О, Бог не види ли?

Новинар

От поколението съм, което като гимназисти в предвоенна капиталистическа България носехме черни или тъмносини униформи, с висока яка, опираща брадата, и само за едно незакопчано копче, получавахме намаление на поведението (наказание с тежки последствия). На левия ръкав бяхме с ученически номер и това никак не подравяше достойнството ни.

Не знаехме какво е вечерно кино или театър, нощна дискотека или клуб, защото имахме строг вечерен час. И въпреки тия ограничения (или благодарение и на тях) станахме хора, граждани родолюбци. Защото имахме всекидневната грижа и пример на родителите си – бащите ни печелеха достатъчно, та майките ни не работеха, а вършеха голямото си възпитателно дело. Учителите ни бяха отлично подготвени и също така отлично платени. Защото в скаутската организация ни учеха всеки ден да вършим добри дела; и не на последно място (а може би на първо) – защото в прогимназията ни преподаваха вероучение, а в гимназията религия и отрано разбирахме, че над всяка човешка постъпка и дори помисъл съществува небесен съд и от него не можеш да се скриеш никъде; че има Бог – върховната сила, която знае всичко и съди строго, но справедливо всекиго според делата му. Така преди нас бяха учили и възпитавали стотици поколения и колко трудно и сложно е туй начинание, може да се види от скромните все още резултати в изпълнението на Десетте Божи заповеди и на повелите от Христовата проповед в планината.

Но след 1944 г. заграбилите властта малоумници провъзгласиха, че Бог не съществува; че религията била опиум за народа, прокламираха за нова вяра атеизма, а на мястото на любовта към ближния, към майка и баща, род и родина – непонятния интернационализъм. Обявиха, че предишното било тирания, монархофашистка диктатура, и дадоха път на безподобна нравствена разпуснатост.

Днес виждаме резултатите. 10-годишно момче убило с чук възрастна жена. 12-годишно момиче родило дете. 15-годишни от дома в гр. Трън проституират за жълти стотинки. 17-годишен ученик от пернишкия технуким заклал и разфасовал приятеля си. Майки убиват децата си, а синове и дъщери – родителите си. И т. н., всеки ден безброй подобни ужаси.

В същото време мъдрите не могат да се намъдруват: „Абе трябва ли да въведем религиозното обучение в училищата или не? За кои възрасти? Ама задължително ли да бъде или „свободно избираемо“?

А през вечер в най-гледаното телевизионно шоу на Дългия се явява един пародиен поп, на когото всяка втора дума е псувня и мръсотия. Заедно с децата гледат го и родителите и се заливат от смях. Гледат го навярно и министрите и депутатите и също се смеят. Най-страшното е, че сигурно го гледат и отците от Светия синод на Българската православна църква и не знам дали се смеят, но съвсем сигурното е, че мълчат като риби. Не може да не го гледа и министърът на образованието, да не знае, че при всяко излъчване на това шантаво шоу присъства и клас ученици от някое от поверените му училища в страната (с негово разрешение ли става това?); децата се заливат от смях, от който ти става гнусно и страшно, а министърът мълчи като пукал и се преструва, че не го засяга. Или то и него развеселява: „Какво пък толкова? Нека да се веселят децата, да се забавляват! Сега всички у нас искат да се забавляват“.

И както шоуто, така и озверяването ни да не спира!

– О, спи ли Бог, о, Бог не види ли? – тревожел се е поетът.

А народът го е казал простичко: „Бог забавя, ала не забравя!“

Не стигна ли предупреждението, което изпрати на Гологлавия, като го чукна най-напред в очите? Какво ли ще бъде следващото Му напомняне? И не само на Дългия, а и на всички ни?…