Псалмите на Маргото

Тя е дребничка и кръглолика, с очи, потънали навътре, които те гледат сякаш от кладенец. От жените с трудно определимата възраст, застинали задълго някъде между младостта и зрелостта. Обикновено това са щастливи и безгрижни жени, които посвещават голяма част от времето си на себе си. Маргарита не е от тях.

И възрастта й, както и много други неща в живота й, са обратната страна на едно голямо надмогване. Но си обещах да не пиша за тези неща; тя няма да одобри. Нека само кажа, че й е трудно; че й е трудно от много време и сигурно без вярата си би изглеждала и би се чувствала по съвсем друг начин. Маргарита Друмева, за приятелите – Маргото.

Малко е вероятно да сте чували името й, ако не се мотаете из средите, известни като „поети с китара“ – разнолика тайфа, която се опитва да остане вярна на един позабравен у нас музикален стил – изпятата поезия. От най-дълбока древност, през средновековните минестрели, винаги е имало хора, за които поезията и музиката се съединяват по особен начин, който ги кара да подрънкват (понякога ужасно, понякога прекрасно) на китарите си прости акорди и да изливат на този фон поетичните си словесни опити. Днес в България този жанр тлее и стене под колабиралата в чалга музикална псевдо-култура, но на много други места той процъфтява. На тези, другите места, Маргарита е обичана; към нея се отнасят като към гранд-дамата на българските бардове – и има защо.

Запознах се с нея преди година, на първия за мен фестивал на българските поети с китара. Тя изпъкваше като някаква смугла перличка сред участниците с опърпаните китари и с песни, в които тегаво се пееше за депутати, което пък се римуваше със „заплати“, с една дума – сред нерадостната продукция на зашеметените от собствената си маргиналност наши бардове. Музиката на Маргото беше не просто на порядъци по-добра; беше коренно различна. Жена, която прекарва дните си в една стаичка в силистренския театър и, външно погледнато, няма достъп до „прелестите“ на „културния“ живот в големия град – та тази жена свиреше и пееше като току-що излязла от най-добрите джаз-клубове и студиа в Европа. На старичка и пресипнала китара…

Тогава тя изпя една песен по текст на Миряна Минкова. Странен, шантав и красив текст, с много силен поетичен образ накрая: Христос в кварталната кръчма, седнал до един художник, двамата се черпят с облаци, представяте ли си…

Художникът познава своите картини до детайл. Познава всяко тъмно ъгълче на оня град и на окото на другаря си. Познава ореолите на свещите, които в черквата беднякът пали. Художникът познава и Иисус! И вечер в някоя квартална кръчма го черпи облаци и се побратимяват и даже и не помнят вече кой какво е искал да забрави.

Заговарям за християнските й песни – онези, съкровените, трудно споделяемите. Питам я кое е било първо – песните или вярата.

Маргарита: Винаги съм имала тази вяра. Когато бях студентка, гледах това огромно небе и чувствах, че нещата имат някакъв скрит смисъл, първопричина извън нас, извън всичко, която определя и движи Вселената и живота ни. По-късно дойдоха срещите с приятели, с които много си говорих за това; даде ми се и една друга опитност – видях хора, които ми разказваха случки, които не могат да се обяснят с разумни доводи. В търсене на тази истина, попаднах на Библията; започнах да я чета и да я обсъждам с вярващи. Приятели, които се занимават с издаване на книги, редовно ми подаряваха християнска литература. Обясних си постепенно много неща.

Днес не съм член на никоя църква, но Библията е книга, която стои много близо до мен в живота ми. Всичко, през което минавам, което ми се случва, сравнявам с истините и историите, за които чета в Библията. Тя е вярна книга. Често се „бия“ с нея; споря вътрешно, когато ми се дава мъдрост, която до този момент не е била част от мен. Винаги тя излиза права.

Маргарита е имала период на подчертан интерес към свръхестественото и окултното, преди да стигне до християнската вяра. Едно неочаквано изцеление след усилена молитва я обръща окончателно към Бога. Във вярата намира и изцелението, и обяснението на живота си дотогава.

Не я е занимавал въпросът за „истинската църква“; след личния акт на вяра решава, че всички деноминации имат право на съществуване и че важното в църквата са хората, а не сградата или името. Общува и с православни, и с протестанти – защото отношенията й са личностни и смята, че когато е заедно с други вярващи, чрез тях и между тях се случва Църквата.

Реагирам на това в смисъл, че човек не се спасява сам и че в природата на Църквата е да бъде общност. Да не си член на никоя църква – това пък ми е съвсем трудно да приема… Маргарита си признава, че вижда причината за своята отстраненост в себе си, в особеностите на характера си. Отблъскват я големите общества; християнството за нея е нещо, което й се случва и което преживява лично всеки ден. Трудно й е да гледа на него като на систематична наука, принцип и догмат.

Сменям очевидно несвойствената за нея тема и заговаряме за музика. Тя не разделя музиката си на християнска и „друга“ – всяка песен изразява някаква нейна същностна част, а човекът е цялостно същество. Раждането на музиката е тайна, за която тя няма нито отговор, нито рецепта. Знае само, че четейки любимите си Псалми или други библейски текстове, нещо в нея я кара да ги запее. Музицирането е нейно естествено състояние, неин начин на общуване.

Маргарита има песни, които се пеят от всички – в унес, със затворени очи. Видях това да се случва неизменно, щом тя запее „Калина“ или „Тече вода“ (две от най-известните й песни) – пеят и българи, и чужденци.

Калина

Тече вода

Това са песни за пеене. Но има и такива за слушане; трудни за повтаряне, с необичайни акорди, със заплетена мелодия. Псалмите й са от втората категория. Тя ги пее на Бога – и ги пее сама; един самотен глас, на който никой не може да приглася. Но не е от гордост това, мисля си; душата й пак се свързва с останалите, но те не могат да я следват в извивките на песента; само слушат…

Псалми и други библейски текстове*

Евангелие от Иоан, 1 глава

Еклесиаст, 12 глава

Псалм 91

Псалм 127

Псалм 129

Няма формули за това как да се прави християнска музика, контрира ме Маргото. Тя не иска да променя онова, което пее в нея – ако песента излиза сложна, но без усилия, значи, така е била заложена. Песните са изпети от вътрешна необходимост и защото й помагат в живота – в трудни ситуации те са нейните молитви. Дали тя е единственият автор, или и Някой Друг пише и пее заедно с нея – не може и не бива да се мисли за това.

Питам я за християнските музикални образци, които са я вдъхновявали. Класическата музика и най-вече Бах, казва тя. Усеща неговата музика като слово, като нещо, което колкото звучи, толкова и говори с думи. Намира в неговото творчество отблясък от космическата съдба и предназначение на човека. Изобщо, във всеки един творец търси първо мащабността, космичността – независимо дали изпълнението е само с една китара, или със симфоничен оркестър. Текстовете също са ключови – и ако няма интелигентност и духовност в него, песента й става безинтересна, дори мелодията да е хубава.