Лов на религиозни свободи в мътна вода

Заявеното желание на НДСВ в лицето на Борислав Цеков, вносител на поредния законопроект за вероизповеданията, и лично на Симеон II, за оказване на помощ от страна на държавата за преодоляване на проблема с разкола в Българската православна църква, предизвика раздвижване на медийното пространство и поява в него на мехури и завихряния с различен цвят и мирис. Възможността за промяна на статуквото в областта на вероизповеданията вече окуражи най-гласовитите и най-заинтересованите страни да заявят интереса си. Кой знае защо обаче, въпросният интерес заявява себе си под иносказателни форми – от загриженост за бъдещето на нацията до проблема за съвместимостта на родното законодателство с европейските изисквания, та чак до позовавания на Всеобщата харта за правата на човека и ценностите на либералната демокрация.

Интересите, както хремата и любовта, трудно могат да се скрият. Но опитите това да стане продължават.

В тези опити силно се разми архитектониката на проблемите. Нездравословно се смесиха няколко отделни теми, всяка от които има самостоятелно битие и логика. По силата на старата ни мъдрост за рибата и мътната вода, мътилката допълнително се разбърква с клишета и доказали ефекта си стереотипи. Ето ви примери: Българската православна църква най си обича царя. Нетрадиционните протестантски общности са застрашени, защото БПЦ ще бъде толерирана по новия законопроект. Да се дава предимство на традиционната Църква ще ни дискредитира пред Европа.

Нито един от тези (и много други подобни) конструкти нямат отношение към реалността. Но вършат прекрасна работа при размътването.

Преди няколко години в Русия беше приет Закона за свободата на съвестта и религиозните обединения. Законът налагаше определени ограничения върху нововъзникващите религиозни движения с неясен произход и практики. Макар че критичните публикации в руската преса срещу закона бяха десет пъти повече от статиите в негова защита, законът беше приет с небивало единодушие от Думата.

Реакцията на нашите демократични медии спрямо внесения законопроект като цяло повтаря тази на руските си колеги. Оказа се изключително лесно да запалиш и подведеш журналистите с размътващи клишета за нарушени права и отдалечаване от Европа. Все още в медийното ни пространство не се е появил сериозен текст или репортаж, който да се опита да обхване проблема от повече страни и да напусне гледната точка на онези, които виждат в бъдещия закон заплаха за спокойното си съществуване. Парадоксално е, че досегашият Закон за вероизповеданията, създаден по вълкочервенково време от най-антирелигиозния режим, познат на човечеството, не успя да провокира такова бурно отхвърляне, както един нов закон, единственото “прегрешение” на който е протегнатата ръка от страна на държавата към Православната Църква.

Разколът в БПЦ

Проблемът с разкола е тясно свързан с въпроса за църковните имоти и като че ли е удачно той да бъде разглеждан законодателно именно в тази си зависимост. Разколът в БПЦ беше предизвикан и проведен като кампания за изваждането на огромно количество недвижима собственост от владението на Църквата и предоставянето й на частни интереси. В този аспект разколът беше едно от най-слабо изследваните частни проявления на приватизационния процес от последното десетилетие – новоформиращата се класа, управляваща едрия капитал в страната, не можеше да остави извън полезрението си най-големия собственик на недвижимости след държавата. И докато в областта на “официалната” приватизация промяната на собствеността от публична в частна беше идеологически подплатено с достатъчно убедителни за обществото икономически мотиви, в сферата на църковните имоти имаше нужда от криза на легитимитета на Църквата, за да се постигнат въпросните икономически цели. Идеологическият параван в случая беше трагичният в своята несъстоятелност аргумент за нелегитимността на избора на патриарх Максим. Това беше аргумент-знак, аргумент-парола, стрелящ право в сърцата на твърдия електорат на СДС и заиграващ се с първичните анти-комунистически сантименти на българина от началото на 90-те. Всякаква разумна логика (канонична и юридическа) и всеки опит за здравомислие можеше да бъде “захлупен” с първосигналното “Максим е бил доносник”. Всеки намек за подобни (и много по-сериозни) ДС-прегрешения от страна на групичката около Пимен предизвикваше само сумтене (в преносен и буквален смисъл).

Това, което “скритата приватизация”, “господата 10%” и РМД-тата бяха в индустрията, “синодът” Пимен/Инокентий бяха в църковната сфера. Църквата като бизнес, храмът като семейно предприятие, епископският събор като приятелски кръг “Орион”, църковните тайнства като ценоразпис и църковната собственост като генератор на лични облаги – до това се свеждаше логиката на разкола.

Нека направя важно уточнение – и в каноничната Църква има служители, които не биха схванали горните категории по друг начин. Бездуховност, меркантилност, требничарство, простотия и грях има и в каноничната БПЦ. Проблемът тук е съотношението между двата типа логика – духовната и материалната – и кой от тях взема превес в определени моменти. Смея да твърдя, че разколът формира раково образувание с меркантилен (значи – антихристиянски) характер вътре в тялото на Църквата, което в последствие се отдели в отделно тяло, движено от собствени правила на поведение, имащи с църковната логика нещо общо само на нивото на брадите, расата и кадилниците, сиреч, на нивото на привидностите. Извън всички канонични спорове, само от човешка гледна точка, това образувание събра около себе си всичко пошло, бездуховно, чалгаджийско и алчно в БПЦ, и отхвърли всичко (а то наистина е малко) мъдро, смирено, аскетично и вярващо. За близо десет години разкол “алтернативният” синод не постигна нищо извън дейността по максимизирането на собствените си приходи. Не намери повод да изрази християнска позиция по нито един обществено значим въпрос. Не издаде духовна литература. Не построи манастири и не изгради качествено ново духовенство. Не се прослави с духовни и интелектуални капацитети. Не даде на България пастири, проповедници и учени. Иначе казано – успя като бизнес, но се провали като духовна общност, за каквато се представяше.

Много от горните камъни са и за градината на каноничния Синод. Но разликата е съществена – в пименово-инокентиевата структура отсъствието на положителни прояви в духовен план е изначално зададено и обусловено от самата физиология на раковото образувание, докато в Църквата тези проблеми се осъзнават като немощ и болка; за тяхното преодоляване молитвено се мисли и се работи.

Мога да си представя как се чувстват сега шепата приближени на Инокентий. Тъкмо бизнесът беше тръгнал. Паричните потоци промениха своята посока. Не минаваше официално държавно събитие, или пък освещавания на общински банки, без участието на църковните “неформали”. Беше разработена красива в своята простота система за църковен рекет – намателите на църковни имоти просто можеха да избират с кой да сключат наемния си договор – дали с Инокентий, или с каноничната Софийска митрополия. Отнемането на атрактивни имоти в центъра на столицата ставаше с едно обаждане по телефона и елементарни актове на общинската администрация. Какво му трябва на човек повече?

Промяната на властта свари хората от “Света Параскева” неприятно неподготвени. Навярно добри бизнесмени, те се оказаха лоши политици. Тактическото преимущество не винаги означава стратегическо преимущество – и при един непредубеден поглед пред взора на Инокентий би се разкрила следната нерадостна картина:

Разколът и хората, които го измислиха и проведоха, са от редиците на най-дискредитираните ешелони на СДС, и самата синя партия трябва да изпадне в умствено-политическо помрачение, за да обвърже за в бъдеще имиджа си с тях (с Христофор Събев, например).

Обществената подкрепа за разколниците (никой досега не се е опитал да я измери обективно) има само два психологически източника – негодуванието срещу (недоказаната) връзка на членове на Светия Синод с бившата Държавна сигурност и (канонично необоснованите) претенции за нелегитимност на сегашния патриарх. И двете каузи са обречени на провал – рано или късно. За по-младото поколение (бъдещото паство) представата за “владиката с полковнишки пагони” и свързаният с нея възмущенски патос е точно толкова ирелевантен на ежедневието му исторически образ, колкото и Боримечката, нарамил черешовото топче. Колкото до претенциите за нелегитимност, те стават все по-смешни на фона на безусловната международна подкрепа и признание на каноничното ръководство. Папата ли не знае каноните по-добре от Инокентий и Бараков? Или всички православни патриарси, събрани накуп през 1998?

Синият чадър над главата на Инокентий се оказа преходно явление и суета на суетите в този паднал свят. Останали внезапно на открито и заплашени от неблагоприятните атмосферни условия, разколниците реагираха, както обикновено реагират застрашените от арест мафиоти от среден калибър в България – заплашиха със Страсбург. При това – без никой да се кани да ги арестува.

Това бе предвидимо, както е предвидим и изходът от бъдещите напъни за международноправна закрила. Едва ли се налага да бием път до Страсбург или Брюксел, за да научим, че правото на религиозно самоопределяне e фундаментално човешко право. Но също така би било абсурдно да очакваме, че която и да е международна институция би защитила правото на разколниците да се именуват по същия начин като БПЦ, или пък да узакони ползването на чужда собственост. Във всяка европейска страна има разцепления между вероизповеданията – по доктринални или по други причини. Но елементарната правна логика налага отделните юридически лица да се легитимират с различни имена. В този смисъл международното право безусловно ще защити правото на съществуване на Инокентиевия синод, но като по-късно появило се образувание, то би трябвало да си избере име, различно от това на БПЦ. “Църква на истинските православни християни”, уви, вече е запазена марка на старостилните разколници.

Въпросът със собствеността на имотите, особено тези на територията на София, неизбежно ще извади на бял свят действията по въвеждане във владение под формата на физическо завладяване от страна на “синята църква”. Не съм убеден, че разколниците са готови да издържат натиска на фактите в един евентуален юридически спор. Да се държиш като собственик не е същото като това да си реално собственик – както и да си член на НАТО не е същото като да се държиш като такъв, макар че Асен Агов ни убеждаваше в обратното по време на бомбардировките в Югославия.

Според повечето богослови, а и според официалната позиция на Светия Синод, разкол в БПЦ няма. Има отделила се група, която не желае да се подчини на решенията на Всеправославния събор от 1998 г., който канонично преодоля и прекрати разкола. При липса на воля за завръщане в лоното на Църквата, тази група ОТПАДА от единството и започва самостоятелен живот извън тялото на Вселенската Църква, под друго име и “на чисто” – както по отношение на учението и практиките си, така и по отношение на имуществото си. Незаконно владяното имущество в периода на разделението следва да бъде върнато на законния собственик.

Американски или европейски модел?

В предишното Народно събрание известно време циркулираха четири различни законопроекта, като един от тях (този на ръководената от Емил Коен фондация “Толерантност”) бе категорично отхвърлен още в началото. Фондацията реагира бурно и болезнено. Предложеният от тях законопроект предвиждаше минимална намеса на държавата в делата на религиозните общности; предлагаше се ултра-либерален разрешителен режим за възникването на нови религиозни движения и групи; за каквото и било привилегировано положение на някоя църква не можеше да става и дума. Отхвърленият законопроект беше всъщност най-откровеният и последователен опит за въвеждане на американския модел в отношенията между църква и държава. Вносителите от “Толерантност” гледаха на себе си повече като радетели на човешките права и правозащитници, отколкото като активисти, защитаващи интересите на реалните вероизповедания в България. Всъщност, от техния законопроект най-голяма полза биха имали новите религиозни движения (повече известни като секти), тъй като правото им на съществуване и забраната за какъвто и да било държавен контрол беше цялата сол и целият патос на законопроекта. (Нека припомним, че опитът за законово ограничаване на дейността на Свидетели на Йехова в Русия беше предизвика бурна външнополитическа реакция и натиск върху тогавашния президент Елцин единствено от страна на администрацията на Клинтън).

В другия край на скалата, с различна интензивност се нареждат законопроектите, опитващи се да съчетаят (а това никак не е лесно!) принципа за свобода на религията, равнопоставеността на вероизповеданията и държавната ненамеса с някакъв държавен контрол върху нововъзникващите групи и държавната подкрепа за Православната Църква. Последният, внесен от Борислав Цеков законопроект, не прави изключение в това отношение. При него допълнителният момент е опита за преодоляване на разкола в БПЦ чрез пряка държавна намеса и решаване ex lege на въпроса с отнетата (или никога невърната) църковна собственост.

Критиците на (нека условно да ги наречем) консервативните проекти, тоест тези, които предвиждат особено отношение от страна на българската държава към Православната църква, твърдят, че с въвеждането на особен режим за Православната Църква (който най-вероятно ще намери израз в някакви облекчения или дори финансова подкрепа от страна на държавата), се нарушават правата на останалите вероизповедания – най-вече на мюсюлманите, протестантите и католиците. Според тях, вероизповеданията би трябвало да бъдат третирани по еднакъв начин. Като допълнителен аргумент се тиражира твърдението, че привилегированото положение на Православната църква (конституционно закрепено) е анти-демократично, анти-европейско и т.н.

Последното твърдение, бидейки от областта на стереотипите, лозунгите и клишетата, може да бъде оборено най-лесно. Направих си труда да проверя реалното състояние на европейското законодателство по тези въпроси (отне ми около половин час в ИНТЕРНЕТ) и стигнах до следните изводи:

Привилегированото положение на едно традиционно вероизповедание, закрепено в съответен текст от Конституцията, е по-скоро правило, отколкото изключение в страните от Европейския съюз. Примери: Конституция на Норвегия, чл. 2 – “Евангелската лутеранска църква е държавна религия. Гражданите, които изповядват тази религия са длъжни да възпитават децата си като нейни последователи”. Конституция на Дания, чл. 4 – “Лутеранската църква е държавна църква и се подкрепя от държавата”. Конституция на Гърция, чл. 3 – “Православната църква е преобладаващата църква”. Конституция на Ирландия, чл. 44 – “Държавата признава особеното положение на светата Католическа апостолическа римска църква като пазителка на религията, изповядвана от болшинството граждани”, и т.н. В Англия, Дания и Швеция държавният глава е едновременно с това и глава на църквата на мнозинството.

Това привилегировано положение на едно вероизповедание НИКЪДЕ НЕ СЕ СХВАЩА като ограничаване правата на останалите. Напротив, във всички европейски конституции има отделни текстове, които закрепват ненакърнимото право на вероизповед и практикуване на религиозния култ НА ВСИЧКИ ГРАЖДАНИ. Азбучна истина от учебниците по теория на правото е, че “равнопоставеност” (равенство пред закона) на правните субекти означава еднаквата им възможност да бъдат носители на права и задължения, която се осигурява и гарантира от законите, при определени условия, предвидени в обективните норми на действащото право. Именно това понятие за равнопоставеност, което е единствено правнорелевантното и което последователно се провежда в законодателствата на модерните държави, би трябвало да се взима под внимание, когато се говори за нарушаване на “равнопоставеността” на вероизповеданията и съответно правата на религиозните малцинства в България. Съдържателният анализ предполага да се изследват и движещите мотиви на законодателя да предвиди едни или други условия, валидни за всички, и социалнозначимата философия, която стои зад закона. В този чисто юридически смисъл равнопоставеността не изключва по-благоприятното третиране на определени правни субекти, когато държавата намери общественополезна причина за това.

Свободата на вероизповед, както и всяка друга свобода, има своята граница, и тя опира в правото на гражданите да бъдат защитени от манипулативното въздействие на някои религиозни групи. Във всички европейски страни законодателството третира този въпрос – къде по-рязко, чрез забрана за регистриране на определени групи (Франция, Унгария, Германия), къде по-меко, като по този въпрос има дори приети определения и препоръки от комисии към Европейския съюз, препоръчващи държавна защита на гражданите от вредните и манипулативни религиозни движения. Въпросните религиозни движения еднозначно са наречени “секти” в препоръките на законодателната комисия на Европейския съюз, въпреки критиките, че такова определение е “пейоративно” и по необходимост предполага наличието на доктринално обосновано “правило”, от което сектите да се явяват “отклонение”.

В някои страни (Италия) отношенията между държавата и мнозинствената (традиционната) църква се регулират с отделен законодателен акт (Конкордат), имащ експлицитно характер на съглашение между църква и държава.

И така, в лелеяната от нас “демократична Европа” преобладава “консервативният” подход към въпроса с религиозната свобода – отдава се дължимото на традиционната за страната църква, държавата се ангажира с нейната (включително финансова) подкрепа, останалите вероизповедания имат право и се радват на спокойно съществуване, с изключение на онези, които имат доказано вреден за обществото и личността характер.

Бъдещият ни закон за вероизповеданията много повече трябва да държи сметка за преобладаващите обществени нагласи и стратегическите цели на държавата в тази област, отколкото за спорните и трудно приложимите в българските реалности модели, предлагани от американските правозащитници и сектанти. В същото време, сравнителноправният анализ е задължително условие за изработване на качествен закон. Но би било добре да се приоритизират примерите, които ще ползваме – нека първо погледнем как този въпрос е уреден в православна Гърция (член на Евросъюза и най-близо до нас по култура и география), после в другите европейски страни, а моделите, които са възприели щатите Юта и Небраска, да оставим за най-накрая – просто като една справка под линия.

Според мен, несъстоялият се обществен дебат у нас трябва да започне от първоначалата и да държи сметка за целите на законотворчеството, а да не се ограничава до клишетата. Държавата, чрез демократично излъчените народни представители на първо място, трябва да си отговори на принципните въпроси: Православната църква елемент ли е на националната идентичност, и следователно – на националната сигурност? Какъв вид държавна подкрепа следва да се предвиди в нейна защита – морална, финансова, или някаква друга? Обществено и държавнически оправдано ли е да се поставят на равна нога и да се третират по еднакъв начин двухилядолетната Православна църква (която е една от причините изобщо да има България) и сектата “Деца на любовта”, появила се преди няколко години? Следва ли да се подкрепят (на базата на квотен принцип, например, както е във Финландия) останалите традиционни вероизповедания? Как ще бъдат гарантирани правата на гражданите срещу посегателствата на откровено анти-обществените секти? Каква ще бъде организационната форма на държавния надзор – чрез съдилищата (само при регистрацията, както предлагат “либералите”), или чрез специализиран орган? Параметрите на обществения и парламентарен консенсус по тези въпроси трябва да излязат на бял свят, да се заявят, аргументират, оспорят и контра-аргументират преди какъвто и да било законопроект да влезе в пленарна зала.

Страните и техните интереси

За съжаление, ръководството на БПЦ няма организационния и мотивационен потенциал да участва пълноценно в законотворческия процес. Казвам “за съжаление” не само защото самият аз съм православен, а защото по силата на здравия разум не е допустимо най-многобройната религиозна общност в България да бъде изключена от този дебат. Уточнявам, че БПЦ не е изключена от дебата умишлено и злонамерено, а единствено по силата на собствената си неспособност да дефинира ясно интересите си и да ги облече в приемлив за обществото език. И не виждам нищо ненормално да се говори за интереси, когато става дума за бъдещ закон и бих предпочел по-ясното им заявяване от всички вероизповедания именно във вид на интереси, а не на мъгляви забележки и идеологически съждения. Още повече, че може би именно Православната църква може да говори за интересите си като за интереси на болшинството българи – 87% от населението се заявяват като изповядващи Православието. Разбира се, трябва да се отчете и възможната разлика между тясно икономическите интереси на йерархията и интересите на самата Църква, но това е въпрос на вътрешноцърковен дебат (също трудно осъществим, между другото). От влизането на Симеон II в политиката досега в Синода преобладава нагласата на детето, възторжено очакващо жадуван подарък от татко си. Все пак, психологическите и интелектуални реалности там не бива да задават отношението към Църквата като цяло. Нека напомним, че тя се състои от ВСИЧКИ вярващи.

Либералните протестантски групи, които са и най-добре организирани, съвсем естествено имат либерално отношение към проблема с вероизповеданията и бъдещия закон. Предимно с американски корени, възпитани от пасторите си в изначална ненавист към всяка институция, особено църковна, техните юристи с особено силен (защото е религиозен) жар отстояват абсолютния принцип за държавна ненамеса в религиозната сфера. Почти винаги Българската Православна Църква е на прицел в техните медийни изяви, в качеството си на фактор, потискащ религиозните малцинства чрез заиграването си с държавната власт.

Интересно как тези защитници на религиозните свободи мълчаха близо десет години, докато каноничната БПЦ беше лишена от имотите си, беше й отнето с груба сила движимо и недвижимо имущество и Църквата беше на практика ГОНИМА – преследвана и потискана от държавата, а вярващите – миряни и монаси – не знаеха дали утрешният ден ще могат спокойно да извършват богослужението си, или ще бъдат брутално изгонени от някоя охранителна фирма, по поръчка на Пимен или Инокентий. Явно гласовете в защита на религиозните свободи се надигат само когато има опасност Православието да се възроди, а когато неговите права и неговите свободи се потъпкват, това се отминава с мълчание. Двойните стандарти говорят много лошо за организации и общности, които се позовават на “общочовешки” принципи. Би било много по-почтено и чисто, ако се пропускаха принципите, а се наблягаше на откровения интерес. Тогава нявярно и диалогът би бил по-плодотворен.

По въпроса за държавно-подкрепяната църква, елементарната почтеност изисква да се посочат всички възможни подходи (съществуващи и потенциални) към проблема. Простото позоваване на американската практика не върши работа – все пак, американското общество нито е единственото, нито е най-духовното. И тъй като аргумените против държавната намеса вече бяха заявени в публикации и интервюта, по конференции и декларации, нека си направим труда и да помислим малко и върху поне три аргумента в полза на противното, преди да вземем законодателното си решение:

Първо, религиозната сфера присъства в живота на стотици хиляди или милиони българи. За мнозина от тях съприкосновението с нея е разбило живота им, вместо да изцели душата им. Там, където са засегнати интересите на огромен брой граждани, държавата трябва, просто е длъжна, чрез излъчените от избирателите хора, да следи за това – свободата за едни да не се превърне в болка за други.

Второ, осъзнат религиозен избор днес правят предимно младите, при това често го правят прибързано, без необходимия опит и информация. От тези млади хора зависи бъдещето на страната ни.

Трето, държавата трябва да има политика в областта на религията точно по същите причини, по които трябва да има културна, образователна и национална политика. Защото държавите се създават от хората, за да може утрешният ден да не бъде по-страшен от днешния.

Държавата съществува преди всичко за да може да осигури бъдещето на хората. За да може народът, създал държавата, да продължи да живее и в следващото поколение, а да не бъде изместен от пришълци, да не измре от глад или от разпадане на икономиката. Държавата съществува и за да не се превърне в колония, а животът на страната, нейната политика, икономика, бит и култура, да не се управляват зад граница, в съответствие с интересите на други народи или групи от хора.

И накрая, националната, образователната, културната и религиозната политика на държавата трябва да е насочена към това, нашите деца да бъдат именно наши деца. Да говорят на нашия език, да ценят това, което е придавало смисъл на нашия живот и на живота на предците ни. За да може всичко добро, създадено от нашата култура в миналото, да продължи да живее и в бъдещето. Като цяло, държавната политика в тези области трябва да е насочена към това нашите деца да бъдат наши, а не творения на чужди идеологии и култури.

(Горните редове са на дякон Андрей Кураев, от статията му “Православие и право”).

Близо до този тип мислене са Борислав Цеков (НДСВ), вносителите на другите законопроекти от “консервативния” тип и особено на законопроекта на ВМРО от последния парламент. Макар движени по-скоро от патриотични мотиви, логиката на техните предложения цели стабилизация на БПЦ и превръщането й в същинска държавно-предпочетена църква.

Администрацията на Дирекцията по вероизповеданията също има участие в тези процеси. Засега дневният ред на това участие се свежда до следното: запазване на Дирекцията като структура (естествен инстинкт на всяка бюрокрация), окончателно узаконяване на Инокентиевата група (по субективно-икономическо-политически причини), запазване на статуквото по отношение на имотите на БПЦ (по същите причини, плюс люта вражда с каноничния епископат). Особено развити становища по същински важните въпроси в Дирекцията не се наблюдават.

***

Къде явно, къде скрито и с недомлъвки, къде с театралничене или с мълчание, интересите на участниците в законотворческия процес се заявиха. Религиозните общности в България са в ситуация на спешно наложителен диалог с държавата. Императивният подход е безкрайно неуместен, когато става дума за вероизповедания и свобода на съвестта и новото правителство трябва да положи усилия бъдещият закон да бъде разпознат като общ продукт от християни, мюсюлмани, юдеи и дори атеисти. В диалога с властта трябва да вземат отговорно участие всички страни – официалните ръководства на всички вероизповедания; неправителствени организации в религиозната сфера; политическите партии, досегашният екип на Дирекция по вероизповеданията, отделни юристи и богослови. Не бива да се допуска също така представители на най-малцинствените религиозни групи да определят параметрите на бъдещия закон, позовавайки се на правата на малцинствата. Техните мнения и предложения трябва да бъдат взети под внимание и интересите им защитени, но не и за сметка на стратегическите държавни интереси в тази област. Българската православна църква трябва да бъде изрично окуражена и дори да й се окаже известен натиск да участва в процеса ПЪЛНОЦЕННО – със свои работни групи, разработки и експерти, за да успее да формулира същинската си роля и същинските си духовни цели – отвъд основателните, но унизителни претенции за свещоливници, имоти и заплати.

Завършвам с няколко изречения на дякон Кураев. Той пише за първия посткомунистически закон за вероизповеданията, приет в Русия през 1990 година: