Трети март – Денят на избавлението

Тази година се навършват 130 години от освобождението на България от турско робство. Както винаги тържествата ще бъдат пищни и помпозни, ще се държат патетични речи и сказки. Но според християнската традиция смисълът на празника изисква той да бъде осмислен философски и да се разбере неговото културно-историческо послание.

На 3 март 1878 година се подписва Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя, с който се очертават етническите граници на българите на Балканския полуостров. Независимо от факта, че Берлинският конгрес от лятото на 1878 година разпокъсва България на пет части, за съединението на които ние водим няколко войни след Освобождението, Санстефанският договор остава като символ на българското присъствие на картата на Европа. Фактически на Трети март ние празнуваме нашето политическо и държавно възкресение след 500-годишно държавно и политическо небитие като поробен народ в рамките на Османската империя. Затова Трети март е денят на избавлението, схващано в библейския смисъл на думата според посланията на историята в Стария Завет. Както евреите празнуват избавлението си от египетски плен и вавилонското робство, така и ние празнуваме излизането си от теократичната мюсюлманска и ретроградна Османска империя и възстановяването ни като културно-философски и политически субект в бъдещата история на Европа. Затова националният ни празник има религиозни измерения, ако го разглеждаме с автентичния език на българската култура, която от 1100 години е християнска и борави в оценката си на историята с библейски и религиозни категории.

Фактически границите на Санстефанска България са очертани с фермана за учредяване на Българска Екзархия през 1870 година и нашето политическо признаване като нация е следствие от национално-религиозните ни борби през Възраждането. Прекрасна книга за това е написал нашият виден историк Петър Ников – той беше забраняван през комунизма и тъне и до днес в неизвестност за широката читателска публика. Национал-революционерите вдигнаха въоръжено въстание против империята през 1876 година, което даде повод за войната от 1877-1878 г., но международноправният акт, който легитимира българите пред света, беше ферманът за Екзархията. Това е приносът на Църквата за създаването на Санстефанския документ, въз основа на който ние имаме етнически и исторически претенции през модерността.

Естествено е, когато се прави оценка на Освобождението, да се зададе въпросът "Каква е ролята на външните фактори?". След зверствата около потушаването на Априлското въстание Европа и светът разбират за българската кауза и започват да симпатизират на българите. Американските мисионери пишат обективни доклади за безчовечността на османското правителство, а някои европейски политици като Гладстон поставят българския въпрос на дневен ред в дебатите по отношението на политиката на своите страни. Задачата да освободи българите се пада на Русия.

Разбира се в своята политика на Балканите руския императорски двор не се водеше от чисто самарянство. Но руското общество и руският народ схващаха войната като благородно дело по избавлението на братски християнски и славянски народ, с който в историята Русия е имала плодотворни и стойностни културни връзки. Затова руският войник се биеше за Кръста и за избавлението на поробените и с тази вяра руските войници умираха в България. Никой друг не даде синовете си да умират за Освобождението на българите, както това направиха руснаците, и този факт би трябвало да бъде отчетен от почтените историци, които не робуват на политическата конюнктура.

Накрая историкът следва да се запита: какво ни даде Освобождението? Първо, то ни даде религиозна свобода, която е малко оценена от модерните българи. След 1878 година в България са построени 1000 християнски храма, което дори само от гледна точка на религиозната ни история показва какво ни е донесъл Трети март. В политически аспект Освобождението ни даде Третото Българско Царство, чийто жизнен стандарт и условия на живот ние няма да можем да покрием в близките 20 години. В социално отношение от нация-рая, т.е. неквалифицирани черноработници, Освобождението ни даде възможността да имаме културен и стопански елит, учени и военоначалници, едри предприемачи и собственост върху свещената българска земя, която сега ни се отнема чрез политиката на доходите след 1989 г., а българите се превръщат отново в черноработниците на Европа и света.

Затова заради нашето пълнокръвно религиозно, културно, политическо и социално възкресение ние трябва да честваме Трети март и да помним, че свободата на Балканите може да се получи само след упорита и безкомпромисна борба, в която далавераджийските сметки и евтината политика нямат място. Защото нашето избавление е купено с реки от кръв и океан от сълзи, а кръвта и несправедливо пролятите сълзи не се оценяват с пари. Поне що се касае да манталитета на християнските общества и народи.

Модерната антибългарска и антихристиянска пропаганда твърди, че от чисто социално-икономическа гледна точка по добре щеше да бъде, ако бяхме останали под турско робство. Тази антибългарска и антируска по същината си политическа кампания се провежда днес от известни в науката и обществото личности – било поради кариеристични изгоди, било поради недомислие. Като историк обаче искам да подчертая, че ако бяхме останали под турско робство, доколкото познаваме манталитета на османските турци и като се имат предвид събитията, последвали след освобождението в Османската империя, нас ни щеше да ни чака съдбата на арменците – а именно пълен и тотален геноцид, защото турците никога нямаше да искат да се съобразят с желанията и стремленията на българския народ като християнски и славянски народ, който може да даде претекст на Европа за война срещу Османската империя. Зверствата на турските войници над българите по време на конфликтите, които сме имали с Турция, ясно показват какво би ни очаквало, ако не беше 3 март. И за нашето избавление трябва да сме благодарни първо на Бога, а после на Русия и европейските политически фактори от епохата.