Мястото на религията в свободния дебат на светската държава

Свободата на словото и свободата на религия са преди всичко две политически идеи. В своята дълга история тези идеи бяха съществена част от борбата за ограничаване властта на държавата. Те имаха една обща цел – да спрат правителството от намеси в личната съвест на човека и да извоюват правото на всеки да споделя свободно убежденията си. От средата на ХХ век, с възхода на демокрацията, либерализма и плурализма, тази борба на пръв поглед изглеждаше приключила, но в действителност тя продължаваше да се води, в едни по-модерни форми, както на Запад, така и в останалия свят. През последните години тези свободи отново се връщат в центъра на обществения дебат. Причините за това са нарастващите проблеми с малцинствата, възраждането на религиозния фанатизъм, тероризма, войната в Ирак, изграждането на новия Европейски съюз и неотслабващия “марш” на западния секуларизъм.

В западния свят свободата на словото и свободата на свободно изповядване на религия вече не са единствено проблем на отношенията човек-държава. Вече не става въпрос дали правителството се стреми да ограничи свободата на словото или да погълне религията в системата на държавната идеология. По-скоро въпросите, които измъчват западното общество, са докъде трябва да се простират границите на свободно изразяване, колко толерантност и плурализъм може да понесе едно общество, трябва ли произтичащият от християнската религия морал да бъде обличан в закони и дали проблемът “свобода от религията” не е станал по-важен от класическия проблем “свобода на религията”.

На Запад дебатът свързан с тези две основни свободи вече не е толкова политически, колкото културен и граждански. Дискурсът е изместен към резултатите от взаимодействието между самите тях – доколко свободното слово влияе на свободното изповядване на религия и доколко религиозните вярвания влияят на свободата на словото и въобще на политиката и обществото като цяло. Така западът е изправен пред един доста по-сложен казус, в решаването на който правителството или държавата играят второстепенна роля, запазвайки си правото на краен арбитър, но едва след като самото общество е направило своя избор. В тези плуралистични общества сега се води не “стогодишната” война за свобода на словото и религията от намесите на държавата, а едно ново съревнование между различните, конкуриращи се мирогледи и социални философии. Това е битка за налагане на ценности, правила и политики в постмодерната светска държава между различните групи: протестанти, католици, хуманисти, атеисти, мюсюлмани, радикални феминисти, секуларисти, гей общности, радикални природозащитници, граждански и бизнес организации и над това бойно поле, не е без значение да се каже, гордо грее слънцето на секуларизма.

На изток (като казвам “изток”, имам предвид Близкия изток, част от Източна Европа, Русия, Китай и т. н.) проблемът свобода на словото и религията е все още в класическите си, политически форми, макар да е силно повлиян от събитията на запад. На изток обществата все още търсят баланса между приоритетите на държавната власт, религията и свободата да изразяваш своята вяра и позиции без да бъдеш наказван или осъждан. Това не означава, че тук задачата е по-лека и че просто може да се следва западния модел.

“Затворените” общества и държави са изправени пред още по-комплексни проблеми. От една страна там се води класическата битка, в която отделни религиозни и светски групи се стремят да отстранят правителството от намесата му в личния живот на гражданите, от налагането на строго определени морални стандарти и толерирането на определена вяра, религия или идеи, смятани за ключови за целите на националната държава. Това е преди всичко политически проблем.

От друга страна, в тези държави се забелязва слабостта на самото общество, на неговото мнозинство, да отстоява разнообразието на възгледите, да пожелае силно свободите си, да осъзнае нуждата и ползата от тях.

По времето, когато тази статия бе писана, в сутрешното шоу на Нова телевизия “Здравей, България” бе излъчен дебат за “сектите”, в който отношението на водещата към една християнска група в София, събираща се в приземно помещение, вероятно поради липса на собствена сграда, бе изключително негативно. Тя преднамерено се опитваше да внуши на зрителите колко лоши неща се случват в това “мазе”. Водещата бе възмутена, че “хора се кръщават голи в реки”, че инвалиди и болни взимат участие в събиранията на християнската група. Тя също така бе възмутена от факта, че същата тази “секта” помага на дом за сираци и включва децата в организирани от християните детски лагери.

Очевидно е, че тази млада жена не бе наясно с ролята на християнството и неговите практики, нейното отношение бе в рамките на широко разпространените в България “клишета” на страх и омраза към протестантските деноминации, клишета, съществуващи благодарение на комунистическото минало на страната. В края на дебата, в проведена по темата директна анкета, 85% от зрителите отсъдиха, че “сектите” оказват вредно влияние на обществото, а поканеният в студиото депутат от “Атака” се закани, че ще преследва групата от висотата на парламентарната зала. Това се случи сутринта в едно от най-гледаните телевизионни предавания, иначе, всяка вечер, редица български телевизии облъчват с часове своите зрители с екстрасенси и окултисти и този реален вече проблем се тълкува от мнозинството като нещо полезно за здравето на нацията или най-малкото – като нещо забавно. В същото време държавната администрация и политиците демонстрират пълно безразличие.

Описаният случай показва как може да се използва свободата на словото в една полудемократична държава, с тежко тоталитарно наследство и обездухотворено население. Това вече е пример за културния, цивилизационен проблем на съвременните затворени общества.

Тези вътрешни политически и културни проблеми на по-изостаналите в политическо и социално отношение държави допълнително се задълбочават от объркването, предизвиквано от глобализацията и нахлуващото чрез нея външно икономическо, културно и политическо влияние. Към всичко това можем да прибавим и информационният “хаос”, който настъпва във всяка страна – демократична или не – чрез неудържимото развитие на комуникациите, Интернет и масмедиите. Днес ние сме свидетели на информационен взрив, който се манипулира от различни центрове и който никаква власт не е способна да овладее или цензурира. Този взрив обаче може да бъде точно толкова опасен за обществото, колкото опасна бе в миналото липсата на информация, липсата на свобода на словото.

Разумът на секуларизма или опитът на религията?

Когато говорим за резултатите от съществуващите в развитите демокрации свободи на словото, съвестта и вярата, думите на популярния американски юрист от началото на ХХ век Оливър Холмс, че правото трябва да произтича не от абстрактната логика, а от опита, звучат изключително актуално. Когато едно свободно общество няма друг по-добър инструмент за създаване на правила от свободния дебат и размяната на идеи, аргументът кое е зло и кое не, кое е право и кое не, би трябвало да се извлича първо от опита и едва след това от логиката. Това обаче все по-рядко се случва на запад.

В съвременната демокрация преобладава секуларизма, той е органично свързан с чистата логика, с идеята за разума, а религията, в която е втъкан опитът на миналото и традицията, изглежда в отстъпление. Сблъсъкът между светското и духовното създава нови дебати и проблеми. Например, когато една Канада, Европа или Америка бъдат изправени пред въпроса дали да се узаконят хомосексуалните бракове и отглеждането на деца в подобни семейства, логиката на защитниците на тези бракове се опира на идеите за толерантността, човешките права и свободата, а опитът и традицията на християнското семейство и въобще същността на брака като естествено, доказано във времето съжителство между мъж и жена, изцяло се забравят.

Съвременният западен секуларизъм използва свободния дебат, за да наложи своите правила, които не винаги са полезни за обществото. “Проповедниците” на крайния секуларизъм не са толкова много, тяхното влияние е по-голямо сред политическия и културен елит, отколкото сред масите, но това не ги прави по-малко силен фактор в политиката и създаването на законите. Красноречието и лесният им достъп до масмедиите и интелектуалните списания им създава образа на авторитета, на “обществения ментор”, те имат претенцията да бъдат автентичната “съвест” на обществото.

Вълната от “светски пророци”, опитващи се да наложат произтичащите от “чистата логика” правила на секуларизма, плурализма и абсолютната толерантност, се надига главно от средите на академията и забележете, това не са политолози, социолози или историци, а преди всичко лингвисти, психолози, философи, биолози, културолози, както и лидери на неправителствени организации, писатели и журналисти. Техните идеи се подемат и се повтарят от политиците, чиновниците и масмедиите дотогава, докато се превърнат в единствената възможна истина. В продължение на години тези хора влияят на общественото мнение и умело, с кадифения натиск на словото и парламентарния лобизъм, налагат правилата на един рационален и справедлив според тях свят, в който за религията остава все по-малко място. Тези нови идеолози, “проповедници” на секуларизма и абстрактната логика, имат безкритичната подкрепа на вечно гладната за власт и правила държавна бюрокрация и това е особено видимо в новия Европейски съюз (в Съединените щати тяхното влияние е далеч по-слабо, благодарение на по-религиозното население и на силната опозиция на неоконсерваторите). Професорът по религия и социология от Бостънския университет Питър Бъргър не случайно нарече процеса на секуларизация в Европа “военизиран секуларизъм”.

Именно секуларизмът е причината голяма част от демократичните западни общества да се грижат повече за “правата” на хомосексуалистите, част от които са напълно изкуствени, отколкото да сметнат за важни въпроси като например този, че мюсюлманите в някои от най-големите светски университети нямат право на стая за молитва, от която действително се нуждаят.

Последният, произволно избран пример, показва ясно, че в шума на свободния дебат често пъти по-важни се оказват съмнителните права на малки, но колоритни и сплотени групи от хора, отколкото правата на вярващи, които изповядват втората по големина религия в света. Стигнало се е дотам, че масмедиите разбират легализираната марихуана, узаконяването на абортите и еднополовите бракове като основен критерий за демократичността на едно общество. (Например, Испания бе широко тиражирана като една от най-демократичните държави, след като разреши гей-браковете през август, 2005). В страни като Холандия гей-общностите се чувстват далеч по-комфортно от редица големи малцинствени и верски групи, като същевременно рядко се обръща внимание на факта, че този комфорт не ражда мир, а по-скоро скрита омраза и фундаментализъм, че не създава хармония в обществото, а по-скоро противоречия.

Изгонването на религията от публичния дебат и политиката е една от причините за капсулирането и радикализирането на религиозните общности. От друга страна, толерантността и свободата на себеизразяване са превърнати в “свещени крави”, което по един парадоксален начин ги лишава от ценност. Толерантността и свободното себеизразяване в едно напълно светско общество, неограничавано от религиозното чувство, произвеждат склонност неморалните или съмнителните от морална гледна точка прояви да бъдат търпяни. Превърналата се в безразличие и безотговорност толерантност оказва разрушително влияние както върху качеството на политиката, така и върху културата на хората и способността им да живеят в мир. И тук стигаме до актуалния на запад въпрос: дали наистина е по-добре религията да отстъпи пред секуларизма, дали наистина вярващите трябва да се оттеглят от обществения дебат, от процеса на създаване на правила в обществото?

Свобода от религията

В САЩ свободата на словото и религията бяха част от групата свободи, гарантирани от Първата поправка на американската конституция. Когато включиха свободата на религия като основно човешко право в новата федерация, бащите на американската конституция нямаха предвид формалното право да изповядваш религията, която сам си избрал, по-скоро те искаха да попречат на държавата да изгради “национална религия”. “Бащите-основатели” на САЩ вероятно и за миг не са си представяли, че един ден, някъде по света, самата ценност на религията ще бъде поставена под въпрос. Няколко века по-късно, при комунизма и нацизма, свободата на словото и вярата бе тотално потъпкана – първо в Европа, а после и в други части на света. Християнският Бог не само бе отделен от Държавата, той бе заменен изцяло от нея. Идеологическите сокове, подхранващи оправдаването на тази замяна, идваха от свободното тълкуване на идеите на Просвещението, от едностранчивото разбиране на Френската революция и от идеите за расата и нацията.

Днес Съединените щати остават единствената държава в света, където балансът между свободата на словото, съвестта и държавата, е най-устойчив и дава своите най-добри плодове. Тоталитарната вълна се оттегли от Европа, но тя остави след себе си тинята на бюрократичното мислене, усещането, че правителството, изкуствената административна организация, технокрацията и социалното инженерство, са нещо повече от колективния разум на отделните личности, от активността на свободните светски и религиозни сдружения.

Съвременната европейска бюрокрация, европейската преса и медии, рафинирано и често пъти дори несъзнателно, изтласкват религията от процеса на взимане на решения и това става не без помощта на свободното слово и дебат, които се използват като гаранти за нормалността на процеса. Главният аргумент на съвременните социални инженери (впрочем един много популярен и добре звучащ аргумент), е, че религията е и трябва да бъде частен въпрос на всеки, който не може да бъде налаган на обществото като цяло.

Но дали наистина религията няма място в обществения живот, дали наистина религиозното трябва да стои встрани от политическите и гражданските дебати?

В действителност скритата зад толерантността и привидния плурализъм маргинализация на религиозното е способна да предизвика най-отвратителни прояви на религиозна ревност. Кой се замисля за дълбоките причини, довели един баща и трима братя мюсюлмани до идеята да организират и извършат убийството на собствената си дъщеря и сестра в Берлин (убийството на Хатун Суруку на 7 февруари 2005)? Във всеки случай не евро-бюрократите. Според медиите причината за убийството е само и единствено религиозният фанатизъм – младото момиче свалило забрадката от главата си и напуснало своя съпруг, с което предизвикало гнева на семейството.

На пръв поглед един такъв случай показва опасните резултати от фанатизма, но рядко се стига до по-дълбоката истина, че в редица европейски страни огромни религиозни общности (само в Берлин имигрантите-мюсюлмани са 300 000) живеят напълно изолирани от обществения и политическия живот. Както навремето робството в Америка бе премахнато и чернокожите получиха правото на глас, но години наред не го ползваха, защото белите нямаха нагласата да им го признаят с душите си, така и днес големи групи от хора, особено в Европа, имат формалното право на глас, на участие в дебатите и живота на обществото, но не го ползват и това ражда радикализъм и омраза както сред малцинствата, така и у мнозинството.

Защо е необходимо религията, независимо каква е тя, да присъства в обществения дебат и в правенето на политиката и законите в съвременната светска държава? Първо, както бе споменато, за да не се капсулират религиозните общности, да не се подклажда омразата и фанатизма и второ, много по-важно, за да може моралът, който дарява с живот и благоденствие всяка човешка общност, да излезе от канцелариите на бездушните социални инженери и държавни чиновници, от главите на обърканите с логически глупости интелектуалци и да се върне там, където винаги е бил, да се върне към истинския си извор – религията и личната вяра.

Религиозното чувство, вярата, е онова съкровено нещо, което подрежда нашия свят, което действително цени и се грижи за свободата на словото и толерантността. То носи мира със себе си. Не бива да забравяме, че най-добрите черти на човешката цивилизация – обич, толерантност, търпение, приятелство, милосърдие, разум, стремеж към свобода и справедливост – имат за източник вярата и то преди всичко вярата в Бога. Тази нова дефиниция “свобода от религията” противоречи на най-старата човешка традиция – упражняваното от религиозните групи морално и духовно влияние върху обществото. Нещо повече, тази дефиниция противоречи на цялата западна история, която бе построена на здравите основи на християнството, древногръцкия рационализъм и юдаизма.

Християните искаха да премахнат робството и го премахнаха, християните помогнаха за справянето с икономическите кризи на ХХ век, техните идеи бяха в основата на Новия курс, те са в основата на най-старите демократични движения, те са създателите на най-големите университети в света, религиозният морал беше в основата на Движението за граждански права през 60-те години в САЩ и протестите срещу войната във Виетнам, християните бяха най-наясно какво се случва в комунистическите държави и не се поддадоха на съветската пропаганда, те не се пречупиха и под терора на тоталитаризма, те са цивилните, които днес с риск за живота си стоят в Ирак и помагат на местното население… Може ли тези хора, тяхната религия и вяра да бъдат изключени от политическия и обществен дебат, трябва ли те да бъдат държани далеч от правенето на закона в съвременната светска държава? Отговор на този въпрос трябва да търсим не от “интелектуалците”, политиците или чиновниците, а от самите себе си, от нашата съвест и право на лични убеждения.

Текстът е публикуван за първи път в електронното издание “Свобода за всеки”