Доц. Клара Тонева: Приемам новата специалност „Религията в Европа“ като мисия

Още след атаките над Кулите-близнаци през 2001 г. в едно интервю Умберто Еко отбелязва, че характерът на общуването помежду ни се е променил. Повече от десетилетие по-късно нещата изглеждат още по-тревожно. Защото какъв би бил характерът на общуването с различния по вяра или етнос, там, където страхът е сковал гърлото?!…

Откриването на новата бакалавърска програма „Религията в Европа“ към Богословския факултет на СУ дава заявка да спомогне за промяната на разпространени нагласи към религиозния друг, основани именно на страха и незнанието. Вече се чуха и критични гласове за това, че с въвеждането на лекции по ислям „атмосферата в Богословския факултет вече няма да е същата“. Нека обаче погледнем към самата анотация на новата специалност, където се посочва, че завършилите я ще добият „умения за анализ на събития и факти чрез осмислянето им в православен контекст“. Други пък се притесняват, че така Богословският факултет отваря врати за хора, които са далеч от православната вяра. И към днешна дата обаче никой не изисква на кандидат-студентите по богословие кръщелно свидетелство; нито пък, за жалост, по него може да се измери „степента на православност“ на неговия притежател.

До 20 май 2016 г. желаещите могат да подадат документи за кандидатстване за новата специалност, а повече подробности могат да открият на интернет страницата на „Религията в Европа“.

По повод новата бакалавърска програма потърсихме доц. д-р Клара Тонева, преподавател в Богословския факултет на СУ по история на религиите и нехристиянски религиозни учения…

Как се стигна до решението да се открие новата бакалавърска специалност „Религията в Европа“ и как то се прие от академичната общност и от самите студенти в Богословския факултет?

Идеята за такава специалност се обмисля от няколко години. Преди да се вземе решението, имахме много работни срещи, обсъждания, при които се споделяха и притеснения – дали тя няма да бъде отстъпление от богословието; дали няма да се допуснат хора, които на практика да са незаинтересовани към религията… Но искам да разсея тези страхове – тази специалност също е богословска по характера си, преподавателският състав в по-голямата си част е от богослови.

Относно мнението на студентите, наскоро в лекциите ми със задочниците си говорихме за новата специалност, те много се зарадваха и някои от тях изразиха съжаление, че за малко са се разминали да се запишат в нея.

Според мен това е изключително необходима специалност, пряко свързана с богословието. Защото основна задача на богословието е да е адекватно на времето, в което отправя посланията си. Ако не е в ритъма на времето, то остава безплодно. Наред с академичното измерение на богословието обаче, неговото естествено състояние е да бъде свързано с Църквата, защото ако липсва тази връзка, резултатът отново е, че то не принася духовни плодове. Ако искаме като православни богослови да бъдем полезни на обществото си и на Църквата, трябва внимателно и отблизо да следим всички процеси, които протичат в духовния, обществения и културния живот на съвремието. Затова приемам новата специалност като своеобразна мисия.

Казвате, че това е мисия. Може би очакванията към младите специалисти, които ще завършат новата бакалавърска програма, наистина са като към мисионери – с познанията си да успокояват страхове и да разбиват предразсъдъци. От днешна гледна точка обаче това не звучи ли в голяма степен наивно – само с помощта на словото да променяш дългогодишно формирани нагласи?

Един от основните източници и катализатори на страха е незнанието. От една страна, утопично е да смятаме, че е възможно страховете спрямо религиозния друг да бъдат напълно преодолени, или че може да се постигне някаква религиозна толерантност в идеален вид. Но, от друга страна, като вярващи хора да се правим, че проблеми няма, е най-малкото безотговорно. Например сред мюсюлманската общност в България, която е най-голямата на Балканите, текат процеси на трансформация, забелязва се радикализация.

Предразсъдъците се преодоляват трудно, но знанието е най-доброто им противодействие. Когато имаме познание за другия, тогава сме много по-подготвени за това какво можем да очакваме от него и какви граници не е добре да пристъпваме.

Струва ми се, че сред православните вярващи, сред въцърковените хора у нас, като че ли има известно капсулиране и липса на особен интерес за придобиването на по-задълбочени познания за другите религии…

В преподавателския ми опит съм се сблъсквала с терзанията на студентите по въпроса – възможно ли е да бъдеш напълно отдаден на вярата си и същевременно с това – достатъчно отворен към религиозния друг. В чисто психологически план, това е трудно. Пълното приемане на религиозната различност на другия е отчуждаване от собствената вяра, както и пълното отдаване на собствената вяра е затваряне към другия и към опитите ни да вникнем в неговия светоглед. Важно е да се търси балансът. Като християни никога да не забравяме, че другият също като нас е сътворен по образ и подобие Божие; да се научим да приемаме неговата различност, но и да знаем къде да поставим границите.

Отношението към другия изразява в голяма степен и отношението ни към Бога. Когато говорим за другия, едва ли си даваме сметка какви автобиографични подробности разкриваме в този момент.

След поредицата от терористични актове в Европа все по-често се срещат и мнения, че религията (религиозното съзнание) сама по себе си е проблемът. В духа на Imagine на Ленън някои твърдят, че светът щеше да е много по-прекрасно място, ако „я нямаше религията, която само промива човешките умове и ни настройва едни срещу други“ …

Религиозната потребност е вродена в човека, тази потребност е свързана с Божия образ у него и няма как да бъде изкоренена. Дори и някой да не вярва в Бога, той все ще намери в какво да вярва. Въпросът е именно с какво ще бъде утолена тази жажда за вяра, дали с търсенето на Бога, или с издигането на човекобогове, в следването на идеологии. За мен голямата опасност е да не би да превръщаме християнството в идеология.

Какви кандидат-студенти очаквате да проявят интерес към новата специалност?

Очаквам хора, които се интересуват от сравнително религиознание. Новата специалност е мисия и за нас, преподавателите в Богословския факултет, защото това е възможност да покажем на тези млади хора, че е необходимо не просто знание, но и познание, което е свързано с религиозния опит. Надявам се този опит да бъде потърсен в Църквата. Дано успеем с примера, който даваме, да спомогнем за
това те да бъдат докоснати от красотата на православната вяра.

За да успокоя някои разтревожени – в новата програма няма да обучаваме студентите за имами или равини. В момента нашите студенти изучават история на религиите; в новата специалност връзката между богословието и Църквата ще бъде запазена, и същевременно с това обучаващите се ще получават по-задълбочено знание за другите монотеистични религии. За мен е особено ценно участието и на преподавателите, които не са от Богословския факултет, от които съм се учила и с които съм се консултирала при изследванията ми над исляма…

Какви са възможностите за реализация на завършилите програмата?

Те могат да работят в различни обществени институции. Също така и в медиите – понякога огледалото на медиите се оказва криво и там има нужда от специалисти с компетентност по религиозните въпроси, неслучайно поставихме началото и на магистърската програма „Църква и медии“. Училището също е възможност за реализация, както и областите, свързани с националната сигурност…

Тъй като имате изследователски интерес към положението на ислямската жена, изкушавам се да Ви попитам за мнението Ви относно актуалния на родна почва въпрос за забрана на бурките?

Забулването е религиозен символ, чрез който тези жени идентифицират себе си като мюсюлманки. В България обаче големият процент от мюсюлманите изповядват сунитско-ханефитския ислям, типичното женско облекло са пъстри забрадки и дрехи, открито лице. Бурката изобщо не е характерна, самите мюсюлмани тук не са склонни да я приветстват. Склонна съм да подкрепя подобна забрана, защото това, което виждаме в Пазарджик, категорично не е нещо типично и не е нужно да се превръща в практика, не виждам защо трябва прецедентите да се налагат…