Фантомните болки на комунизма

През декември тази година се навършва точно четвърт век от разпадането на Съветския съюз. Известният руски православен публицист Сергей Худиев разсъждава върху последиците от това събитие.

Преди двайсет и пет години се разпадна Съветският съюз. Великият социален експеримент завърши. Реакцията на тази годишнина е, както обикновено, твърде едномерна. Терминът „съветски“ означава различни неща за различни хора.

Предлага ни се или да ликуваме във връзка с „падането на тиранията“, или да оплакваме предателски погубената от враговете „пролет на човечеството“. Адептите на съветския и антисъветския мит се хващат за гушите във виртуални двубои, обсипвайки се взаимно с оскърбления и заплахи.

Онзи свят отдавна не съществува, децата, които са се родили в годината на окончателното му сриване, са вече големи хора – но, както се случва да има „фантомни болки“ в отдавна ампутирани крайници, така и отдавна покойният социализъм предизвиква остри спорове.

Какво можем да разберем в случилото се? Идеологията, върху която се градеше Съветският съюз, се оказа неработеща. Нейните обещания не се сбъднаха. Официалните лозунги за „предимствата на социалистическия строй“ в края вече не предизвикваха нищо, освен мрачна ирония. Хората виждаха, че жителите на западните страни – които СССР трябваше уж да превъзхожда по всички параметри – живеят много по-богато.

СССР не беше тотално затворено общество – и много неща се просмукваха отвън. В кината показваха понякога и западни филми, по телевизията вървеше австралийският сериал за Скипи – и съветският зрител можеше спокойно да види асортимента на стоките в някой селски магазин в дълбоката австралийска провинция.

В съветските филми някоя несъзнателна девойка можеше да „продаде Родината за лъскави дрешки“ – не за големи пари или потресаващи кариерни възможности, а именно за дрешки, – което неизбежно издаваше неуспеха на социалистическата икономика да задоволи потребностите на хората. Дефицитът на стоки беше неизчерпаема тема за горчиви вицове.

Затова ми се струва еднакво невярно и твърдението, че „Западът е победил в Студената война“, и това, че „СССР беше разрушен от шепа предатели“. Просто идеологията – и насажданият от нея икономически модел – се оказаха неефикасни.

Можехме ли да излезем от съветското минало с по-малко загуби? Сигурно да. Но ние вече не сме там, а тук, и не можем да повлияем върху станалото – а само върху днешната реакция на него. Думата „социализъм“ е нещо като парола, която означава различни неща за различни хора. Дори между Сталиновия и Брежневия СССР има огромна обективна разлика.

Има голяма разлика и в субективното възприемане на „соца“. За някого това са спомените му от детските и младежките години, кръжокът на младите естествоизпитатели в двореца на пионерите, първата почивка на море, новогодишната елха. За друг – Сталиновата тирания (която той не е заварил) и упадъкът на късния застой. За някого това е великата мечта за един нов свят, където „човекът за човека е приятел, другар и брат“, за друг – идеологически контрол на всички нива и унизителен бит.

По същия начин и твърде различни неща могат да стоят зад неприемането на „соца“. Един не харесва по принцип идеологическата диктатура – а друг не харесва само това, че тя е диктувала неправилни според него неща. Интернационализъм – а трябва етническа омраза. Равенство – поне на теория, а трябва деление на „висши“ и „низши“.

Хората, които негодуват от КГБ, могат в същото време да се възхищават от Пиночетовата DINA, „тези мъжествени хора, които спасиха Чили от комунизма“, или дори от още по-мрачни организации. „Антикомунисти“ могат да бъдат най-различни хора, с най-различни убеждения – както и зад носталгичните симпатии към социализма могат да стоят твърде различни ценности. По същия начин твърде различни неща могат да се разбират под термина „декомунизация“ или „преодоляване на социалистическото наследство“.

Когато тълпата руши някой Ленинов паметник, важно е не само това, че този паметник вече няма да се издига на това място – но и що за тълпа е това и от какво се ръководи тя.

„Преодоляването на соца“ може да означава окончателно унищожаване на всякакви признаци на социална държава и провъзгласяване на чист социал-дарвинизъм; избавяне от каквито и да е проблясъци на „дружба на народите“ и насаждане на най-зверски форми на национализъм.

Клетвите във вечна омраза към комунизма не пречат ни най-малко на хората да бъдат продължители на най-лошите комунистически традиции. „Антикомунистът“ може да бъде огледално копие на съветския идеологически служител – впрочем, мнозина фанатични антикомунисти бяха тъкмо такива в миналото.
„Антикомунистическите“ мисловни схеми могат да повтарят с буквална точност съветските идеологически тези. Ето го линейния прогрес, магистралния път на развитието на човешката цивилизация от мрачното минало към светлото бъдеще. Ето го прогресивния лагер, хората, които залягат това светло бъдеще да настъпи. Ето го и реакционния лагер, злодеите, които ни теглят към миналото.

Ето я нашата велика борба, в която ние не се съобразяваме с жертвите. Защото „нашите жертви не бяха напразни“, а жертвите от другата страна изобщо не е прието да се забелязват. Та кой ги е карал да бъдат на „неправилната страна на историята“?

Точно както и в съветски контекст, целта на публичното изказване е да покажеш идеологическа лоялност. Само че вече към съвсем други хора. Но идеологическата непримиримост и утробният страх да не бъдеш заподозрен в симпатии към врага и в идеологическо неправоверие са същите.

Носталгията по социализма – или, напротив, рязко негативната оценка на онзи период – сама по себе си говори твърде малко за човека. По-скоро трябва да обърнем внимание на друго – на ценностите, въз основа на които човек прави своите преценки.

Кое е най-важното за него? Животът и благополучието на хората, гражданският мир, редът и стабилността, при които хората живеят спокойно частния си живот, хранят се с трудовете на ръцете си и се молят на Бога по своята вяра – или поредният идеологически фантом, в чиято жертва те трябва да бъдат принесени?
Наследството на идеологическата диктатура се преодолява не тогава, когато хората си намират нови идоли, трошейки ожесточено старите, а когато разбират, че идолите – това са само идоли и заради тях изобщо не си струва да мразиш и да преследваш живи хора. Когато хората могат спокойно, без да се хващат за гушите, да говорят за делата на отминалите дни – защото фантомните болки са отминали. | vz.ru

Превод: Андрей Романов