Църквата и политиката

„Днес политиката е обикновен опиум за масите и то особено за интелектуалните маси, за сметка на метафизиката.“ Христос Янарас

Политиката е станала метафизика и „съдба на съвременния свят, а философията на политиката и политическата философия – доминиращо мислене“.

Днес това насочва отделни православни богослови и мислители към творческо усилие и формиране на богословска позиция спрямо политиката, дори и към създаването на особена дисциплина – богословска политика, която същностно трябва да се различава от политическото богословие, което днес съществува в Латинска Америка. Досега православните не са показали силен интерес към социологията и политологията, но това не означава, че те не са заинтересовани за света и за обществените събития. Въпросите и проблемите на обществената действителност са разработвани в рамките на еклисиологията и антропологията, но времето изисква днес те да се изразят прецизно и експлицитно.

Първият по-значим опит да се изрази позиция и за православно тълкувание на политиката е сборникът с трудове на най-известните богослови и мислители, публикуван в новия брой на списание Градац. Авторите поставят много важни въпроси и теми, но все пак текстовете са концентрирани главно около няколко теми: отношението между Църквата и държавата, между Църквата и политическите партии, критично обсъждане на съвременните социологично-политически теории, за човешките права, за политическата философия на Византия и средновековна Сърбия и за категорията самоограничаване, която съвременната политическа теория не познава.

Сборникът няма уводна студия, където ясно да се определят отделни ключови понятия, което би помогнало на читателя да се ориентира по-лесно. Вероятно поради недостатъчното място, в него не са намерили място текстове на прот. С. Булгаков, Н. Бердяев, Федотов, прот. Ал. Шмеман, митрополит Амфилохий Радович и на Димитрий Богданович. Те определено биха допринесли за по-доброто разбиране на политическата мисъл, която извира от православния етос. Но все пак това не намалява значението на този сборник, в който има няколко изключителни статии и студии.

Какво е това политика? За каква политика се застъпват православните? В материалите от сборника трудно може да се намери отговор на тези въпроси. Наистина, Бачкият епископ Ириней (Булович) определя православната политика като „изкуство на служението в любовта“ и я противопоставя на светската политика като „технология на управлението“, но липсват по-ясни определения и принципите на тази политика.

Проблемът за държавата се разглежда предимно принципно. Липсват отговори на въпросите: за какъв тип държава се застъпва Православната църква и дали е възможно формата на държавата да се изведе от литургичната структура, от литургичното разбиране за света и живота? В своята основа всяка теория за държавата има метафизическа парадигма. Каква е тази държава и държавно устройство, в чиито основи се намира православната метафизика? Църквата не може да защитава априори нито един тип държава. Църквата не придобива своята идентичност от държавата и може да съществува без нея. Това обаче не означава, че тя е равнодушна към държавата като историческа категория, особено поради факта, че съвременната държава регулира много жизнени въпроси.

Днес държавата има мистична и магическа сила, свои собствени цели и интереси и е своеобразна псевдоцърква за съвременния дехристиянизиран свят. Затова задачата на православното богословие е не толкова да намери най-доброто държавно устройство, а преди всичко да демистифицира държавата, нацията, партиите, властите, пазара, а и човешките права. То трябва отново да изтъкне наддържавните цели на всяка държава. Държавата, която е цел сама за себе си, е винаги тоталитарна, нейният авторитет е садистичен, духът й – имперски, а методът на действие – насилствен, без оглед на това как се нарича.

Днес много мислители с право говорят за сериозната криза и за поробващия дух на обществените и държавни институции, както и за пълното обезличаване на човека в тях. Това еднакво разтърсва западните демократични общества и което е по-важно – посткомунистическите общества в Източна Европа. Преобразяването на съвременния свят не може да стане „отгоре“, с „увеличаване на ефикасността на организационните структури и продуктивната етика“ (Хр. Янарас). Истинските промени идват „отдолу“, отвътре, с промяната на самия начин на съществуване. Православното богословие вижда алтернативата на съвременния индивидуализъм и колективизъм в библейския и светоотеческия персонализъм – в литургичната общност, където човекът еднакво се утвърждава като лично, индивидуално и неповторимо битие, но и като битие на общността. Сами по себе си гражданското право, институциите, изпълняването на решенията съгласно „демократичната процедура“ не са достатъчна гаранция, че една държава е справедлива, че защитава свободата на личността, свободата на научното, художественото и културното творчество, социалната справедливост. В политическата теория и практика трябва да се върнат любовта, добротата, съвестта, човешкият дълг и моралът.

Авторите приемат за начало принципите на отделеността на Църквата и държавата, на автономността и независимостта на тяхното действие. И все пак липсва сериозна проверка и тълкувание и на този принцип, поради което той може да се разбира по различни начини. Той може да предполага прикритото бягство на Църквата от историята или пълната свобода на църковната дейност, което е по-рядък случай. Несъмнено този принцип има трагични последици за съвременния човек и разделя неговия живот на две части: на обществен и частен, като по този начин създава шизофренно състояние на духа. Неговото приемане на практика означава, че някой може да бъде вярващ „частно“, в неделя, в храма или в своя дом. През останалите дни, в „обществения“ живот, на работа, той трябва да се държи в съгласие с нормите, които регулират държавата, но които могат да са отрицание на самата Църква. В тази ситуация Църквата е трагично подчинена на държавата или е превърната в една от институциите, чиято цел е изключително „задоволяването на религиозните нужди“.

Там, където този принцип важи като аксиома, отношенията между Църквата и държавата могат да бъдат само формални и протоколни, а днес отношенията са предимно такива. Те се регулират от устава, от гражданското законодателство или от особено споразумение (конкордат). Тук има само протоколни отношения и срещи на представители на най-висшите държавни и църковни институции. Там, където има някакви по-различни отношения, те са на равнището на институциите и функционират по модела на „мултинационалните компании“ (Хр. Янарас), но, което е по-важно, между тях няма никакво съдържателно отношение. Властта на държавата има като последица или доброволното отричане на Църквата от света и оставянето му на „компетентността“ на държавата или съобразяване на Църквата със света и подчиняването й на държавния авторитет.

Въпросът, който очаква отговор, е: как да се запази принципът на отделеността на Църквата от държавата, и едновременно с това вярващите да могат да отстояват християнските ценности в обществото и държавата и да ги осъществяват? Как те отново да християнизират света? Как и какво трябва да направят християните, та обществените и държавните институции да станат иконични, огледала на Царството небесно? Как да бъдат проява на по-радостния начин на съществуване? Какво да се направи, че вярата и религията, в най-широк смисъл, отново да станат конститутивен фактор на обществото?

Един от отговорите би могъл да бъде – оцърковяване на самите християни така, че начинът на съществуване на Църквата да стане техен всекидневен начин на живот, а след това те да се организират и чрез обществените институции да осъществяват евангелските принципи на живота. Отделните текстове в сборника внушават такъв отговор, следователно – не „политизация на Църквата“, а „християнизация на света и живота“ (еп. Атанасий Йевтич). Едва тогава е възможна истинска „симфония“ между Църквата и държавата. Без взаимно-съдържателни отношения между Църквата и държавата може да се говори само за тяхната „коекзистенция“ (о. Юстин Попович), за съ-съществуването на различни институции, които се стремят към различни цели. Най-доброто решение въобще е „свободна Църква в свободно общество“ (еп. Ириней Булович), но свободата едновременно се дава и се осъществява.

В основите на съвременната цивилизация е вграден духът на егоизма, парите, ползата и печалбата. Създадена е цивилизация на материята, където основната цел е колкото може повече да се произведе и да се похарчи, и тип държава, която благоприятства такава цивилизация. Без оглед на външната привлекателност, за Църквата това не е по-малко изкушение от войнстващия атеизъм. Въпросите за собствеността, за опазването на природата, за техниката, за войните, за медиите, за междунационалните и междуконфесионалните отношения, за интеграцията и унификацията на света с помощта на пазара и международното право, въпросите за расовата дискриминация, за глада, насилието, търговията с деца, за „дипломацията на ракетите“ чакат отговорите и тълкуването на православните. Това са жизнените въпроси на нашето време. Оправданата грижа за света не трябва да се изроди в социален и социологически „утопизъм“ (прот. Г. Флоровски), нито богословието да се сведе до категориите на „социалното християнство“. С право Владимир Соловьов, а и не само той, казва, че раят на земята е невъзможен, но и за това, че християните трябва да правят всичко възможно, за да не се превърне животът на земята в ад. Християните имат за задача да променят и преобразяват света и историческото творение, да издигнат на по-високо ниво начина на съществуване на света и човека, а не да отричат природните и историческите стихии на света или да им се подчиняват.

Православието е католична (съборна) истина и пълнота и като такова, то не може да се затвори в държавни, национални или каквито и да било други граници. Дълг на християните е постоянно да излизат от себе си, да съжителстват с другите, с мъките, проблемите и страданията на целия свят. За да бъдат „сол“ на земята и надежда на света, от тях се очаква да свидетелстват за по-радостния, по-жизнен, по-човечен, по-смислен и по-свободен начин на съществуване.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на отец проф. Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“