески псалтикиен сборник, съдържащ възкресник и последования на утренята и литургията [3]. В началото на сборника авторът дава кратки обяснения за църковното източно пеене, за невмените знаци, за гласовете и стълбиците, който те употребяват. В сборника си авторът е подбрал най-художествените песнопения от сборниците на неговите предшественици – пионерите на това дело в България Николай Триандафилов и хаджи Ангел Иванов. Интересно е да се спомене, че Икономов, който е бил отявлен родолюбец, публикува песнопения само на гръцки автори. Както свидетелства нашият именит учен – музикологът проф. Стефан Хърков: „Явно за него [Икономов – бел. авт.], а и за останалите издатели това е била култура, обща за всички православни народи” [4]. Нашите възрожденци не са смятали източното църковно пеене за национална принадлежност на който и да било народ, а за наднационално богатство на Православната църква [5]. След излизането на сборника на Тодор Икономов настъпва едно почти тридесетгодишно отсъствие на издаване на псалтикийни сборници [6]. През 2006 г. Руенският манастир „Св. Йоан Рилски“ издава „Обширния псалтикиен възкресник” на Тодор Икономов.

Интересно е да се отбележи, че в сборника си Тодор Икономов нарича многогласното европейско пеене „по-горне от въсточното”. Със сигурност по време на обучението си в Киевската духовна академия Икономов е имал възможността да слуша различни многогласни композиции – т. нар. партесно пеене (от лат. pars – част, участие, в преносен смисъл – хорова партия), за което е известно, че през 17 в. навлиза от Украйна в Русия, където търпи сериозно развитие [7]. Бихме могли да предположим, че с многогласното пеене Икономов се е запознавал и докато е бил учител в Шумен след 1865 г. Известно е, че многогласното църковно пеене е пренесено у нас от Русия след Освобождението, но в Шумен (един от тогавашните крупни търговски и културни центрове) то съществува и преди Освобождението, като се практикува в училищните светски песни [8].

Личността на Тодор Икономов впечатлява със своята всестранна развитост – той е не само политик, вземащ дейно участие в делата и управлението на българската държава, но и писател, публицист и издател. Днес, когато се навършват 180 години от рождението му, ми се ще да попитам – колко от сегашните общественици и политици се вълнуват от проблемите на Църквата (за църковно пеене и издаване на църковно-певчески сборници да не говорим)? Колко от тях се опитват да бъдат полезни с труда и талантите си на Българската православна църква, която е главният фактор за оцеляването ни като народ през всички трудни исторически периоди? Все риторични въпроси, даващи ни представа за духовното равнище както на нашето общество, така и на стоящите начело на него.

Бележки

1.Срв. Енциклопедия България, т. 3, И-Л, БАН, С. ,1982, с. 95.
2. П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С., 1949, с. 13.
3.https://drive.google.com/file/d/0B4VNNSa3wwW5U0NYNlhoMzlZZFk/view
4. Ст. Хърков. За печатните църковнопевчески сборници от ХІХ в. и тяхната роля в музикалнокултурната практика на Възраждането. – Музикални хоризонти, 17-18, 1988; М. Миладинова. Музикалноиздателската дейност през българското възраждане.- В: Българската музикална култура през епохата на националното възраждане. Муз. хоризонти, извънреден брой. С., 1993, с.38.
5. Национално или наднационално богатство е едногласната църковна музика?
6.Срв. Свещ. К. Попов. Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция). ДК, кн. 5, 2004, с. 23.
7.Многогласното църковно пеене е пренесено у нас от Русия след Освобождението.
8.http://artstudies.bg/konkursi%20files/MLubenova_pdf/MLubenova_Avtoreferat.pdf