Идеите за култура, църква и държава в евразийска национална концепция

Галя Андреева Кръстева е родена през 1978 г. в гр. Каварна, в момента живее в Лондон, Великобритания. Докторант е по “Политическа теория” към Катедра “Теория на политиката”, Философски факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Висшето си образование е завършила в същата катедра. Дисертационният й труд е на тема “Руският национализъм в теорията на евразийството”. Изследователските й интереси и публикации са насочени не само към класическото руско евразийство и неоевразийството, но и към теми, свързани с политическата ситуация по време на избори.

Всеки сериозен опит за рационализация на конкретен социален и политически феномен започва с проследяване на неговите исторически корени. Това твърдение придобива особен смисъл, когато се приложи към политическата практика на отделните държави и реализираните в техните граници политически идеи и практики. Разбирането на един модерен феномен изисква задълбочени изследвания на неговите идейни основи. Много често именно в тях се крие ключът към достоверното му и смислено изясняване.

Широко разпространената в модерна Русия евразийска идея е много точен пример в това отношение. Нейното използване в политическия речник на редица партии и политически лидери (най-вече на претендиращите за преки наследници на Класическото евразийство Александър Дугин и неговата Партия “Евразия”) налага изясняването на историческите й предшественици и техните специфични тези.

Основната цел, която си поставяме в тази статия, е да бъдат анализирани основните елементи от евразийското учение за Култура, Църква и Държава – като непосредствени и най-важни фактори за запазване на прокламираната евразийска нация. Подхождаме с разбирането, че тяхното изясняване ще допринесе за по-точното осмисляне на руското евразийство, на съществуващите в Русия социално-политически традиции, както и за формиране на ясна представа за политическия модел, от който черпят вдъхновение не малко от политически мислещите хора на Русия.

Разработената през 20-те и 30-те години на ХХ век (и сериозно реанимирана в началото на XXI век) особена евразийска концепция за нация налага особен тип държава, в която тя да се положи и реализира като политически субект. Евразийските идеи за държавно устройство са също толкова парадоксални и различни, колкото и тези за нацията, националния произход и националния геополитически контекст. Теоретичната им обосновка е изключително комплексна. Тя обхваща както идеите на Н. С. Трубецкой и П. Савицки, така и на останалите евразийски идеолози, към които безусловно принадлежат Николай Алексеев и Лев Карсавин, на чийто труд тук ще бъде отделено особено внимание. Специален интерес представляват тезите, заложени в евразийските програмни документи – плод на съвместната дейност на евразийските интелектуални и политически лидери.
Органичният срещу механистичният подход

Преди всичко трябва да се има предвид, че философията на евразийците се базира на противопоставянето на органичния, холистичен подход към обществото и историята, от една страна, и механистичния, атомарен, индивидуалистичен подход, от друга. Холизмът, като метод, разглежда историята на народите, държавите и обществата като органически същности, като цялостни естествени организми, породени едновременно от духа и материята, от органичното съчетание на субективни и обективни фактори. Тази изначална позиция задава рамките, в които се мисли всеки конкретен проблем, в това число нацията и държавата.

Атомарният подход, напротив, разглежда всички социално-исторически образувания като пряко следствие от произволното и свободно обединение в групи на отделни, атомарни личности, които закрепват подобните обединения под формата на различни договори. Основен, неделим и постоянен в този смисъл е само индивидът. Всички останали образувания са вторични, исторически производни и не притежават никакво самостоятелно значение.1 Политическите идеи за нация и държава не правят изключение и тук. Те се проблематизират от редица теории и практики, основани предимно на атомарния подход и либералните идеологии го доказват по безспорен начин.

В чисто географски аспект може да се твърди, че холизмът е подход, характерен в по-голяма степен за континенталната философска и политическа мисъл, докато атомарният подход е по-разпространен в англосаксонските и френските интелектуални среди. В Русия се наблюдават тежнения по-скоро към холизма и е съвсем естествено опирането на немски автори. Ако се продължи с пространствено основаните изводи, неизбежно се стига до теорията, издигаща в закономерност факта, че холизмът е характерен за Изтока, а индивидуализмът – за Запада.

Позоваването на така сложилите се мисловни традиции за пореден път предизвиква смущения при всеки опит евразийството да бъде причислено към едната или другата. Съчетаването на Изтока и Запада, което е основна отправна точка при обосноваването на евразийската нация се превръща в особен, собствено евразийски метод. Холистичният и атомарният похват се размиват и комбинират в нещо, което задава насоката в абсолютно всички евразийски трудове. С особена сила това важи за текстовете, които проблематизират руската култура, православната религия и същностно различната идея за руска държавност. Има основания обаче да се твърди, че евразийската теория принадлежи по-скоро към семейството на холистично базираните идеологии и така се вписва естествено в руските мисловни традиции.
Учението за културата

Учението за културата в евразийството е пряко свързано с идеята за руския месианизъм. Първа стъпка към разбирането му е концепцията за личността: като живо и органично многообразие, като съгласувана, обща, симфонична личност, като йерархизирано единство на отделните емпирични индивиди. Отделната личност е винаги несъвършена, съвършено е само нейното единство, в което не са унищожени индивидуалните елементи. Пълнотата на една личност предполага нейната съборност, което не означава отричане на личността като индивидуалност, а признание на факта, че тя съществува само и доколкото има отношение към определено цяло – семейство, класа, нация. Всяко от тези образувания представлява съборна, симфонична личност и заема своето място в личностната йерархия. Взаимовръзките между отделните съборни личности в евразийската идеология се осъществяват в културата.

Идеите за особената евразийска култура са разработени изключително задълбочено в трудовете на Лев Карсавин. Може да се твърди, че именно той дава най-съществен принос за идейно-религиозната легитимация на евразийската национално-политическа доктрина, в основата на която стои споменатата симфонична, съборна личност. “Политиката се основава не на индивидуалистично-материалистически и не на бездейно релативистки предпоставки и хипотези, а на философското учение за личността.”2 Културата, по смисъла, зададен от Карсавин, се конкретизира във всеки индивид, който чрез нея се превръща в симфонична личност. Именно тя съответства на евразийското понятие за култура. “В този смисъл културата не е прост сбор от ценности, и дори не е система от такива, а тяхно органично единство, предполагащо съществуването на някакъв субект, който ги създава, подхранва и развива, който е, така да се каже, самите те, и се развива само в тях.”3

Културата се създава от свободни субекти и е тяхно свободно самопроявление. Тя е отчасти жива и динамична, отчасти статична и застинала под формата на традиция. Културата се разглежда винаги като изменчива, но и като трайна и динамична същност. Тя доминира над отделните проявления и съставните си елементи. Развитието е процес, който се осъществява както от индивидуални, така и от симфонични субекти. Но понятието култура, настоява Карсавин, винаги се отнася само за вторите. Съборната личност не се изразява в простата сума от индивиди, а в тяхната хармония (симфония), в съгласуваното им единство, с други думи – всеединство.

Евразийците настояват, че нито отделните индивиди, нито техните формални образувания отразяват интересите и волята на народа: в неговото минало, настояще и бъдеще. Това се постига в културата, по отношение на която волята и свободата на отделните индивиди имат смисъл единствено като индивидуализация на по-високо стоящата в йерархията симфонична личност. Индивидуалната свобода е единствено реализация на симфоничността във външния свят. “Затова народът не е сума от социални групи (съсловия, класи и т.н.), а тяхното организирано и съгласувано йерархично единство, културата на народа не е сума, а симфонично единство на отделните лични култури, и тя няма друга форма на съществуване освен като тяхно реално конкретно единство, вътре в тях.”4

Евразийската религиозност

Учението за личността е първа стъпка към разбирането на евразийската държавна идеология и произтичащия от нея национален месианизъм. Като второ важно условие се представят идеите за религиозността, вярата и Църквата. Именно в религиозните догми се търсят и намират такива безусловни предпоставки, каквито са нужни за една истинна, морално и реалистично оправдана идеология. Именно в Църквата, настояват евразийците, културата достига своето съвършенство. Руската църква, като средоточие на руската култура, определя и целите, и задачите на последната. Единствено в Православието, в руското Православие, се осъществява търсената съборност и цялостност. По този начин основите и целите на Църквата и културата съвпадат. “И така, от абсолютно несъмнените истини на религията, т.е. руската православна вяра, произтичат основите на истинната идеология.”5 В стремежа си да обосноват единната евразийска култура, като основа на евразийската нация, включваща не само великорусите, но и други народи от Азия, изповядващи исляма, будизма и други езически вярвания, теоретиците на тази доктрина са принудени да обявят Православието за единствено истинна и непогрешима форма на християнството. Изключително интересен, и отчасти парадоксален, е смисълът, който евразийските теоретици влагат в понятието Православие. За разлика от всички дотогава съществували разбирания, евразийците възприемат Православието не само като гръцка или руска християнска вяра, а и във формата на всяко друго не еретично изповедание. В духа на руските екуменически тежнения и като прилагат и тук идеята за синтеза като основен методически похват, евразийците изразяват очаквания за вливане на западните – Католическа и Протестантски църкви, в лоното на Православието. Единствено по този начин, според тях, ще се оформи една съборна личност, която ще бъде изразител на безбрежната християнска любов и човешка свобода. В тази Симфония се очаква да се включат и всички източни езически вероизповедания, защото “езичеството е потенциално Православие”.6 В осъзнаването на християнските истини то изостава от западните църкви. Неговото предимство се състои във факта, че не е заразено с тяхната враждебност и това ще му позволи по-бързо и по-лесно да се влее в единствено признатата за истинна православна вяра. Отричането на западните църкви и религиозни доктрини стига до краен предел в убеждението, че в някои конкретни постановки източните религии – будизъм, хиндуизъм, са по-близки до Православието отколкото Католицизмът и Протестантството, с които то има общи корени.

Руското (евразийско) Православие смята себе си за познаващо и притежаващо пълната истина в един от нейните аспекти и не отрича възможността за съществуване на други аспекти като различен негов израз. За да се постигнат всички истинни форми на Православието се дава пълна свобода за саморазкриване и приближаване до единното, съборно цяло. А това може да стане само на територията на Евразия, от народите, изповядващи руското Православие или източните езически вярвания. “Историческата задача на руския народ се състои в това, че той е длъжен да се осъществи в своята собствена Църква, да се развива в нея, т.е. осъществявайки и познавайки я, по пътя на изповедничеството и саморазкритието да създаде възможност за саморазкритие в Православието и на “безплодните езически църкви”, и на света, изпаднал в ерес.”7

Евразийците се обявяват категорично против религиозните реформи, наложени по време на управлението на Петър I и сами себе си наричат старообредници. Настояват за традиционното, битово изповедничество, стоящо по-близо до народа, и не приемат наложения елитарен, неразбираем, и в този смисъл не изпълняващ основните си функции, църковен ред. Акцентът върху обредите и ритуалите тук не се възприема като форма на магия, а като израз на религиозна деятелност, като акт на принадлежност и вяра. Не само чрез молитви и песнопения, а чрез извършването на определени общи дейности, религиозната идея се превръща в конкретна жизнена практика и така доближава отделния човек до неговите духовни и божествени търсения. В този пункт евразийското Православие е особено близко до разбирането за личността и отношенията й с Бога, коeто влагат в доктрините си западните протестантски църкви. Този факт обаче, категорично се пренебрегва и се върви еднозначно и еднопосочно само към търсене на релации с източните религии.

В евразийската държавна и църковна теория няма нищо благо и действително съществуващо извън съборната църква, само в нея се реализира пълнотата на всяка личност – както на индивидуалните, така и на симфоничните. Пълнотата на Църквата предполага и изисква оцърковяване на всичко. Нито културата, нито държавата се намират извън Църквата и са нещо “нецърковно”, дори и да се отличават от нея в един или друг смисъл на думата.

За осъзнаването на това, че религиозно-културното единство, обхващащо и изразяващо руската държава е по-широко от руската култура, евразийците търсят нов терминологичен изказ. Истинната руска Православна църква и съществуващата в/чрез нея руска държава не могат да бъдат обосновани със старите понятия и влаганите в тях разбирания. Новата идея за религията изисква нова идея за държавата. Държавата, в която се изповядва истинното Православие, не е Русия, а Евразия. “Евразия ние разбираме като особена симфонично-лична индивидуализация на Православната църква и култура.”8

Религията създава културата. Културата е само едно от проявленията на религията, а не обратно. Културното единство се разбира и като етнологическо единство, а етнологията на културното цяло съответства на неговата география. Изказаното до тук за културния смисъл и религиозните основания дава достатъчно предпоставки да бъде направен категоричния извод, че: “…както религията създава културата, така и културата – етнологическия тип, а етнологическия тип избира или намира “своята” територия и я преобразува посвоему.”9

Идеокрацията: евразийското учение за държавата

С не особено ясни аргументи Карсавин стига до основната си идея, че създаването на общочовешка култура е възможно единствено чрез създаване на отделни, частни, национални и многонационални култури и при наличието на фактори, способстващи обмена между тях и/или надделяването на определен културен кръг над останалите. Като такъв безусловно се приема Октомврийската революция, разкрила за пореден път мисията на Русия като обединител и спасител на целия евразийски свят. За изпълнение на тази си роля Русия се нуждае от различен тип държавническа идея, която произтича и е обусловена от идеята за културата.

Като всеки друг феномен, твърди Карсавин, и културата има своите светла и тъмна страна. И ако доброто, съвършеното, моралното се въплъщават в Православната църква, то държавата е мястото, където господстват грехът и несъвършенството. Държавата се разглежда като една от сферите, в които може да се развива културата. “Държавата може да се определи като форма на лично битие на културата”.10 За разлика от духовната и материалната, държавната/политическата сфера стои най-високо в йерархията и задава насоките, в които другите се развиват. В нея се осъществява единството на всички сфери. Държавата всъщност обхваща всички сфери на живота. В традицията, зададена от Хегел – извън държавата не съществува нищо.

Въпреки че държавата изхожда от и представлява Църквата, евразийците не си позволяват да сложат знак за равенство между тях. Църквата е сфера на свободната истина, на съборното единство и съгласуваност, сфера на несъмненото и святото. Тя не признава външни авторитети и външна принуда. Църквата се смята за източник на всяка идеология. Идеологиите и програмите са светски приоритети, те се развиват само в сферата на греха, т.е. в държавата.

Държавата, от своя страна, представлява единство на нецърковния свят. Единство, отделено от Църквата и разединено вътре в себе си. Тя черпи жизнените си източници от Църквата, но се занимава само със светските дела. Не може да се очаква формирането на обща църковно-държавна сфера, нито да се мисли в старите, западни концепции цезаропапизъм или папоцезаризъм. Държавата следва принципите на Църквата, но не се меси в нейните дела. Бидейки разделен на управляващи и управлявани, политическият свят е обречен да не достигне съборното и свободно единство на Църквата. “Сферата на държавата е сфера на сила и принуда.”11

Като първа и основна стъпка за реализация на успешна евразийска политика се възприема формулирането на качествено нова, истинна и различна от комунистическата, идеология. Тази система от идеи, върху която ще се основава евразийската държава, трябва да се разграничи от западните, индивидуалистично-абстрактни представи за политическо общество и политически ред. Евразийската идеология, изхождайки от симфоничната личност и култура и следвайки принципите на холизма, трябва да представлява органична, вътрешно непротиворечива система, жив организъм, в който е важен всеки отделен орган. На изживелите времето си атомарни световъзприятия се противопоставят идеи, основани на личността като организъм. В това се състои и основното различие между Запада и Изтока: Изтока се управлява от една идея, източните държави са идеократически, в тях не се допуска съществуването на ненормирани и неконтролируеми от държавата фактори и сили. “Ние, руснаците сме длъжни да се откажем от европейските форми на политическо мислене, да престанем да се покланяме на този (чужд) идол “формата на управление”, да престанем да вярваме в съществуването на идеално законодателство, механически и автоматически гарантиращо всеобщото благополучие, да оставим възгледите за човешкото общество като бездушен механизъм – възглед, на който са основани всички съвременни социално-политически идеологии. Не в съвършеното законодателство, а в духовно-създаващата и градивна държава следва да търсим идеала си. Настоящата задача не се състои в юридически спекулации, а в създаването на устойчива духовна база и възприемането й на битово равнище.”12

Новата идеология, предлагана и аргументирана от евразийците, лежи в коренно различна, от всички, познати до момента, плоскост. “Идеологията може да бъде определена като органическа система от идеи…Тя не е отвлечено универсална, а симфонична, или съборна, съгласуваща и обединяваща много свои изражения.”13 Тя не трябва да е само нова комбинация от старите елементи, а качествено нов тип световъзприятие. Това не означава отказ от традициите, дори напротив. Всяка нова идеология е в пряка връзка със стари и много стари идеологически построения: “Новаторството не се изразява в отказ от миналото, а в оттегляне от непосредственото минало и използването му за скок в отдалечена епоха.”14управляващата идея (идея-правительница). Тези стари елементи, според евразийците, се оказват напълно нови при преноса им в нов контекст. Отхвърлянето на влиянието на абстрактните идеологии изисква да се изработи идеология, органически свързана с конкретните проблеми на едно конкретно общество. Такава идеология произтича от една абсолютна и безотносителна идея, каквато е

В доктрината на евразийството управляващата идея (идея-правительница) обхваща в себе си цял ред идеи, отнасящи се до различни сфери от всекидневния живот, преобразува ги и ги пренася на най-високо ниво. Идеята започва да управлява и цялата структура на човешкия живот, в това число и властовата, която се подчинява и преобразува според нейните постулати. Изгражда се специфична форма, получила в евразийската теоретична схема името идеокрация. Управляващата идея (идея-правительница) не може да бъде докрай рационализирана. Тя е само мотив за действие, често скрит и несъзнат. Това обаче не означава, че е подобна на утопия. Последната няма нищо общо с реалността, дори на моменти й противоречи, и като такава е неприемлива и нямаща шанс да се превърне в управляваща идея.

Руският комунизъм, настояват евразийците, е утопия и никога няма да може да се осъществи. Той страда от липса на такива основополагащи понятия и логическа взаимовръзка между тях, които да са максимално близки и понятни за социалните групи, към които е насочен. Основна опасност при комунизма е обосноваването на единството на нацията на основата на пролетарския интернационализъм, преминаващ в класова ненавист. С особена прозорливост евразийците очакват, че в стремежа си да оправдаят своята власт управляващите изкуствено ще раздуватврага на народа. Властта да се задържи единствено чрез вътрешно противопоставяне на отделните социални и етнически групи и чрез поддържане отрицателния имидж на всичко, чуждо на комунизма. грозящата пролетариата опасност и ще поддържат постоянно идеята за

Предлаганата от евразийците нова идеологическа система, в основата на която стои руското Православие, има претенции да е насочена към конкретната практика на деня. Носител на идеите на новата епоха може да стане само партия от нов тип – управляваща и не споделяща властта с други партии, дори изключваща възможността те да съществуват15. Тази партия представлява държавно-идеологически съюз, който има отношение към всички страни от обществения живот и за целта се предлага изграждане на стройна система от местни организации. Тази система обаче не съвпада с държавния апарат. Нейната дейност не се предопределя от задачите на управлението, а от задачите, свързани с постигането на управляващата идея, т.е. от идеологията. Новата партия е длъжна да поддържа тесни връзки с управляващия слой, дори да се слее с него. Това означава, че в основата на целия живот, а също и на държавната политика, стои една идеология, изведена в ранг на Абсолют и затова не понасяща никакви критики или съмнения.16 В този смисъл евразийската партия е подобна на партиите отнов тип – феномен на следвоенна Европа, с всички признаци на масовост, тоталитарност и авторитаризъм. Народът и управляващата партия представляват едно цяло. Това, което ги обединява, е принадлежността към една обща идея, а материалните фактори имат вторично значение. Единствеността на държавната партия не се разглежда като противопоставяне на естествения стремеж към деление, а като израз на също толкова естествения стремеж към запазване чрез обединение.

Управляващият елит (правящий отбор), несъвпадащ еднозначно нито с партията, нито с правителството, нито с конкретна социална група, се явява персонификация на това единство. Нарушението му заплашва политическата и културна система с разпад, което налага поддържането му с всички средства. Управляващият елит изпълнява функцията на орган, изразяващ не груповия, а общонационалния интерес. Неговото съдържание и структура се определят не само от типа държавно устройство, но и от типа социална структура, типа и структурата на икономиката, типа култура като цяло. Издигнат от недрата на народа, правящий отбор неизбежно е длъжен да се противопоставя на народните маси, съхранили склонността си към стихийни и неконструктивни действия. Основната задача, която теоретиците на евразийството поставят на управляващите, е да съгласуват разнопосочните настроения сред масите и да пресичат появата на разрушителни актове. Изпълнението на тази функция изисква единство и безотносителна координация на действията на отделните членове на елита. Към това е насочен и особеният тип подбор.

Когато правящий отбор е в служба на идея-правительница, има основания да се смята, че той функционира абсолютно независимо. Когато обаче службата се превърне в самоцел, се повишава вероятността за поява на бюрократизъм и корупция. В този смисъл най-качественият тип правящий отбор се оказва този – рекрутиран на базата на общите възгледи и идеи (общности мировоззрения) или според отношението и привързаността му към идея-правительница17. Тази привързаност трябва постоянно да се доказва. Точни критерии за избор обаче евразийците не посочват. Очевидно това не са свободната конкуренция при демокрацията, нито принадлежността към определено съсловие, характерно за аристокрацията. Може да се предположи, че основният механизъм остават делата – те са показателят, по който се отбират най-достойните. Както идеологията, и правящий отбор остава само формула, само един идеален тип.

Политическият модел на правящий отбор е призван да препотвърди идеята за необходимостта и неизбежността на социалната йерархия и да демонстрира откровена насоченост както срещу либералния, така и срещу марксисткия обществен модел. Подчертаният формализъм и акцент по-скоро върху принципа, а не върху съдържанието на идея-правительница дават основание на И. Исаев да определи евразийството като специфичен утопичен конструкт: “…от евразийска гледна точка самите спонтанни и стихийни обществени процеси формират правящий отбор, като обаче първодвигателят остава идея-правительница – вечна, неуловима и неподдаваща се на рационален анализ. Идея-правительница е едновременно и недостижим социален идеал и средство за неговото достигане.”18

Идеалният идеократически строй се отличава с държавнически максимализъм и изисква властта да е максимално силна, но и максимално близо до народа.19 Евразийският държавен модел е демотически. Това означава, че народният суверенитет трябва да се разглежда не като атомизиран сурогат, какъвто е той в западната култура, а като органично и организирано цяло. Народът не е случаен сбор от хора. В духа на западните консервативни теории, народът тук представлява съвкупност от всички поколения – минали, настоящи и бъдещи. Държавата не може да изразява волята само на гражданите в зряла възраст, тя трябва да даде израз на приемствеността между поколенията и тяхната органична цялост.

Евразийците подчертават стремежа си да заменят изкуствения ред за представителство на отделни лица и партии и да изградят модел за представителство на потребностите, знанията и идеите. Антипарламентарните настроения са същностна и отличителна характеристика на евразийската доктрина и политическа култура. Тя не признава и не претендира за разделението на властите, нито за определена форма на представителство и делегиране на права, нито за статистическия принцип за гласуване и приемане на жизненоважни решения. Всичко това е пряко следствие от разочарованието, че точно тези практики вече са се е наложили в Русия и са се превърнали в политическа традиция, като следствие от западното влияние и западническото подражание.

Демотическите елементи в управлението се изразяват в организирането и провеждането на всенародни обсъждания и дискусии. Що се отнася до националното съгласие, евразийската държава е основана на съюз на всички братски народи, включени в културното пространство Евразия. Средството, чрез което това братство се осъществява, е федеративната държава.20равноценността на всички останали. В това отношение евразийците признават заслугата на болшевиките за поставянето на основите на тази федерация. Държава, в която водещата роля е отредена на великоруския етнос, признаващ и зачитащ правата и

За разлика от комунистическата, евразийската – демотическа, федеративна и идеократична държава, не предявява желание да си служи с тотално налагане на определени идеи. Тя обаче задава рамките, в които да се търси истината. Демотическата държава, за разлика от доктриналната, претендира да е построена на основата на истината, на народното признание, т.е. да е правова и легитимна, макар и не в западния смисъл на тези понятия.21

Затова и отговорът на евразийците към всички обвинения, които се отправят към тях, е, че съществува неразбиране на особените евразийски понятия. Неразбиране, настъпилото вследствие отново на западното влияние и наложеното понятийното объркване в руските интелектуални среди.

Критиката на бившият евразиец Георгий Флоровски

Верни докрай на първоначалния смисъл, влаган в идеята Русия-Евразия, остават само малка част от създателите й. В последните години от съществуването на движението, остра критика срещу него отправя вече бившият ревностен привърженик – Георгий Флоровски. Пример за това е изключително критичната му статия “Евразийската съблазън” (1928).

Флоровски започва с превърналото се в емблема за антиевразийството: верни въпроси – неверни отговори, верни проблеми, но не и решения. Той признава проницателността, с която евразийците успяват да отграничат основните, критични моменти в съдбата на съвременната им Русия. Но заслугите им приключват до тук, без да могат да формулират конкретни, качествени и ефективни решения. “В подобни исторически признания, в острото и живо чувство за свръхполитическата и лъжедуховна природа на Руската революция, и в призива за зорка културно-политическа бдителност и размисъл – в това е истината и историческия принос на първоначалното евразийство. И тази истина се оказа жестока за самите евразийци.”22

Флоровски отправя остри обвинения към проявеното нетърпение и търсене на лек и бърз успех. Вместо проектиране на точни решения евразийците са се увлекли в мечтателен синтез и неприложимо теоретизиране. Флоровски е напълно съгласен с Трубецкой и Савицки, че Руската революция трябва да се признае като завършен исторически факт. За разлика от тях обаче, той не приема тезата, че Революцията е потвърждение на оригиналността и разумността на историческия процес и е всъщност негово оправдание. За Флоровски, особено значение има въпроса за смисъла на историята и той доказва неразумността на случилото се в Русия. Според него, смисълът на историята се корени в постоянния процес на движение на събития и хора и няма нищо странно едно събитие да се окаже абсолютно безсмислено: не е задължително всичко, което се случва, да има изключителна историческа стойност. Така той отрича прекия детерминизъм, наложен от евразийците като основен доказателствен метод.

Но евразийците не признават подобна възможност за проява на несправедливост от страна на историята. Убедени, че злото, извършвано от болшевиките, се състои в техния фалшив, но и с огромна сила комунизъм, те вярват, че от последния Русия ще се избави единствено чрез противопоставянето на една истинна, сравнима по мощ с него идея-правительница. Само по този начин действителното ще се превърне в истинно и разумно, а безсмисленият исторически факт ще стане безценен. Флоровски разобличава тази илюзия. В сравнение с комунизма, предлаганата от евразийците идея-правительница се оказва, според него, също толкова фалшива, химерна и утопична. Евразийството е успяло да улови и постави на дневен ред верните въпроси, но не и да даде верните отговори. Именно в това е неговата сила, но и неговата слабост. Евразийците не разбират същността на руската трагедия – като творческо изкупление на греха и вината, а се ограничават единствено с прокламиране на абсолютното значение на раждащата се нова култура.

Богословското приемане на света не позволява на Флоровски да се примири с опростената идея за смяна на идеологиите и неглижирането на проблема за трагизма на религиозно-историческите процеси в Русия. В него той привижда отново типичната за руската интелигенция склонност към диалектично възприемане на съществуващото. Поставянето на етикети от вида дясно – ляво, благонадеждно – неблагонадеждно, сега е възродено като старо – ново, европейско – евразийско. Изработването на подобни рамки Флоровски определя като стремеж към цялостност, към затваряне на човека и към възможност за изразяване на собствената му индивидуалност само под формата на висшето, съборно цяло, към което той органически и кръвно принадлежи. Обобществяването на личността, превръщането й в орган на тази висша съборна личност, е израз на разбирането за взаимната зависимост, за подчиненост, но и за превъзходство на цялото над неговите части. В евразийството личната воля съществува само доколкото е част от общата, а това противоречи на либералните възприятия на Флоровски. Те са основани върху идеята за съществуването на множество народни воли, които обаче не съвпадат еднозначно и никога не се сливат в симфонично единство. Макар да претендира за своите духовни, православни корени, евразийската утопия се превръща в израз на особения синтез на органичните теории и просветения рационализъм и на практика повтаря марксизма в неговия еволюционизъм и революционен патос. Критиката на Запада всъщност се прави именно с изработените в неговите интелектуални среди средства.

За Флоровски евразийската православна идея не е нищо повече от културно-битова подробност, от исторически факт и подсъзнателна стихия. Религията не е онзи сплотяващ нацията елемент, от който се черпи нейната изключителност и неповторимост. В евразийството тази роля е зададена на територията. Евразийците не удържат заявената в началото духовна и културна критика на разпадащия се западен свят. Те не разбират докрай вселенския смисъл на загубената вяра и възхода на разума. Основните им несъгласия се ограничават до политически и икономически величини, без да влагат в тях собствено културен смисъл.

Евразийската съблазън започва с твърдението, че съдбата на евразийството е история на духовния неуспех и завършва с констатацията, че въпреки първоначалните намерения, при евразийците все пак е победил Изтокът на Ксеркс, а не Изтокът на Христос.

Заключение

Това, което обединява всички критични мнения от този период, е общото съгласие относно опасността така формулираната евразийска национална и държавна концепция да се изроди в особена форма на руски фашизъм. Днес, почти половин век по-късно, евразийската идея е извикана за нов живот. Въпреки че неоевразийството не повтаря дословно класическата евразийска доктрина, неговите лидери се представят като наследници на това интелектуално и политическо течение. И отново главните критики се съсредоточават върху възможността в Русия да се установи някаква форма на тоталитарна и националистична политика. Младата руска демокрация все още не успява да устои на подобни изкушения. Както стана видно, това не е изцяло постмодерен феномен. В Русия такъв тип рефлексия върху проблемите на политическото са традиция. Прякото им установяване в политическата практика обаче не е довело към момента до просперитет на нацията. А може би и това е традиция…

БЕЛЕЖКИ:

1. Дугин. А. Теория евразийского государства (эссе о Николае Нколаевиче Алексееве). // Основы евразийствa. Москва: Арктогея, 2002, с. 525. [обратно]
2. Карсавин, Л. Основы политики. // Россия между Европой и Азией. Сост. Сиземская И. Н., Новикова Л. И., Москва, 1993, с. 175. [обратно]
3. Пак там. [обратно]
4. Пак там, с. 176. [обратно]
5. Евразийство (Опыт систематического изложения). // Основы Евразийства, Москва, 2002, с. 118. [обратно]
6. Пак там, с. 120. [обратно]
7. Пак там, с. 126. [обратно]
8. Пак там, с. 127. [обратно]
9. Пак там, с. 128. [обратно]
10. Карсавин, Л. Цит. съч., с. 191. [обратно]
11. Евразийство… 2002, с. 139. [обратно]
12. Трубецкой, Н. С. У дверей. Реакция? Революция? // Евразийский временник, 1923, № 3, с. 28. [обратно]
13. Евразийство (Опыт систематического изложения). // Савицкий, П. Континент Евразия, Москва, 1997, с. 17. [обратно]
14. Трубецкой, Н. С. Цит. съч., с. 26. [обратно]
15. Евразийство… 1997, с. 58. [обратно]
16. Сиземская И., Новикова Л. Два лика Евразийства. // Свободная мысл, 1992, № 7, с. 106. [обратно]
17. Трубецкой, Н. С. Идеократия и армия. // Евразийская хроника, 1928, № 10; Исаев, И. А. Евразийство: миф или традиция? // Коммунист, 1991, № 12, с. 114.
18. Исаев, И. А. Политико-правовая утопия в России: конец XIX – нач. XX в., Москва, 1991, с. 227. [обратно]
19. Трубецкой, Н. С. О государственном строе и форме правления. // Евразийская хроника, 1927, № 8; Исаев, И. А. Цит. съч., с. 227. [обратно]
20. Евразийство (Формулировка 1927). // Россия между Европой и Азией. Сост. Сиземская И. Н., Новикова Л. И., Москва, 1993, с. 224. [обратно]
21. Исаев, И. А. Пути Евразии. Русская интеллигенция и судьбы России. Москва, 1992, с. 24. [обратно]
22. Флоровский, Г. Евразийский соблазн. // Современные записки, 1928, № 34. Също: Протоиерей Георгий Флоровский. Догмат и История. <http://www.holmogorov.rossia.org/libr/florovsk/eurasian-tempt.htm> (11.10.2003).

©LiterNet