Заветът на народните будители и настоящето

В България историческата наука има функцията на политология още от епохата на Паисий Хилендарски. Фактът, че премиерът и действащият президент са историци, както и огромният любителски интерес към историята в България, доказва значението на тази наука за битието на българското общество. Правото на съществуване на българската държава не е само географското присъствие на Европейския континент. Основният довод е философско-исторически и той гласи, че българите са имали своя държавност още от епохата на Ранното средновековие. Понятието “историческо право” е ключово за легитимността на държавата , защото социално-икономически и технологични основания за приемането ни в ЕС ние на практика нямаме.

Затова поуките и притчите на историята ни са основен компонент на онова, което се нарича философско наследство на българите, заради което наследство би трябвало да съществува политиката в България. По правило легитимността на политиката се извежда от защитата на един философски идеал, който е роден от даден тип цивилизационно мислене. Този философски идеал е изведен от световно утвърден текст, който по произход е или религиозен или просветителско-рационален, защото под понятието “хуманитарна наука” в дадени части на света се разбират достиженията на просветителско-рационалистичния светоглед. Всяко едно явление в цивилизованото пространство е породено от философски или религиозен детерминизъм и политиката не прави изключение от този фундаментален постулат на човешкото мислене изобщо. Човешкото съграждане в коя да е област на съществуванието е така устроена, щото всичко трябва да има фундамент, после надстройка и после декоративна или естетическа част.

На практика базата на познанието преминава в основата си през аксиоматични постулати на етиката и логиката, а после й се придава естетически вид. Всички големи проекти в човешката цивилизация са родени от ключови етически и логически представи, върху чиито основи се развива естетиката. Затова философията на човешкото битие е зависима от фундаментални познавателни текстове, чийто първообраз низхожда или към религията, или към рационалната философия, които съвременният човек трябва да познава.

Философският фундаментализъм, т.е. любовта към мъдростта, е основен битиен продукт на човешката цивилизация, от който човек в своя жизнен път не може да се абстрахира. Всичко в обществото – от икономиката до културата – е подчинено на философска разработка, която създава обществения идеал, за осъществяването на който фактически работят политиците. Някои хора в света отричат религиозния фундаментализъм като модус на живот, но и те са подчинени на философски фундаментализъм или на някои от неговите деривати в познанието като икономиката, културата, спорта или музиката.

Днешният идеал на човечеството е демокрацията, но това е само политическа разработка на общи философи, които по религия са или езичници, или просветители-рационалисти. Затова и класическата религиозност, която не е включена във философския проект на демократичните и пазарните общества, стои дискриминирана като мотив на действие и разсъждение от страна на управляващите. Големият проблем на консумативното общество произлиза както от факта, че неговата философия е детайл на материализма и утилитаризма (т.е. като детайл води до изкривявания на човешкото съзнание, ако бъде приет за базисен философски довод на битието), така и от факта, че потребителската теория е неспособна да роди идеал.

За разлика от късния комунизъм, който си даде сметка, че само с материалистична философия надеждни обществени отношения не могат да се градят, пазарната икономика свежда човешкото битие до проста бакалска сметка, основана на представата, че всичко в света е движеща се материя. Този израз на Ленин ръководи житейската логика както на ортодоксалния комунист, така и на едрия капиталист. Затова традиционното българско общество, което е възпитано в евангелски категории на мислене и поведение, изпада в цивилизационна криза след 1944 година, а и сега, което се отразява в политическите нагласи като връх на философския айсберг, който се нарича житейски идеал.

Ние като народ винаги сме действали в логиката на своето поведение, водени от защитата на идеални ценности, поради което и приехме православието през ІХ век. Нашата логика е да защитаваме хуманни философски ценности, които през средновековието и турското робства се синтезираха в християнската религия, а след Освобождението от турско робство се пренасочиха в реализиране на националния идеал. Това пренасочване коства много в цивилизационно отношение на българския народ, защото на практика представата за вселенска милост и справедливост, които са основата на християнския закон, бяха подчинени на прагматичната политика.

Същото се получи и през комунизма, когато една политическа сила се опита да обсеби фундаментални истини на битието и по този начин идеалът на религията беше дискриминиран в България. А обективната преценка на философията на историята гласи, че за българите от векове насам идеалът е философска еманципация на народността в многообразния свят на култури, които европейският югоизток предлага. Това е мотивът да има противоборство с Византия до 1018 година, това е мотивът българите да приемат от Цариград православието като своя религия, това е мотивът да се настоява за славянска писменост, това е мотивът в България да се говори за Възраждане през ХІХ век.

В нашето историческо мислене общохуманните идеали са неотделими от представата за запазване и защита на народността, която според старобългарските документи е избрана от Бога да бъде носител на извечната истина. Идеята за народността като богоносец, която е позната в света главно чрез текстовете на руски писатели, по оригинала си е старобългарска идея и заедно с устройството на Църквата и писмеността руснаците са приели месианската идея от българите, но не казват нищо по този въпрос, а до средновековните текстове в руските хранилища българите нямат достъп, както нямат достъп и до балканските архивни фондове, където се пазят старинни свидетелства.

Фактически българите се изживяват като носители на правата вяра, което личи както от текстове на езическия период, така и от християнски религиозни книги, в които есхатологията на света е представена по оптимистичен за българския народ начин. Фактически, реално погледнато, с оглед на правомерността на философските интерпретации на истинското ни минало, удовлетвореността от българската история не произтича от славните военно-политически събития на древността, а от обстоятелството, че един малък народ като българите винаги успешно е отстоявал правото си на философска автентичност в света на идеите. Данните доказват, че българите в своя свободен държавно-политически път са се стремели да развиват своя оригинална хуманна философия и съответно цивилизационна доктрина, която да гарантира свободата на народността и на личността, т.е. да ги еманципира философски в мултикултурна и мултирасова среда.

На практика това е била задачата на държавата и когато ние говорим за силна българска държава, това означава не просто съграждането на политически, военен и културен елит, а цивилизационна формация, която да гарантира съществуването на народността като изразител и защитник на велика хуманна идея. Това е причината Църква и държава да си сътрудничат в свободните години на България, това е причината българите да бъдат разпознавани като малък народ със солидни исторически претенции. Фактически, идеализмът на нашия народ е в основата както на неговото искрено религиозно чувство, способно да изявява рационализъм и мистицизъм в непротиворечива философска връзка на мислене и поведение. Идеализмът на българите е и причината ние да се хвърляме сляпо в сериозни исторически изпитания, които ни костват огромен морален и материален ресурс.

Защото тежките години на следвоенни кризи през ХХ век и тежките години на нашето съвремие са следствие от порива ни към народностна и личностна еманципация в света на идеите, който по значимост и общохуманна логика предхожда света на материята. Преди Бог да създаде човека от кал, идеята за човешко същество е била родена в божествения промисъл. Затова и българите като образ и подобие на Бога първо създават идеята за битието си, а после я реализират морално и материално. За съжаление слабата философска и религиозна подготовка на модерния български политик не разработва идеалистична картина на бъдещето, поради което философията на меркантилната и прагматична българска политика скоро ще бъде санкционирана от народните представи и поведение. Ние влезнахме в сблъсък с идеите на модерността, които българската политическа философия прегръща като фундамент на своето действие и мислене.

Фактически, ние сме свикнали да защитаваме една основна идея, т.е. философска представа, казано на популярен език. Това е философската идея на славянската азбука, която е способна да породи, заедно с православното богословие, едно автентично философско мислене сред народа, което поражда битиен суверенитет. Фактите показват, че Първото българско царство страни от античната гръкоримска философия, а византинизацията на България през Късното средновековие е била гледана с недоверие от страна на старобългарски мислители. Борбите за българско училище през Възраждането и за самостоятелна Църква също са част от стремежа за автентичност и оригиналност на българското развитие, затова празникът на народните будители е един от символите на философията на Възраждането. През модерността автентичността на славянобългарския културен път продължава.

Спасяването на българските евреи и несъгласието с марксистката догматика бяха двете ключови характеристики на българското мислене, което в традиционността си изхождаше главно от позициите на евангелската християнска философия. Ние, като народ, сме свикнали да бъдем евангелски мислещи хора и фактически будителите не са революционери и просветители, както иска да подмени празника модерният български национализъм, а будителите са онези, които пробуждат съвестта, ума и сърцето на българина за да приеме с ясно съзнание божествените истини на Библията.

В будителството има интегрално промислено възвестие за истина и за справедливост във вселенския смисъл на думата, има послание за аскетика и за ирационалност, които в притчата на праведния Йов многострадални са оправдани с божественото възмездие. Празникът на народните будители е неотделим както от спомена за подвига на св. Иван Рилски, на който е посветена датата на празнуване по стар стил, така и от спомена за хиляди просветители и учители, които са успели да евангелизират българския народ така, че духът на ветхозаветността да изчезне от личностните и обществени нагласи.

Затова празникът на народните будители може да се нарече и празник на евангелизацията на българския народ. Тук не става дума за клерикализъм и за църковна йерархия, а става дума за отстояване на истините на вярата, която е приета за основен закон на житейското поведение от българите. Денят на народните будители е народен празник в истинския смисъл на думата и заедно с 24 май представлява не епизод от “героичното минало на народа”, както обичаха да се изказват комунистите, а епизод от световната борба за утвърждаване на истината на Словото. В този смисъл Денят на народните будители е наднационален и заслужава да бъде отделен от тясно националните послания на другите национални празници. В Деня на народните будители празнуват клир и народ, защото вярата е за хората, а не е за шепа избраници, затворени в мистико-ритуално общество на требничарски служби. Денят на народните будители е посветен на идеала човек да бъде любимо Божие създание, което търси истината не защото ще получи дивидент на земята от това, а защото истината е носител на Божията правда, която в своята автентична историческа логика българите са търсили на първо място с очакването, че всичко останало ще им се придаде.

Денят на народните будители е празник на възвишеното и доброто, което българите са съхранили през вековете, а това добро е неотделимо от делата на православните мисионери. Затова, независимо от факта, че прищевките на глобалната политика включиха военно-технически България в световните конфликти на ХХ век, светът на идеите не познава българско участие в тоталитарните идеологии, за които отговорност носи атеистичната наука. И проблемът за нашето национално съзнание не идва от влиянието на икономическите процеси в обществения живот, а от факта, че някои модерни българи изоставят завета на народните будители като приемат атеизма и материализма за своя житейска философия. Този избор е отделяне от философията на българското битие, което схваща просветата като път към Бога, а не като средство за натрупване на материални богатства, които ще послужат за осъждане на всеки, който не употребява богатството си по евангелски с грижа за ближния.

Защитата на идеализма и на истинската просвета в духа на истината и на любовта към ближния във философско-исторически план цивилизационно оневинява българския народ пред съда на хуманната философия и поставя много високи изисквания пред съвременната ни интелигенция. Както и пред ръководството на БПЦ. Те трябва да прочетат и защитават истинската история на България, видяна главно от гледната точка на света на идеите и на техния цивилизационен резултат за да може да се създаде ефективна философска платформа за модерното развитие на страната. Това е притчата на Деня на народните будители като обобщен символ на големите културно-философски събития в българската история.

Заветът на знайни и незнайни учители, клирици и християнски мисионери се състои в посланието ние да отстояваме винаги философската еманципация на българската народност на основата на традицията, християнството и хуманните достижения на световната цивилизация. Само спазването и развитието на това философско триединство може да доведат до успех и да гарантира на българите достойно място в съкровищницата на човешките достижения през всички времена.

Защитата и изпълнението на философията на празника на народните будители ни определя достойно място в човеколюбивата божествена промисъл. Едно място, където българите да бъдат активен идеен автор и изпълнител на хуманни философски решения, които Бог несъмнено ще изисква един ден от ЕС и цивилизования свят.