Свобода на религиозното съзнание и господстваща религия

За да стане възможен анализът на този въпрос, трябва първо да определим съдържанието на двете понятия. Господстващата религия според моето мнение от близо две десетилетия, изложено тук и съдържащо се в множество решения на Държавния съвет (като решенията под номер 3533/86 г., 3356/95 г. и 2176/98 г.), е религията на огромното болшинство от гръцкия народ – нещо, което законът е обвързал с определени понятни последствия.

Понятието “свобода на религиозното съзнание” отговаря на чл. 13 пар. 1 на гръцката Конституция. Сходни понятия се явяват в международни спогодби, подписани и ратифицирани и от нашата страна. Така например в чл. 18 на Всеобщата Харта за правата на човека от Общото събрание на Обединените нации (10 декември 1948 г.) и в чл. 9 на Европейската конвенция за защита на правата на човека се говори за “свобода на мисълта, на съзнанието и на религията” и на сродните им убеждения (1). Сходно съдържание има и в “Заключителния пакт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа”, подписан в Хелзинки през 1975 г. (2).

Веднага става ясно, че защитата, която съдържат международните текстове е по-широка от тази, гарантирана в Конституцията. Но това, че Конституцията гарантира в чл. 13 свободата само на религиозното съзнание, не означава, че оставя негарантирана свободата на съзнанието по-принцип. Напротив, когато Конституцията прокламира в чл. 2 пар. 1, че “уважението и защитата на човешкото достойнство са първостепенно задължение на държавата”, тази гаранция съдържа и свободата на съзнанието, което трябва да се счита като същностен елемент на човешкото достойнство. Отделните изяви на съзнанието изобщо се защитават от други разпоредби, които гарантират например правото на развитие на личността (3).

Свободата на религиозното съзнание, както е общоприето, се съдържа в следните отделни права: а) правото да се изповядва която и да е религия и да се променя религията във всеки момент; б) правото да се заявява и проповядват религиозните убеждения писмено или устно, или напротив, да не се декларират; в) правото на сдружаване с религиозни цели; г) правото на религиозна равнопоставеност; д) правото на религиозно образование и е) правото на всеки да отхвърли което и да е действие, противоречащо с религиозните му убеждения.

А) Свободата на религиозното съзнание обхваща свободата на избора, запазването, промяната или изоставянето на една конкретна религия, както и избора или изоставянето на религията изобщо, на нерелигиозността или на атеизма, без настъпването на каквито и да е неблагоприятни последици. Религиозната свобода под в този смисъл не търпи ограничения. Тук няма значение разграничението на господстваща религия и на познати или непознати религии, защото тази свобода се отнася и до онзи, който избира «непозната» религия според конституционното определение. Споменаването на познати религии в чл. 13 пар. 2 на Конституцията става във връзка с упражняването на култа. В пар. 1, където се гарантира неприкосновеността на свободата на религиозното съзнание, не е оставено и съмнение за някакво ограничение. Следователно, някой безпрепятствено може да избере религия, чийто култ противоречи на обществения ред или на добрите нрави и вследствие на това е забранен. Просто изборът на една такава религия не освобождава от дълга за изпълняване на задълженията към държавата и съблюдаването на принципа на върховенството на закона. Нека се отбележи още и това, че всеобщността на тази свобода се отнася и до което и да е „отклонено” изповедание, догматически или другояче, в рамките на всяка отделна религия.

Понятно е, разбира се, но това не засяга теорията за личните права, нито това, че за включването в едно религиозно учение, или отричането от него с приемането на друго, или на никакво, трябва да са налице конкретни предпоставки, определени от вътрешното право на базисната религия. Единствено несъмненото е това, че валидността на тези действия не може да се обвърже от страна на държавата със спазването на определени модели.

Б) Религиозната свобода съдържа също правото на човека да изявява и проповядва религиозните си убеждения писмено или устно, лично или групово – право, което конституцията поддържа в чл. 13, пар. 1, а не в общата разпоредба на чл. 14, пар. 1. Няма да навлизам в проблематиката на този въпрос, защото следва специално изяснение на свободата на разпространение на религиозните учения във връзка с господстващата религия. По същата причина няма да се занимавам и с въпросите за свободата на образованието. Ограничавам се само да отбележа, че правото на свободна изява на религиозните убеждения се защитава и под отрицателна форма, т. е. като право на човека да не разкрива религиозните си убеждения, освен ако от тях зависят права или задължения, или ако става дума за въпроси, които се отправят за статистически цели. В този последен случай заявяването трябва да стане с условието, че се гарантира поверителното му използване. Ето защо задължителното вписване на религията в обществени документи създава проблеми. Подобен е и спорът, който се разрази по отношение на вписването на религията в документите за самоличност. Имайки предвид аргументите, изложени от всички страни, ще подкрепя онези, които предлагат доброволно вписване съгласно устно изразената воля на гражданина, защото невписването на тези данни еднакво нарушава конституционно гарантираното право, ако за това има волеизявление, както и ако вписването е против волята на заинтересования.

В) Правото на религиозна равнопоставеност в същността си е забрана на дискриминирането на религиозен принцип, тоест на неравното третиране на отделни лица или групи хора по религиозен критерии. Това право е гарантирано в чл. 13, пар. 1, т. 2 на Конституцията, но произтича и от основната за равенството разпоредба на чл. 4, както и от съответните разпоредби на международни спогодби (чл. 14 на Европейската конвенция, както и чл. 25 на Международната спогодба за личните и гражданските права от 19 декември 1966 г.). Съгласно тях религията не е законен критерий за диференциране в признанието, предоставянето, лишаването или ограничаването на човешките права. Изключения се разрешават само в мярката, налагана от същността на правото. Първостепенно значение има това право в начина на заемане на обществени служби и постове в смисъла, че те трябва да бъдат достъпни за всеки, независимо от религиозните му убеждения, освен ако някои конкретни служби или постове са тясно свързани с определено религиозно учение, и особено с господстващата религия.

Преди години държавният съвет бе приел, че такива са службите на преподавателите във висшето образование, тъй като преподават всички предмети, следователно – и религиозните. Това мнение в миналото съм го критикувал, поддържайки, че управлението трябва да използва изключенията много пестеливо и че в конкретния случай има полза да се постави учител от друга вяра или друго изповедание в различни катедри на голям университет, а религиозните предмети да ги предава някой негов православен събрат (4). Това мое предложение бе прието от законодателя, който в чл. 16 на Закон 1771/1988 г. предвиди назначението на неправославни учители или възпитатели в многостепенните обществени училища или в двустепенните детски градини. Там е предвидено преподаването на религиозните предмети да се извършва от преподаватели, които имат обща религия или изповедание с учениците си, доколкото са предвидени такива уроци.

С приложението на принципа на религиозната равнопоставеност се свързват предпоставките за избор на президент на републиката. Конституцията от 1975 г., в противовес на предишната (5), не излага в чл. 31 наред с другите качества на държавния глава и принадлежността му към господстващата религия. Беше поддържано, че това се въвежда непряко от формулировката на текста на клетвата, полагана от президента при поемане на задълженията му: “Кълна се в името на Светата и Единосъщна и Неразделна Троица да спазвам конституцията и законите…” и т. н. (чл. 33, пар. 2).

Според друго мнение, президент на републиката може да стане само християнин, но не задължително православен (6). Извън всичките ми други резерви мисля, че това мнение, което, разбира се, не е далече от буквата на Конституцията, може в даден момент да предизвика нескончаеми спорове с непредвидими последствия доколко конкретното вероизповедание, изповядвано от отделен кандидат (или вече избран) президент на републиката, принадлежи към християнството. И кой ще направи окончателната преценка за това?

По мое мнение, което съм публикувал преди години (7), не може от един толкова косвен елемент, какъвто е текстът на клетвата, да се твърди за грубо погазване на правото на религиозна равнопоставеност. Допълвайки аргументите си, бях писал: “Дори и да предположим, че законодателят е искал с формулирането на чл. 33 да постанови задължителния произход на държавния глава от последователите на господстващата религия, тази разпоредба би изпаднала в противоречие с чл. 4 и чл. 13, пар. 1, и следователно би отстъпила пред тях.” Срещу това се възрази, че всички разпоредби на Конституцията имат еднаква формална сила и следователно не е мислимо една от тях да “отстъпи” пред някоя друга (8). Тъй като всъщност става дума за позоваване на теорията за “противоконституционните разпоредби на Конституцията”, възрази се още, че тази теория принципно се приема само в случай на противоконституционно преразглеждане на Конституцията (9). Не отричам, че това последно мнение е господстващо в юридическата теория. Но въпреки всичко, това никой не може да отрече, че тук се явява едно същностно противоречие между разпоредбите на Конституцията и се поставя въпросът как то може да се разреши. В този случай се твърди, че “основният въпрос за методологията е, че и в плоскостта на конституционните правила се прилагат същите принципи за разрешаване на противоречията, които се прилагат и в публичното право. Методологията формулира и принципи за разрешаване на противоречията на юридическите закони. Според тях по принцип lex superior derogat legi inferiori (по-висшият закон отменя по-нисшия). Въпросът дали две или повече конституционни правила действат във връзка висшестоящо-нисшестоящо или не, не касае методологията, а същностното право” (10). Несъмнено печели привърженици мнението, че формалната равнопоставеност на конституционните правила не касае тяхната аргументна равносилност, която зависи от морално-гражданската им тежест (11). Доколкото е прието (и според мен правилно) мнението, че за президент на републиката може да бъде избран и последовател на друга религия (или дори атеист), но тогава се приема също и, че при поемане на задълженията му би трябвало да даде клетва (или уверение) от друг тип (12), нещо, което със сигурност е характерен пример за contra legem (най-точно contra constitucionem) тълкуване (13).

Основно може да се формулира заключението, че религиозната равнопоставеност означава, че никое религиозно убеждение не може да е препятствие за ползуване на което и да е лично (напр. ограничаване на свободата на придвижване), политическо (напр. лишаване от избирателно право), гражданско (напр. ограничаване на наследственото право), съдопроизводствено, данъчно и т.н. право. Означава също така и, че Държавата е длъжна да се дистанцира от всякакъв вид неравнопоставено, било благосклонно, било враждебно третиране на лица или групи хора по религиозни въпроси, с единственото изключение определени мерки за подкрепа на господстващата религия.

Г) На свободата на религиозното съзнание противоречи по принцип всеки вид принуждение към действие или бездействие, които не се съгласуват с религиозните убеждения на лицето. Следователно се забранява принуждението към религиозна практика или към неучастие в такава, или принудителното възпрепятстване на поведение, което се налага от религията на едно лице. Така към изповядващите друга религия или инославни ученици, войници или стипендианти на фондации, не се разрешава да се задължават да участват в утринната молитва или в черкуването според обичая на господстващата религия, да употребяват храни, забранени от тяхната религия и други такива.

Това право, чиято обща формулировка цели да обхване всички особени случаи, по случайност нерегламентирани от другите отделни права, отстъпва, когато действието попада в ограниченията на религиозната свобода, които предвижда Конституцията.

Правото, за което говорим, има пряка връзка с въпроса за клетвата. Определянето на случаите, в които клетвата е задължителна, както и определянето на вида на клетвата учредителят оставя на обществения законодател (чл. 13, пар. 5). Оттук съгласно чл. чл. 385, 408 и 423 на Гражданско-процесуалния кодекс и чл. чл. 194, 218, 220 и 236 на Наказателния кодекс, изповядващите друга религия или инославните се заклеват според обичая на тяхната религия, ако тази клетва е призната. В случай, в който заклеващият се е, било атеист, било изповядващ религия или вероизповедание, забраняващи или непризнаващи клетвата, на нейно място се дава уверение с призоваване на честта и на съзнанието на задължения за клетва. За православните християни, чието религиозно съзнание отхвърля клетвата, освен от споменатите противодействия, още и от църковна страна, юриспруденцията на гражданските съдилища остава на мнението, че при настоящата законодателната уредба не е възможно освобождаването им от съответното задължение. Неотдавна обаче Държавният съвет прие с решение 2601/98 г. (14), че разпоредбата на чл. 13, пар. 5 на Конституцията касае онези, които приемат да се закълнат. Това решение със сигурност отваря нови перспективи за разрешаването на въпроса. Не трябва да се пренебрегва, че гръцките конституционалисти считат за противоконституционно безусловното налагане на религиозна клетва (15) и че не е изключено в бъдеще да възникнат по-сериозни проблеми от този, предизвикан от завършилия Богословския факултет, който отказа да приеме да се закълне, за да се дипломира.

Извън въпроса за клетвата господстващо място в рамката на самото право заема проблемът с военната повинност на лицата, които по религиозни или други осъзнати причини отхвърлят било военната повинност изобщо, било специално въоръжената служба в армията (по осъзнати възражения). Имайки като образец определени чужди законодателства, гръцкият законодател не остана безразличен към този проблем и го разреши принципно с чл. 5 от Закона 731/77 г., и по много по-добър и резултатен начин (съгласно забележките, които бях обнародвал през 1982 г.) (16) с чл. чл. 18 – 24 от Закона 2510/97 г. Но и преди това последно регламентиране, предвиждащо определена процедура за уверяването в сериозността на представените причини, съществуваше противодействие, защото пълният състав на Държавния юридически съвет бе счел “наборната военна повинност” за противоконституционна, защото с нея се нарушават основни принципи на държавната ни система и се възпрепятстват основни задължения на гръцките граждани (17).

Д) Правата на сдружаване и на събрания с религиозни цели, било положително, било отрицателно, според едно мнение, не е презумпция на свободата на религиозното съзнание, а на свободата на упражняване на религията (18). Тъй като обаче аз различавам от една страна свободата на религиозното съзнание и от друга – свободата на култа, поддържам отнасянето на тези права към първото. Общоприето е от всички, че тези права се гарантират от чл. 13, а не от чл. 11 и чл. 12, защото касаят и чуждестранните, а не само гръцките поданици.

Проблемът на хармонизирането на религиозната свобода със съществуването на господстващата религия в Гърция е част от общия въпрос за премахването на всякаква форма на дискриминация от какъвто и да е вид. Особено за дискриминацията по критерий за религия или други убеждения се отнася “Възванието на Общото събрание на Обединените нации от 25 ноември 1981 г. за премахването на всяка форма на нетърпимост и дискриминация, произтичащи от религиозни или други убеждения” (19). Това премахване цели да осигури и Гръцката Република с приемането на съответните наказателни разпоредби. Така в Закона 927/1979 г. “Относно наказването на практики или действия, целящи расова дискриминация” се наказва с различни срокове лишаване от свобода (според случая) всеки, който обществено по всякакъв начин предумишлено подстрекава към практики или действия, които могат да предизвикат дискриминация на лица или групи хора по причина на расов или етнически произход, или разпространява аналогични идеи. Пет години по-късно с чл. 24 на Закона 1419/1984 г. се определи, че “В Закона 927/1979 г., там където е казано по причина на расов или етнически произход, се прибавя и “или на религиозна принадлежност”.

Бележки

1. Вж. Сп. Троянос, Организирането на Църквите и международните връзки, второ издание, преработено и допълнено от Василики Леондариту, Атина – Комотини 1997 г., стр. 180-181.

2. Пак там стр. 182 и сл.

3. П. Дагтоглу, Конституционно право. Лични права, т. І, Атина – Комотини 1991 г., стр. 367

4. Сп. Троянос, Традиционно църковно право, първо издание, т. І, Атина – Комотини 1982, стр. 55; второ издание (1984 г.) стр. 79.

5. Визирам чл. 47 на Конституцията от 1952 г.: “Всеки приемник на гръцкия трон трябва да изповядва религията на Източната Православна Христова Църква”.

6. Дагтоглу, пак там, стр. 374.

7. Вж. Сп. Троянос, Традиционно църковно право, първо издание, т. І, стр. 55; второ издание стр. 80.

8. Дагтоглу, пак там стр. 374.

9. Дагтоглу, пак там стр. 374.

10. Ф. Спиропулос, Тълкуванието на Конституцията. Приложение или превишаване на традиционната методология на правото?, Атина – Комотини 1999 г., стр. 142.

11. Ф. Василоянис, За противоконституционните правила на Конституцията, т. ІІ, Атина – Комотини 1998 г., стр. 3 – 21.

12. A. Marinos, La liberti religieuse dans la nouvelle Constitution Grecque, “Conscience et Liberti” 11, 1976 г., стр. 17 и 20.

13. Ф. Спиропулос, пак там, стр. 85 и 142.

14. Вж. Юридическа библиотека, бр. 47/1999 г., стр. 349 – 352 с тълкуванието на Хр. С. Гарнаву.

15. Дагтоглу, пак там, стр. 372 и сл.

16. Вж. Сп. Троянос, Традиционно църковно право, първо издание, т. І, стр. 64.

17. Вж. “Християнин” бр. 32/1993 г., стр. 32 – 38.

18. Дантоглу, пак там, стр. 383.

19. Вж. Сп. Троянос, Организирането на Църквите и международните връзки, второ издание, преработено и допълнено от Василики Леондариту, Атина – Комотини 1997 г., стр. 182 – 187.