Кой трябва да ни научи на вяра

На прага сме на поредната дискусия за въвеждането на религиозно обучение в държавните училища. Вече се създаде и фейсбук група, която набира поддръжници, за да се подготви поредният митинг-шествие в подкрепа на религиозното образование. По този начин се цели да се окаже уличен натиск над властимащите, които, според мен, имат своята изградена концепция по въпроса. В този контекст искам да изразя и някои свои виждания по темата, която, смятам, касае не малко българи, богослови и православни християни.

Каква да бъде формата? Този въпрос е „препъни камъкът” на цялата дискусия за въвеждането на часове по религия в държавните училища. От една страна, държавните органи ясно съзнават, че в България освен православни християни има католици, мюсюлмани, протестанти, атеисти, представители на юдаизма и други религии. Това в определена степен изключва възможността за въвеждане на предмет Православие, Православно вероучение или Закон Божий, като задължителен. Затова и единствената форма, която днес е приложима, е именно задължително избираемата, т. е. на децата и техните родители се дава възможността да избират часове по съответното религиозно направление, към което принадлежат – християнство (православие, католицизъм, протестантство), мюсюлманство, юдаизъм и т. н. или часове по етика или история на религиите, за онези, които не желаят да изучават нито едно от посочените направления.

По различни причини обаче, задължителната избираемост все още не е получила своето приложение. Днес предметът Религия се изучава единствена като свободно избираема дисциплина, което означава, че най-често тя не се включва учебните планове преди началото на учебната година, конкурира се с предмети като информатика и западни езици и е зависима от делегираните бюджети – „има пари – има религия, няма пари – няма религия”. В този контекст назначаването на щатна бройка за учител по религия в дадено училище се явява невъзможно, поради факта, че никой директор няма да отпусне и не отпуска средства за няколко маломерни паралелки, затова и такива липсват.

От друга страна, позицията на Църквата е някак си неразбираема. Тя се стреми на всяка цена да навлезе в държавните училища и да наложи изучаването не просто на религия, а на Православие и то по начина, по който това може да стане в едно религиозно училище, пряко подчинено на Св. Синод (например семинариите). За тази цел се търси не контакт с родителите и със самите деца, а с образователните и с други държавни институции и ведомства, върху които да се окаже въздействие. Политиката на Църквата за налагане на Православие в държавните училища цели (според мен) заобикаляне на целевата група. Изразяването на мнение от страна на родителите може да не бъде в подкрепа на подобна образователна реформа. Тоталитарният подход на Църквата едва ли ще даде положителен резултат. В дискусиите по въпроса висшите йерарси не позволяват никакъв компромис по отношение на тяхната политика.

Така религиозното образование се озовава в омагьосан кръг, от който вече 23 години не може да излезе. Часовете по религия в държавните училища постоянно се редуцират, а възможностите пред учителите-богослови се ограничават. Това влияе и над висшето богословско образование. Непрекъснато намалява броят на студентите, а тези, които желаят да придобият педагогическа правоспособност, трудно осъществяват както педагогическите практики, така и професионалната си реализация.

В този контекст възниква въпросът: Кой трябва да ни учи на вяра? Явно това не може да се осъществи в държавните училища. Но там ли му е мястото? Къде свършва предметът религия и къде започва религиозната вяра? И от тази гледна точка прав ли е министърът на образованието, според който трябва първо да се види опитът на Църквата и едва тогава да се пристъпи към интегрирането на религиозното образование, ако това е обществено значимо и необходимо.

Ако въпросът е същностен за Църквата, то най-доброто място, от което можем да почерпим информация, необходима в тази дискусия, е именно двухилядолетният ѝ опит и традиции в образованието. Трябва ясно да разграничим, че Църквата не възприема въвеждането в истините на вярата като образователен клон, даващ предимно теоретични знания и съпътстван от текущ контрол и екзаминиране. Религиозното образование (доколкото можем да го наречем образование) всъщност е въвеждане във вярата, за да бъде тя правилно изповядвана. По този начин се цели нравствено преобразяване на личността, богоуподобяване, духовно изграждане и израстване. Най-силният елемент в това е свободата. Вярата не може да се преподава насила, като теория, като философско учение. Тя се преподава, за да се живее. „Преподаването” ѝ е придружено с активно участие в литургичния (богослужебния) живот на Църквата.

Още от първите векове катехизационните курсове са съпътствани с присъствие по време на първата част на Литургията (Литургия на оглашените), а самите курсове са били подготовка за влизане в Църквата и пълноценно участие в нейния Евхаристиен живот. Църковната иконография и химнография имат своите нравствени и догматиковъзпитателни цели. Така в съзнанието на християните формирането на истините на вярата е минавало през участие в култовия живот на Църквата. Чрез него се постига духовно израстване, опознаване на Божествената същност, съзнаването за греха и неговото отбягване, опознаването на доброто и неговото реализиране в дела.

Следователно най-доброто място за „изучаването” на Православие, Православно вероучение или Закон Божий е именно храмът и църковно-енорийското, епархийското или манастирското училище. Изучаването на вярата е неразривно свързано с нейното практикуване и най-добрата атмосфера за това е църковната. Това не е мое виждане, а опитът, който Църквата е съхранила и предала в продължение на 2000 години. В това отношение Българската православна църква трябва да активизира своята мисионерска функция. Приоритетно трябва да бъдат разгледани въпросите с финансирането изграждането и пълноценното функциониране на църковните училища към енорийските храмове, архиерейските наместничества, митрополиите и манастирите (особено тези, които се намират в градска част).

Оправданието, че няма място, атмосфера и ресурси, е несъстоятелно. Църквата ни разполага с около 1500 богослови – свещенослужители, голям брой богослови – учители и възпитатели, много от които не работят по своята специалност. Хилядите храмове са отличната материална база. Нека не забравяме, че образоването на новопокръстените християни в първите векове е ставало в катакомби и по гробища, чрез рисуване на образи-символи и тайни кодове, поради страх от гонение. Тогава не е имало мултимедийни проектори, интернет и социални мрежи, но и тогава епископите не са носили ролекси, златни корони и енголпия, копринени раса и не са поддържали архиерейски автопаркове.

Българската православна църква има всичкия ресурс да изгради мрежа от църковни училища към храмове, манастири и обществени сгради, да осигури допълнителни възнаграждения за учители (дори на граждански договор) към храмовете, да осигури отпечатването на учебни пособия и програми за енорийските училища. (Румънската православна църква разполага със своя печатница, а Българската православна църква – със Синодално издателство, което годишно отпечатва 2-3 книги.) Трябва ясно да се съзнава и същността на църковното училище. Група от 5 деца на различна възраст все още не може да се нарече училище. Трябва да има възрастово разграничаване – малки деца, ученици в начален етап на образованието, в основен етап, гимназисти, студенти, младежи, родители, хора на средна възраст, пенсионери и т. н. Времето за провеждане на занятията трябва да е съобразено с възможностите на всяка една група. Съобразно интересите и познанията им. Не може на деца в предучилищна възраст да се говори за сотирологичните измерения на Евхаристията, нито на възрастни хора – защо е лошо да се лъже.

Отговорност на Църквата е да изгражда поколения вярващи хора. Това не е отговорност на посткомунистическата ни светска държава, нито тя би могла пълноценно да се справи с подобно начинание. Това е задължение на Църквата и е редно тя да престане да прехвърля отговорността си към други органи и институции, а своевременно да започне да изпълнява катехизационните си функции. В училище не може децата да се научат да вярват. Там те могат да получат някакви общи теоретични познания, но не и да формират църковно съзнание и нравственост. Православието не е просто традиция, а преди всичко практика. Да си православен не означава просто да припознаваш родствената си религиозна принадлежност, а да живееш пълноценно чрез нея.