Вероучение и наказание – II

Източник: в. Дума, бр. 277, 25 ноември

Колкото повече демократичните правила дефинират физическа неприкосновеност на личността, толкова повече се озверяват младите и то помежду си

"Който жали тоягата, мрази сина си!…"
Притчи Соломонови 13:24

"Да не ти се свиди да наказваш детето,
защото ако и да го биеш с пръчка, то няма да умре,
ти, като го биеш с пръчката,
ще избавиш душата му от ада…"
Притчи Соломонови 23:13,14

Не темата за вероучението, а тази за българските деца ми се струва толкова важна, че се налага да продължим отново и отново да говорим за това.

През последните седмици сякаш ние, българите, за първи път установихме един ужасяващ факт, известен от хилядолетия: Че деца умират, че деца страдат. И още по-лошото – че деца са малтретирани и убити от други деца, или от родителите си!

Крайно идиотско е да се правим на изненадани. Ако приемем, че темата е "модерна", че от 8 репортажа първите 3 са за убити или малтретирани деца, това в никакъв случай не означава, че през 2006 г. се е случило нещо кой знае колко различно от 1996, 1966 или 1906 г.

Нямам в джоба си листче с рецепта как да убедим децата, че има нещо, което е "забранено". Не мога да си позволя да предложа да "плашим" младия човек, за да бъде порядъчен. Дали ще го плашим с Божи съд, със съда на историята – все едно. Къде е ковчежето със съкровището на морала – няма да кажа точно аз. И все пак – къде е то?

Децата винаги са се боричкали, а като им дойде повечко тестостеронът, са се побийвали, но никога в България не е имало толкова много момичешки банди и насилие между момичета, никога момичетата не са пушели повече от момчетата, никога физическото насилие не е било толкова безнаказано.

Ключовата дума е "безнаказано".

Представете си, че сте директор на училище. Идвате от университета с идеали и илюзии, и срещате едни като цяло умни и образовани хора (учители) и едни човешки същества с непоносимо неясна представа за себе си (ученици). На втория ден от вашата работа пред кабинета Ви се сервира малка "делегация" от ученици, които "искрено" споделят проблем със свои връстници; след това идва контра-делегацията и вие съвсем се обърквате – кой е прав, кой е виновен, кой кого е обидил, кой кого е ограбил, набил, дори изнасилил, заснел, пуснал гол в Интернет… Но 1-2 дни след това на 2 пресечки от училището 5 деца пребиват свирепо други 2, и пред кабинета ви този път идват репортери. Какво можете да направите вие?

Бих искал да говорим по-ясно, извън кастрирания политически език, за това "каква власт" има директорът, учителят. А и родителят.

Какви наказания може има днес?

Системата никога няма да заработи, нито един закон няма да бъде спазен, ако няма добра система за наказания. И поощрения; да не забравяме наградите!

Според мен не в XXI, още в XX век е недопустимо да се говори за телесно наказание. Но колкото повече демократичните правила дефинират физическа неприкосновеност на личността, толкова повече се озверяват младите – предимно помежду си.

Какво наблюдаваме?

Улични боеве, при които има залагания, някои напълно идентични с гладиаторските борби – бой до смърт. Е, няма "гладиус", късият римски меч, или пък тризъбец и мрежа. Но има боеве на улицата между хора, човешки същества.

България не е изолирана, това е навсякъде – и в Европа, и в САЩ, и в Азия… Младите предизвикват себе си, предизвикват се един друг, предизвикват смъртта…

Въпроси като "Что делать?" винаги са давали лесни, правилни и човеконенавистни отговори.

Но въпросът с наказанията виси. В пресата министър Вълчев беше цитиран "… у нас няма традиция провинилите се ученици да бъдат санкционирани чрез труд – да засадят дръвчета или да почистят училището…".

Не може обществото – полицията, училището – да налага наказания за неща, които детето не е научило в семейството. Ако едно дете е занемарено, зарязано – то работа на училището е да го научи още в 1 клас, примерно да не пресича на червено, а пък ако родителите са толкова безотговорни – работа пак на училището е да "пусне монетата в апарата" и да зазвъни системата, ако трябва да се отнемат родителските права. Моето лично убеждение е, че без във всеки голям град да има поне 10 шумни дела за отнемане на родителски права, нищо няма да се промени.
Но стига с родителите.

Родителят няма власт.

Няма "страх Божи", който да го облече в мистичен ореол. Кажете честно: Какво може да възпре днес едно дете да не посегне физически на майка си или на учителката си? Не мистична, а прагматична причина можем да търсим. Страх от промяна на начина на живот, от липса на "джобни", дори страх от "куките"…

"Жителството" и "училището по местоживеене" не са особено демократични. Но според мен ако искаме пробив в системата на наказанията, незабавно трябва да се забрани т.нар. наказание "преместване в друго училище". Кого наказваме – другото училище ли?! "Наказанието" трябва да е на мястото на престъплението. "Интернирането", "изселването", заточението, каторгата – това няма да сработи.

Наложително е да създадем система, която да убеждава младите хора в своята правота по безпощадно ясен начин. Идеята за физическа неприкосновеност трябва да бъде преформулирана. И тук бих приел не новозаветната метафора за бузата, втората миля и пр., а старозаветната идея за сурова справедливост. Не "власт на възрастните", които имат право да държат пръчка под сюртука си и да я вадят когато си щат, дори несправедливо, а идеята за неотменност и строгост на наказанието.

Първият постулат, който трябва да обсъдим отново е – дали непълнолетните, дори децата – трябва да имат абсолютна физическа неприкосновеност.

Съществува една идея, особено популярна след т Световна война, според която детето само по себе си е добро мило и незлобиво същество, и ако то стане лошо, значи някой нещо е объркал във възпитанието му или в обкръжението му.

Справедливо е да признаем, че тази идея дава може би най-добрите образци на детска литература като "Патиланци" на Ран Босилек, стиховете и романите на кръга около най-доброто списание "Детска радост", невероятните книги на Ангел Каралийчев… Смисълът е – оставете детето да развие естественото добро у себе си.

Това е красива, но наивна представа. Има лоши от гледна точка на нашия морал деца. Впрочем ако гледаме научно-популярни филми, и видим как един мъжки лъв, или един морж избива "чуждите" малки на прайда или стадото, до което се е приближил, ние, цивилизованите, ще се ужасим: Какви жестоки животни! Но това е наша илюзия – моралът не е биологично понятие!

Християнството в класическия му вид, вероучението – не дава свежи идеи за наказание и поощрение. Новият "граждански морал" е в млечна възраст.

Къде да търсим златното сечение?

Насилникът трябва да бъде усмирен – и това няма как да стане без насилие (да, знаем, че той най-вероятно е бил жертва, но обяснете това на майката на пребитите му съученици!). Какво реципрочно насилие сме склонни да преглътнем? Готови ли сме за заглавията: "Полицаи държат дете с белезници 1 седмица, то буйства и се напикава"?!

Преди няколко години имаше дело за това, че в една нарко-комуна беше пребит млад човек. Не зная каква е истината. Но заинтересува ли се някой какви са техниките за справяне с наркоман в абстиненция? Ако някой припадне – смятаме за нормално да му ударят 1-2 шамара, за да се свести. А за човек, чиято химическа картина на кръвта е по-страшна от тази на луд човек – не знаем как да реагираме. Ако някой буйства – каква е мярката на силата, която трябва да се употреби спрямо него?

Не почистването на градинки ще реши нещата. Наказанията трябва да са по-драстични, по-физически, много по-унизителни. Трябва да е срамно, да е непрестижно да те накажат, а не да излезеш бабаит и герой. Иначе няма да имат ефект. Но най-важното е да бъдат съизмерими с престъплението. Ако някой спука далака на свой връстник – според мен не трябва да бъде вкаран в затвора, там няма да се научи на уважение към хората и няма да стане по-малко агресивен. Но все пак, този човек трябва да научи по трудния начин колко скъпо трябва да плати за това, че е посегнал.

Достойнството на младите хора не е по-малко важно от това на старите. Но къде пък е достойнството на отличниците, които са обект на физическо насилие и гаври от "тежкарите" в училище? Както казваше Смирненски – "два свята, единият е излишен". Аз избирам отличниците.

Да, сред набедените за калпазани много пъти са най-интересните, най-творческите личности. Училището ни и днес не отговаря: "Ако кир Михалаки е послушник, а Ботев – непослушник, като кого искате да бъда?".

Важното е друго. Идеята за елементарни граници.

И тук е другата идея. С репресии ефектът винаги е по-слаб. Дори дресьорите го обясняват добре. Но каква система за поощрения имаме?

Обяснили ли сме на онези, които някой е нарекъл "калпазани", че е съвсем идиотско да бият и да се присмиват на своя съученик от първия чин, чийто басейн ще чистят след 10-15 години? Обяснили ли сме, доказали ли сме, че отличниците ще бъдат богати, а "калпазаните" – бедни и прислуга?

Щото ако вкараме примерно графа "забогатяване на бившите възпитаници" в рейтинга на университетите, тогава може да излезе, че най-добрият "ВУЗ" в България е ВИФ. Пардон, НСА.

Приписват на Хенри Кисинджър разказа за следната случка: Идва при него на една конференция един емигрант и му казва – "Америка е най-демократичната държава, нали, имам всички права на света?! Значи аз мога сега да ви ударя ей така, с юмрук в лицето!". "Господине – отговорил Кисинджър – Вашите права свършват на върха на моя нос!"

Просто няма какво да се добави!