Размисли за религиозното образование и вероучението

Един известен български политик от близкото минало започваше с думите: “за Бога, братя, не купувайте …”. Ще ми се и на мен да кажа: за Бога, братя, не искайте вероучение като задължителен учебен предмет в светското училище! То ще бъде профанация на православното учение, то ще започне все повече и повече да наподобява някакво “общохристиянско” или “общорелигиозно” учение, което е едно от основанията за днешното движение към апостасия. Какво означава да имаме вероучение като задължителен предмет в училище?…

Предварителни думи или предговор

Настоящите размисли сядам да пиша и споделя с читателите на Православие БГ с голяма тъга и горчиво чувство. Тъгата идва от това, че изводите ми за съвременното религиозно образование (РО) и вероучението са твърде неутешителни, а горчивото чувство – от това, че нашата страна (разбирайте – Българската православна църква) пропусна и продължава да пропуска златни шансове за възвръщането на православната духовност сред деца и родители, т.е. сред народа. И понеже това са размисли, естествено е да бъдат написани от първо лице, което веднага подсказва, че написаното е лично и е плод на опита ми в тази сфера; опит все още незначителен, но все пак достатъчен, за да ми даде основание да занимавам такава голяма аудитория, каквато е тази на Православие БГ. И още в самото начало искам да кажа, че немалко неща от онова, което искам да споделя тук, може би няма да се хареса на мнозина, а други пък ще ги обхване тъга и съжаление, подобни на моите, като четат изложените тук неутешителни мисли. Но това е естествено – различната нагласа и опит на отделните хора винаги ще предизвиква и различна реакция спрямо едни или други думи или действия, произлизащи от всеки, който е застанал на обществено място (каквото е настоящият сайт за православна култура) и се опитва да изказва мнение или да учи другите. Чрез своите размисли, разбира се, аз само ще изкажа своето мнение, а поучението ще оставя на други, които са призвани за това.

Преди да започна, бих искал още да посоча, че това не е научна статия или доклад и затова там, където е възможно, ще се въздържа от привеждането на цитати и даването на обширна литература под линия. Смятам, че това разсейва и придава на изложението такъв академичен стил, от който обикновено на човек или му се доспива, или пък поради научната терминология и сложния начин на изказване възприемането на написаното дотолкова се затруднява, че човек накрая обърква понятията или пък интерпретира нещата субективно поради разкъсването на връзката с текста. Държа да подчертая обаче, че зад всяка моя дума и идеи, които излагам тук, стои не само личен опит, но и стотици статии и книги за РО, десетки конференции и семинари по въпросите на РО у нас и в чужбина, работата ми като богослов и преподавател по РО и педагогика и преди всичко – настоящата ми работа в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската патриаршия, където броят на справочния материал (статии, книги, сборници, конференции и т.н.) се измерва не с трицифрени, а с четирицифрени числа. Посочки ще приведа само ако това е твърде наложително, а при всички останали случаи ще изложа авторитетни мнения без посочки, а посредством преразказ на написаното от тези авторитети. Ако все пак някой добронамерен читател пожелае да разбере откъде е взето дадено мнение или дадени факти, или определени твърдения, тогава с удоволствие ще споделя с него библиографията по въпросите на РО. С казаното в този параграф искам да уверя читателите, че до голяма степен размислите ми за РО се основават на реални факти и практики, които днес битуват в различни страни по въпросите на въвеждане (или вече преподаване) на РО в държавните училища.

Мнение, преплетено с малко предистория

Моето твърдо убеждение за вероучението е, че то не трябва да се изучава в българското училище като задължителен учебен предмет. Ще кажа нещо повече: не само не трябва да се изучава, но би било вредно за децата ни, ако в училищата се въведеше вероучение като задължителна учебна дисциплина (нека обърнем внимание: говоря за вероучението, а не за религиозното образование, или за предмета Религия, както се нарича у нас).

Много добре разбирам какви отзиви може да породи току-що написаното. Но ако читателите имат още малко търпение, може би ще разберат защо тъкмо такова мнение се е оформило в мен и защо твърдя, че всичко, което в момента пиша, го споделям с голяма тъга и немалка доза горчивина.

Беше време, когато никой не можеше да ме разубеди в становището ми, че вероучението трябва да се въведе като задължителен учебен предмет в българските училища. Написах десетина-петнадесет статии по този въпрос и във всяка от тях привеждах множество доказателства за ползата за народ и държава от подобен акт в образователната ни система. Писах материали и за сектите, които бяха залели страната през 90-те години, и за учителстването на младите богослови и ползата, която те ще принесат на деца и родители чрез религиозното образование. Срещах се с представители на Министерството на образованието и на учителските синдикати на различни конференции и срещи, организираха се конференции и семинари за религиозното образование у нас, и преди всичко – аз сам поведох богословите-четвъртокурсници в училищата да се учат и после да преподават. Срещите ми с министъра на образованието през 1996/1997 г. заедно с деканите на висшите ни богословски школи в София, Велико Търново и Шумен и усилията ни заедно с други колеги от богословските факултети доведоха до това, че най-после през учебната 1997/1998 г. бе позволено да се преподава предмет Религия в групи по СИП там, където директори и родители намерят общ език по този въпрос. Появиха се първите учебни пособия и предметът като че ли стартира. И онова, към което толкова се стремяхме, още в самото си начало се обърна в своята противоположност.

За какво става дума. Вероучението, което се преподава в Православната църква, точно е отговаряло на названието си: учение за вярата. По-добре е да се каже “учение във вярата”, защото децата са били не само обучавани, за да знаят (познават) вярата си, а преди всичко да я практикуват. Названието “Закон Божи” (дълго време предметът се е преподавал и под това име) също отразява насоката на обучение: децата да знаят, но също и да прилагат на практика Божия закон. Е, наистина не всички деца са ставали истински и действителни членове на Българската православна църква – знанието и обучението все още не означават Божие призвание – но основната насока на преподаване в Църквата е именно тази: да посочи пътя на децата, а оттам нататък те сами да поемат по него. Най-същественото тук е фактът, че чрез вероучението Православната църква е посочвала ПРАВИЛНИЯ път, истинския път, при това по единствено най-добрия начин: чрез правилно преподаване на вярата и чрез правилно изпълнение на вярата (практиката в църквата, чрез примера на вероучителите, на свещенството и на миряните).

Преподаването на Религия (забележете: религия, а не вероучение) в държавното училище днес е поставено на съвсем различна, бих казал противоположна основа: съвременното задължително училищно образование се основава на критическото мислене на учениците и има преди всичко познавателен характер. В училище децата усвояват знания преди всичко чрез два психологически елемента: чрез интереса (любопитството) и чрез критическото осмисляне на фактите. Новите за учениците явления (в областта на физиката, химията, историята, литературата и т.н. – т.е. по всички учебни предмети) се заучават от тях само ако са преминали през призмата на разсъжденията: “ей, наистина е така”, или – “не, не може да бъде”; и ако са предизвикали някакъв интерес (любопитство) у тях. Без тези два фактора (наред с други подобни) никое училищно обучение не е успешно, но ще допълним – никое съвременно училищно обучение. Да знаеш много неща, да разширяваш хоризонта на мисленето си, да разбираш какво е светът около теб – това е основата на съвременното училищно обучение. Е, говори се и за възпитание – в уроците по литература, история, музика, рисуване, природознание и т.н. делът на възпитателния момент все пак е по-висок от този на природо-математическите дисциплини. Но дори и тук зубрачеството или пък стремежът за големи знания не оставят място за някакъв определен възпитателен ефект от обучението.

И тъй, наред с такива предмети като химия, биология, история, география, астрономия, екология и дори сексология и др. подобни се появи и предметът религия. Ако сте били учител в някое българско училище и познавате добре отношението на децата към обучението въобще, и към обучението по даден учебен предмет, навярно вече знаете, че за тях е все едно в кое “-я” ще влязат следващия час: истори-я, астрономи-я или религи-я: за тях е пределно ясно, че и в този час ще трябва да изтърпят учителя, в най-добрия случай да назубрят онова, което се иска от тях, а ако у някого се породи повечко интерес, той може и въпроси да ви зададе и добре да се готви по дадена учебна дисциплина. И наистина, във всеки клас имаме ученици, които проявяват интерес към един или друг предмет и затова имаме деца с литературни, математически, музикални, артистични, технически и т.н. наклонности. Като погледнем класа като цяло, можем да кажем че от 30 деца едно или две имат определен усет към литературата, едно или две – към математиката, едно или две към друга област от живота и т.н. Е, тъй стана и с часовете по религия: едно или две деца от онези, на които преподавахме във Великотърновските училища, наистина имаха усет към религиозното и ги влечеше тайнственото слово на учителя. От тях впоследствие се увеличи броят на децата в неделните училища. Но другите? Беше съвсем очевидно, че те се занимаваха така, както се занимаваха в часа по история или литература и научаваха нито повече, нито по-малко, нито пък интересът им бе по-голям. Нито пък ги видяхме на църква (или поне техните родители).

И тук станаха очевидни противоречията на предмета религия. Първото противоречие: вероучението, което така въжделено желаехме да въведем в българското училище, се появи като предмет религия и възприемането му от децата (и отношението им към него) бе съвсем равнозначно на възприемането на учебното съдържание по другите предмети.

После забелязахме и друго противоречие: учителят по религия бе длъжен да преподава по начин, по който да не се отличава от другите учители в подхода си към децата и към излаганото учебно съдържание, за да бъде успешен процесът на обучение. И това е съвършено естествено: учениците имат една и съща нагласа към учителите си, към класните си стаи, към учебниците си, към целия процес на обучение – защо една бяла врана сред останалите черни трябва да промени нагласата им? В практиката си със студентите-богослови в училищата аз видях такива, които действително притежаваха голяма православна духовност и ревност към бащината вяра и които от все сърце искаха да предадат това свое чувство и усещане и на децата – но не можаха да им го предадат и децата не подеха тяхното усещане; и видях такива, които не бяха толкова ревностни във вярата си, но които увлякоха децата чрез магията на словото си и чрез подхода си към тях и после установихме, че немалко ученици от такива класове след време дойдоха в неделното училище. В училищното преподаване има една истина: или си добър педагог и чрез тази си дарба изграждаш личности и ги водиш към утрешния им ден, или пък си лош педагог и учениците “те търпят” няколко години, след което никога вече не си спомнят за теб, след като осъзнаят, че на нищо стойностно не си могъл да ги научиш (не че не си им преподавал стойностни неща – просто не си им ги “дал” по подходящия начин). Защото както най-високите истини, така и най-незначителните факти могат да достигнат до човешката душа само ако си намерил пътя към нея.

Третото противоречие: онова, на което Църквата учеше децата в “старото” вероучение, вече не бе същото в предмета религия. В учебниците за по-горните класове (от пети клас нагоре) вече се говореше и за исляма, будизма и юдаизма, излагаха се твърде абстрактни мисли за християнската нравственост и за етиката, даваха се съвети по въпросите на брака, дружбата, приятелството, за хората от другите вероизповедания и т.н. от позицията на “общохристиянската” нравственост (дали знае някой какво означава общохристиянски, когато говорим за вероучението като учебен предмет?). Дори и уроците със съдържание от Стария и Новия Завет, от православното богословие (тайнства, символ на вярата, икони и т.н.), от историята на БПЦ, от житията на светците и др. подобни – дори и там съдържанието е бледо подобие на онова, което се преподава в неделното училище и което църквата винаги е преподавала. Иначе не може и да бъде, и това го съзнаваме твърде добре: едно е преподаването в светската обстановка на държавното училище, съвсем друго е в прицърковното обкръжение, където най-често уроците са съпроводени и от участие в богослужението.

Това ми разочарование ме подтикна към идеята и практическите действия за възстановяването на енорийските училища и възраждането на неделното училище като основна форма на православно възпитание (и обучение, разбира се, но преди всичко – възпитание). Това ми разочарование ме подтикна да насоча двете си деца не в часовете по религия, а в неделното училище на моя енорийски храм. Бях директор на енорийското ни училище седем години, диригент на детския църковен хор, преподавател и методист, имах възможността с пределна яснота да видя разликата в едното и в другото обучение. Продължавах работата си като методист в православния богословски факултет и провеждах практика със студентите си всяка година в Пловдивската духовна семинария (в продължение на две седмици) и в търновските училища (в продължение на два месеца), участвах в редица конференции и семинари по въпросите на РО, публикувах все по-неутешителни статии и изнасях все по-неутешителни лекции. Защото съзнавах (или поне си мислех, че съзнавам) размерите на пропастта между религиозното образование (представено у нас чрез предмета Религия) и православното възпитание на нашите деца. На онези деца, които вече станаха на по 20-24 години от времето, когато започнахме първите занятия в енорийското ни неделно училище. На онези деца, които вече ще станат бащи и майки и които ще възпитават свои собствени деца. И ако донякъде мога да се самоуспокоявам за децата, които излязоха от неделното ни училище, то твърде неутешително състояние ме обхваща, когато видя че учениците, на които преподавахме религия в училище, отдавна са забравили какво е църква, какво е религия въобще, а имам и конкретни примери как някои от тях не само забравиха какво са учили по този предмет, но станаха или убедени атеисти, или пък започнаха да се занимават с окултни науки поради интереса, който навремето предметът религия породи в тях към отвъдното, или пък поради друго стечение на обстоятелствата. Затова неслучайно споменах интереса, и по-точно любопитството, като един от основните психологически движещи фактори в обучението на учениците в съвременното образование. Опитайте се да разберете степента на любопитство при децата от неделното училище при овладяването на основите на православието – ще разберете, че то е сведено до минимум, а дори и да присъства, то е свързано с потребността да се преодолее навика към църковната дисциплина: отначало е интересно (любопитно) за детето да види хората в храма по време на коленопреклонна молитва, по време на причастие, по време на малкия или великия вход и т.н., а след време, когато и то започне да овладява основите на тази дисциплина (наведена глава, поклони, пост, изповед, причастяване и т.н.), тогава първоначалното му любопитство е удовлетворено от действията и навика. Не знанията, не широкият хоризонт на ума, а практиката е задоволила интереса. И той престава да бъде интерес, а се превръща в черта от характера на детето.

Накрая трябва да кажа, че съзнавах не само голямото разделение между религиозното образование и православното възпитание – започнах да разбирам голямото противоречие между двете и причините, които го предизвикват. Ето това е, което днес ме кара да преосмисля въвеждането на РО или на вероучение в българското училище като задължителен редовен учебен предмет. Нека се опитам накратко да разкажа за това противоречие и да посоча част от причините за него в съвременното училищно обучение.

Религиозното образование и вероучението – два напълно различни подхода

Преди да разграничим обекта на функциониране и приложение на РО и на вероучението в обучението, нека първо да споменем социалните условия, в които те се появяват, развиват и утвърждават в една или друга образователна система: известно е, че всяко обучение е обусловено от социалното обкръжение.

За вероучението не е нужно да се говори многословно: за всеки религиозно грамотен човек е понятно кога и как то се заражда и как функционира в системата на образование в дадена страна. Нека посочим обаче задължителния елемент на вероучението: то дава на учещите се вярата и практиката на тази вяра; не ги прави вярващи, нито ги прави ревностни последователи на дадената религия – вероучението им показва ПРАВИЛНИЯ начин на изповядване на вярата и ПРАВИЛНИЯ път на религиозната практика. Това ще означава правилно православно учение (и съответното му преподаване в предмета вероучение), правилно ислямско учение, правилно будистко учение и т.н., съответно интерпретирани в учебниците и пособията по вероучение за дадената религиозна община. Тази “правилност”, естествено, е подкрепена не само от религиозното учение само по себе си, но и от традицията, в която то е пречупено. Православната традиция отрежда едни елементи да бъдат интерпретирани като правилни, римокатолическата традиция – други елементи, протестантската (в разните й варианти) – трети, и т.н. И вероучението в дадената традиция казва: “това е правилно”, “онова е неправилно”. Няма и съмнение, че като видим как протестантите се причестяват, след като добре са си хапнали на закуска, без каквато и да е изповед, без каквото и да е чувство на смирение и съзнание за голямата ни греховност преди пристъпването към причастието – няма съмнение, че в този техен акт виждаме голяма грешка и дори светотатство. Православната вяра и нашата традиция ни учи да пристъпим към Светите Дарове след твърде старателна подготовка и с обновено състояние на духа (плод на поста, покаянието, молитвената дисциплина, изповедта, делата на вярата и т.н.), за да можем да приемем “святая светих” – най-святото от светите неща, които може да съществуват на земята. Ето защо поучението, кое е правилно и следва да се изпълнява и кое е неправилно и следва да се избягва, винаги е стояло в основата на всяко вероучение.

Предметът вероучение в християнската традиция е следвал указанието на съответното църковно учение (православно, римокатолическо, протестантско, англиканско и т.н.) и е учел и възпитавал децата на основите на правилната вяра и правилната църковна практика. Защо обаче се появи предмет Религия, наричан с различни названия: религиозно образование, история на религиите, религиознание, религиозно занимание, религиозна култура и т.н.? Нима вероучението не изяснява добре постулатите на вярата, нима има нужда друг предмет да допълни още нещо към онова, което църквата учи и практикува? Именно: в даден момент от историята на европейските народи се появи нуждата предметът Религия да изясни и други факти от живота на обществата, каквито “старият” катехизичен предмет Вероучение не разглеждаше. Не точно не разглеждаше, но интерпретираше фактите недостатъчно добре, че да бъдат убедителни за съвременните ученици. А фактите бяха такива: след втората световна война се създадоха редица международни организации (Организацията на обединените нации например), международни църковни институции (Световният съвет на църквите например), международни актове, засягащи конституциите и управлението на държавите (западноевропейските държави) и съответно народите, живеещи в тези държави (Хартата за правата на човека например); заплахата от самоунищожение и разделението на народите в Европа “отсам” желязната завеса и “оттатък”, икономическата експанзия в световен мащаб и взаимното проникване на икономически структури в различни страни в Европа (а също и в други страни в света); даването на равни права на всички, живеещи в дадена страна, независимо от пол, език, етнос, религия и т.н.; въвеждането на задължително средно образование в западноевропейските (а също и източноевропейските) страни; степента на забогатяване на гражданите на Западна Европа и създаването на голяма прослойка “средна класа” (до 90% в някои страни) и уеднаквяването на стандарта на живота – всички тези фактори породиха движения за обединяване на хората. Обединяване за военно противопоставяне срещу “врага”, обединяване за икономически просперитет, обединяване в името на религиозно сътрудничество (или поне разбирателство), обединяване в името на равни човешки права и т.н., и т.н.

“Обединяването” между отделните страни обаче включваше хора от различни етноси и религиозни групи. Щом живееш заедно с друговерец и той притежава същите права като теб, значи трябва да се разбирате помежду си, да си сътрудничите в преодоляването на проблеми от взаимен характер, да сте толерантни и солидарни не само по отношение на гражданските дела, но и на религиозните. Защото бе издигнат постулатът: не може в религиозната си практика да наричаш друговереца “враг”, “вероотстъпник”, “сектант”, “отцепник” и т.н., а в “гражданското” си състояние да си толерантен и дори приятел с него; толерантността в социума става задължителна и в религиозните взаимоотношения. Обединението между хората (обединение пред “общата заплаха” – самоунищожението, обединение за “общо благоденствие” и т.н.) бе толкова силно, че религиозните различия (преди всичко в Западна Европа, между римокатолици и различните протестантски деноминации) бяха най-малкото нещо, което имаше да се преодолее. Това “преодоляване” бе подсилено от факта, че църквата в Западна Европа (за Източна Европа не говорим, тъй като по времето на комунизма функциите на църквата бяха сведени до минимум) започна да губи последователи с все по-нарастващи темпове (1). Все по-често се чуваха гласове за обединяване на енориите поради факта, че храмовете са почти празни; и тук говорим за римокатолически и протестантски храмове и за изказвания от типа: защо да поддържаме две сгради, да хвърляме такива разходи за ток, за свещеници, за обслужващ персонал, за дейности без финансово покритие, щом като можем да се молим в един храм, да събираме средства за едни дейности, да използваме сградите пълноценно, и т.н. Разбира се това не стана масово явление, но наличието на такива разсъждения показва доколко се разколебава в човешкото съзнание мярата за “правилно” и “неправилно” в учението на църквата, както и на свързаната с това учение църковна практика.

Оттук лесно може да се разбере как вероучението стана религиозно образование. То има няколко характерни черти, които го отличават от вероучителното (катехизичното) църковно образование:

а) от християнско образование (т.е. образование, което в същността си е християнско и се основава върху постулатите на вярата) то се превърна в образование за християнството (т.е. даващо само сведения за това, що е християнство);

б) от църковно образование (т.е. такова, което се осъществява от църквата) то се превърна в държавно образование (преподавано от педагози, които макар и да имат богословска подготовка, изпълняват поръчката на държавата, а не на църквата);

в) от вероучителен учебен предмет (излагащ основите на вярата в тяхната правилна светлина за даденото християнско вероучение) РО се превърна в размит религиозен учебен предмет, даващ сведения за няколко религии в равнопоставен план и призоваващ към толерантност и солидарност (а напоследък – и за религиозно обединение) с представителите на другите религии.

Разбираемо е днес, че обединена Европа няма друга алтернатива: в нея живеят в мирно съжителство вече няколко десетилетия хора от различни култури и религии и общият живот, интереси, заплахи (от терористични атаки например), благосъстояние и т.н. изискват и солидарност по въпросите на деня и по въпросите на бъдещето на държавите. Тази солидарност изисква и религиозно образование, което да учи децата също на толерантност и взаимно сътрудничество и обединение на интересите. В самата идея за толерантно отношение, за взаимопомощ, сътрудничество, разбирателство, взаимно уважение и зачитане няма нищо лошо: това наистина са задължителни черти на съвременните европейски общества, ако искат да живеят в мир и добросъседство. Те са задължителни и за всички онези народи, които се присъединяват или искат да се присъединят към европейските демокрации. Защо обаче да е задължително и религиозното обединяване и размиването на границите между онова, което е правилно, и онова, което е неправилно и порочно в религиозната практика?

Религиозното образование в услуга на държавата

Очертаните по-горе проблеми лесно подсказват каква е насоката на съвременното религиозно образование в т. нар. развити демокрации от северното полукълбо: в държавните училища може да съществува само такъв тип РО, който да отговаря на интересите на държавата. По принцип няма нищо лошо държавното образование да е в услуга на самата държава, и по принцип няма нищо лошо и религиозните знания да се дават на учениците в съответствие с целите и интересите на държавата: от векове църква и държава са се опитвали да намерят полезното съприкосновение на интересите помежду си и да работят за благопреуспяването на народа (някои държави и църкви по-добре са изпълнявали тези свои функции, други пък по-трудно са намирали тази съзвучна хармония). Функциите на едната и на другата са произхождали и са били насочени към народа, като държавата опазва неприкосновеността на граници и народ и служи на обществото, а църквата опазва духовната неприкосновеност и служи на духовните интереси на обществото. Лошото днес обаче е фактът, че РО вече обслужва международни, а не народни интереси. Нека го кажа още веднъж: религиозното образование в Западна Европа днес има не народни, а международни измерения, т.е. основава се на междурелигиозни, междуконфесионални предпоставки. Днес вече няма интереси само на една отделна държава сама за себе си – както в областта на икономиката, на образованието, включително РО, така и в областта на политиката: днес интересите в Европа на едни са интереси и на другите и стават все по-общи и все по-взаимообвързани.

Учениците се обучават в европейските училища, като всички учебни предмети са изчистени от наслоенията на миналото (по-точно на близкото минало, но нека все пак си спомним, че не са никак далечни нито Първата, нито Втората световна война, нито близките вражди между отделни европейски държави) и всичко в тях е пропито с дух на взаимно разбиране, зачитане, толерантност и диалог. Особено учебниците по история и по РО бяха старателно преразгледани. С най-голяма сила това се отнася за Великобритания, където равнопоставено се изучават шестте най-разпространени религии в тази страна (християнство, ислям, юдаизъм, будизъм, сикхизъм и индуизъм) (2), но това се отнася и до другите западноевропейски страни, в които се преподава РО като задължителен учебен предмет в училищата. Независимо от факта, че в някои страни все още църквата упражнява някакъв надзор над преподаването на РО в училище (например Германия, Австрия, Дания, Полша, Италия и т.н.), изискванията на държавата я заставя да следва техните указания по отношение на съдържанието, разработено в дух на взаимно признаване и зачитане на религиозните традиции на различните вярващи в дадена страна.

Отново ще посоча, че няма нищо лошо в това учебниците да са пропити от дух на толерантност, взаимно зачитане и солидарност. Лошо е, когато тези по принцип високи хуманни призиви изискват размиване на религиозните особености и черти на отделните религии и изповедания. Ако практиката определя, че не е никак съществено как ще се подготвиш за причастие, а моята вяра и традиция ми казват как тъкмо трябва да се подготвя и какво означава приемането на Светите Дарове – значи тази практика е лоша за мен; ако ми се казва, че всички религиозни хора притежават една духовност, че вярват в един бог, но с различни имена, че всички те са призвани от Бога, и следователно спасени, а моята вяра ми казва друго по този въпрос – значи тази “новина” е лоша за мен. “Лоша” не е точната дума, по-правилно е да се каже “пагубна”. Защото чрез такива “постулати” може да се погубят душите на онези, които ги четат и практикуват (разбира се, може и да не се погубят, ако навреме се срещнат с истинската вяра и истинската църковна практика).

Има ли съмнение, че колкото повече страните в Европа се обединяват и живеят единен икономически и социален живот, подчиняват се на единни законодателни и нормативни документи и на една конституция, приемат за своя политика и за свое благо онова, което общоевропейските закони и европейската конституция, европейският парламент и европейското правителство им внушават – та има ли съмнение, че в отделните страни религиозното образование няма да бъде засегнато от този процес на унификация и на изравняване на нравствените устои на тези общества? Не трябва да имаме никакво съмнение за това. А за какви нравствени устои говорим? Само преди няколко години никой не можеше да си помисли, че някои църкви в Европа ще променят толкова много свои постулати по отношение на богослужебната практика, на свещенството и висшия клир, на социалната си дейност и намесата й в дела, които не само нямат никакъв допир до духовното и вярата, а напротив – са дълбоко материалистични и антирелигиозни. Нима днес не виждаме, че хомосексуализмът и еднополовите бракове вече в някои европейски църкви влязоха в канона на тяхното учение и на тези явления (не явления, а чист разврат и поквара) вече се гледа толкова нормално, че никой не се стеснява не само да го казва публично, но и да го показва чрез медиите на целия свят. Нали трябва да свикваме – колкото по-често тези неща се виждат и чуват, толкова повече ще свикнем с тях, докато станат и за нас естественото ни състояние. Някои църкви се готвят и за доста по-радикални реформи, но не бих искал да говоря за тях, нито дори бих искал да мисля за тях.

Ето една вероятна картина на днешното ни желание за РО в нашите училища: религиозното образование се въвежда в нашата страна като задължителен учебен предмет; засега сме доволни от учебното съдържание, все още учебниците и помагалата се пишат от наши богослови и педагози, просветните звена (включително министерството) изпълняват своята народополезна мисия – да дадат на нашите деца възможността да се докоснат до религията като особен феномен на човешкия дух; след година или две, или три (или повече години) ще направим промяна в учебниците си, защото иначе няма да сме угодни на европейските си събратя и няма да се вписваме в “нравствената” характеристика на напредналите европейски нации. Проблемите на хомосексуализма и еднополовите бракове ще бъдат изяснявани според разбиранията на “европейската църква” (разбирай – европейския парламент и правителство), а другите въпроси от първата половина на 21 век (човекът като съ-творец на бога, решението за даване/сътворяване на живот или прекратяване на живота не като Божие определение, а като човешка прищявка, моделиране на света според човешкото разбиране за рай на земята, и редица други – всички те още днес се дискутират в някои църковни среди) ще намерят съзвучно развитие според разбиранията на бъдещата църква.

Горко ни, бих казал, ако това ни се случи. А дали то ще ни се случи?

Религиозното образование като дело на църквата и подкрепа на държавата

Ето така виждам религиозното образование: то да се осъществява от църквата и да се подкрепя от държавата (без, разбира се, едната да се намесва в специфичните дела на другата и обратно), защото това образование църквата ще го провежда не за себе си, а за народа на тази държава. Това образование го виждам не като задължителен учебен предмет в държавните училища, а като мисия на църквата в енорийските храмове и училищата, които тя би трябвало най-после да открие и да издържа – както финансово и материално, така и духовно и попечителски. Религиозното образование в държавното училище трябва да бъде поверено на самата държава. Църквата (както и другите религиозни институции у нас) може да даде съвет какво да се включи в учебното съдържание, като не си прави илюзии, че в учебниците няма да има сведения и за другите религии и изповедания в страната (или каквито европейското правителство би поискало след време). Но църквата трябва да готви духовните си чеда на своя територия. Нейната територия не е нещо отделно от държавната – напротив, тя я допълва и затова държавата трябва да подпомага църквата в укрепването на нейните духовни територии. При тези предпоставки Православната църква ще учи децата на правилната вяра и правилните дела на вярата, ще възпитава в тях онова, което е завещано от Светите отци и което е заповед от Бога. “Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина?” (2 Кор. 6:14). Ще означава ли това религиозно образование, че вярващите ще се изолират от останалата част на обществото и няма да приемат общоевропейските ценности? В никакъв случай: нима досега вярващите и останалата ни част от обществото са били в конфликт (става въпрос за непримирими конфликти: лесно разрешими конфликти възникват всекидневно и всекичасно и това е нормално при общуването)? Нима вярата и любовта няма да преодолеят и най-трудно разрешимите проблеми? Истинската вяра и любов всичко могат да преодолеят.

Откъде такъв оптимизъм, след като в началото на разсъжденията ми песимизмът преобладаваше? Нека разкажа накратко как стои въпросът с религиозното образование в Русия. В държавните училища, естествено, няма РО под никаква форма. Иначе не може и да бъде: след седем десетилетия комунистическа разруха Руската православна църква (РПЦ) не може да организира такова обучение при огромните територии и още по-огромните изисквания на руското общество днес. Наистина преди няколко години РПЦ настояваше да се въведе Основи на православната култура като задължителен предмет в училищата. Бе направен опит да се представи този учебник като културологичен, но всички в Русия (имам предвид правителството и атеистите в страната) разбраха, че той отразява старото съдържание на учебника Закон Божи, по който се е преподавало вероучение преди революцията от 1917 г., и го отхвърлиха (3). Доста подозрително погледнаха на него и западноевропейците, защото видяха вероучителния му характер и националистическата му насоченост (например, на стр. 6 можем да прочетем, че Православие означава руски и руски/руснак е равно на Православие). В последващите издания тези редове бяха премахнати, но вероучителният му характер остана. Остана и сферата му на приложение само в енорийските училища; по него се преподава само в няколко училища в цялата страна и то с по една група на училище, като предметът е факултатив и е договореност между директора на училището и родителите на децата.

И до днес РПЦ не изоставя позицията си за въвеждане на някакъв предмет в училищата, но вече намерението не е толкова ярко изразено, защото тя самата се убеди, че нито има ресурсите за това (подготвени вероучители, подходящи учебници и материали, заплати за учителите и т.н.), нито пък държавата ще й позволи да преподава Православие в училищата, където повече от две трети (72%) от децата принадлежат към атеистически семейства, към 16% принадлежат към руски семейства, считащи себе си за православни и останалите са мюсюлмани, юдеи, будисти и християни от други деноминации (4). На практика действителните членове на РПЦ, които редовно посещават богослужение и редовно приемат св. Причастие и водят църковен живот, е между 6 и 7 %. Повече от ясно е, че и дума не може да става за редовен учебен предмет Религия (или Православие, или какъвто и да е друг конфесионален предмет), освен за дисциплина от рода на История на религиите или Религиознание (такава дисциплина се преподава в редица висши учебни заведения в Русия), който на практика би наподобявал английския многоконфесионален учебен предмет, наречен Религиозно образование.

Но РПЦ е убедена в силата на Православната традиция именно в енорийското училище и затова тя съсредоточава усилията си за възпитание на младото поколение в православен дух именно в своите храмове и в православните гимназии и средни училища, които тя издържа (само в Москва и Подмосковието средните православни учреждения са 42). Неделните училища възпитават огромен брой деца днес: от едно-две в по-малките до няколкостотин деца в по-големите храмове. Ето къде децата получават действително вярно православно възпитание: в църквата и само в църквата. Всяко друго религиозно образование се счита за вредно, защото то или представлява профанация на православното учение, или пък предава дотолкова откъслечни сведения за Православието, че ученикът не само не прави никаква връзка с изложените факти, но често прави погрешни съждения поради секуларната обстановка в съвременното руско семейство, поради разрушителното въздействие на съвременните медии и поради недостига на православни пастири и вероучители, които да могат “да огреят” навсякъде и да поучават и предпазват. Но РПЦ работи усилено върху методиката на преподаване и издаването на подходящи учебници и помагала за работа с тях в енорийските училища.

Нека спомена едно от помагалата – нарича се Мироведение (5). Още в самото начало веднага се прави връзка между названието и съдържанието на предмета: неразкъсваемата връзка на руския с църковнославянския език подсказва, че названието всъщност е “знание за света такъв, какъвто го видиш с очите си” (славянската дума “ведение” означава едновременно “знание” и “виждане”). Светът се познава като се наблюдава, твърдят авторите от първите страници. В света могат да се видят хубави и лоши неща, положителни и отрицателни явления. Детето трябва да бъде научено от православния вероучител (а сетне и чрез практиката си в църквата) да вижда определени неща в света, а други да не вижда или да не забелязва. Още с първата тема “Умеем ли да виждаме правилно. Какво означава “впечатление”? (6) се разкрива основният подход при обучението: нашите очи трябва правилно да ни служат, за да послужат правилно и на ума и сърцето. Правилно насоченото “виждане” и “знание” е основата на православното нравствено развитие, където различаването на добро от зло и на красиво от грозно неминуемо отвежда ума и сърцето към Бога и Неговите заповеди: обичай доброто и светлината и избягвай злото и мрака. От тази твърда основа нататък детето вече неусетно навлиза в духовния свят, в който го въвежда учителят, и чрез страниците на учебника вижда в света онова, което църквата учи и което вероучителят му показва чрез словото си и чрез своя пример.

Не бих разказвал за тази книга (на практика това е учебен комплекс от няколко книги за учителя, за учениците, помощни тетрадки и пособия, слайдове и аудио записи и т.н.), ако не бях разговарял с авторката й (7) и не бях придобил практически опит от преподаването по нея. Разказвам за тази книга с надеждата, че някой ентусиазиран богослов-педагог у нас ще се заеме и напише подобно съчинение и за нашите деца. Разказвам за нея, защото и аз, като руските църковни педагози, съм убеден в мисията на църквата (и само на църквата, а не на държавата) за правилното православно възпитание на децата в нашата страна: не на всички деца в страната, а на онези, които тя успее да привлече и които по една или друга причина сами дойдат в нашата църква. Не съм сигурен дали у нас държавата ще подкрепи БПЦ в работата й с младите, както това прави руското правителство за РПЦ, но ако искаме БПЦ в България да продължи да води вярващите към Христа (при това правилно да ги води), трябва всички, които са в църквата и които могат с нещо да помогнат – да помогнат. Защото помощта във възпитанието на децата е най-благодарното благовестие и горко ни, ако можем, но не благовестяваме (срв. 1Кор. 9:16).

Не само добрият опит на РПЦ може да ни послужи като импулс за по-активна работа в областта на православното религиозно образование у нас. Множество положителни примери могат да се видят и в другите православни църкви, особено в Гърция, Сърбия и Румъния, където вече има натрупан богат опит в православната образователна мисия на църквата. Но РПЦ, според мен, си остава водеща в областта на православното богословие, богослужебната практика, книгоиздаването на православна литература, вероучението, мисионерската дейност на църквата и преди всичко в областта на благочестието и подвижничеството. Съществуват и проблеми, но това е неизбежно: който много работи, много и греши, но се учи от грешките си и продължава напред – ето така активно работи и РПЦ и колко бих искал и нашата църква (т.е. всички ние, които сме в нея) толкова да работеше, за да води народа ни напред в православното благочестие и подвижничество, докато не е станало късно (Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята? – Лк. 18:8).

Вместо заключение

Един известен български политик от близкото минало започваше с думите: “за Бога, братя, не купувайте …”. Ще ми се и на мен да кажа: за Бога, братя, не искайте вероучение като задължителен учебен предмет в светското училище! То ще бъде профанация на православното учение, то ще започне все повече и повече да наподобява някакво “общохристиянско” или “общорелигиозно” учение, което е едно от основанията за днешното движение към апостасия. Какво означава да имаме вероучение като задължителен предмет в училище? Нима не помним задължителните занятия по марксизъм-ленинизъм, нима не помним задълженията ни като пионери и комсомолци? Правим ли си илюзия, че задължителното изучаване на нещо, което е против убежденията на децата и родителите им, няма да стане след време омразно за тях (да си спомним, че само 3 процента от българите са редовните богомолци в храмовете, че само 10.5 процента от българите казаха, че са съгласни децата им да учат вероучение, но контролирано от държавата – то може да означава, че 9 от всеки 10 ученици/родителя имат не православни, а някакви други убеждения)? Резултатите от декемврийската среща в Благоевград по проблемите на предмета Религия (и преди всичко докладът на г-н П. Василев) добре очертаха тенденцията: процентът на изучаващите православие е няколко пъти по-малък от процента на онези деца, които изучават ислям (при положение че процентът на българските православни семейства е няколко пъти по-голям от процента на мюсюлманските семейства в нашата страна). Защо българите не искат да пращат децата си на православно вероучение?

Нека още сега да се стреснем и да отидем при нашите архиереи, при нашите енорийски свещеници, при българите-родолюбци, които биха дали много, за да видят добруването на нашия народ, и да се заемем с православна просвета на децата ни: да откриваме неделни училища, да подтикнем онези, от които това зависи и да откриваме православни училища (начални и средни) и детски градини; при посещенията ни в чужбина на конференции, семинари или просто на гости да споделяме с другите прекрасните черти на православната култура и да се опитваме да намерим разбиране за голямата полза, която Православието ще принесе на светска Европа при вливането в нея и на православните народи. Широката просветна мисия на нашата църква ще даде възможност на нашите абсолвенти от богословските ни школи да приложат на практика своето богословие и своята вяра и подвижничество. А онези от тях, на които по-близо до сърцето лежи едно по-широко разбиране за християнското образование, ще отидат и ще преподават Религия в държавните светски училища. Ето защо няма да мислим как да намерим работа на богословите ни при днешното нежелание на родителите да позволят на децата си да изучават религия (и съответно нищожния брой паралелки по Религия в страната като цяло, които днес имаме) – колкото повече се трудим за създаване на православни просветни звена в рамките на БПЦ, толкова повече абсолвенти-богослови ще бъдат ангажирани в тази православна мисия. Заплати за тях? Смятам, че това не е проблем за нашата църква: тя има средства (и мисля, че всеки е убеден в това), само трябва да има желание да ги преразпредели и да отдели полагащото се за православната просвета в нашата страна.

За християнина песимизмът не е характерен, затова трябва да кажем, че сред многобройните проблеми, които новият век откри пред Христовата църква, трябва да проблесне и лъч на надежда, защото без нея не бихме запазили и любовта в себе си, а без тях двете как ще опазим вярата си? Бог не би допуснал верните Негови люде да се поддадат на апостасията, обхванала света в днешно време, и би побързал с десницата Си да ги подкрепи, стига и ние да бързаме да вършим добро в Негово име. А какво по-голямо добро от това – да доведем децата при Него (срв. Мт. 19:14)? Да дерзаем и да се уповаваме на Христа и да вярваме, обичаме и се надяваме на доброто бъдеще на нашите деца и на нашия народ.

Бележки

1 Забележителен е фактът, че от 1980 г. насам средно 53000 души на седмица напускат църквата в северното полукълбо (Западна Европа и Северна Америка), срв. Donald Dorr. Mission in today’s world. The Columbia Press, Dublin, UK, 2000, p. 2.

2 Да забележим, че в документите на министерството на образованието се говори за шестте най-разпространени религии във Великобритания, а не за Великобритания като християнска страна: от години вече публично се признава, че тази страна вече не е християнска, а многорелигиозна, срв. Religious Education: Non-Statutory Guidance on RE. QCA, London 2005, pp. 8-9.

3 Срв. първото издание на учебника: Бородина И. Основы православной культуры. “Покров”, Москва, 2001 г.

4 Encyclopaedia Britannica 2005 Ultimate Reference Suite, Russian Federation, article 22.

5 Сурова Л. В. Мироведение. Христианская жизнь, Москва, 2004 г.

6 Сурова Л. В., пос. съч., стр. 11.

7 Людмила Сурова е преподавател в Руския православен университет “Св. Иоан Богослов” в Москва.