Човешките права: универсалното и специфичното

Уважаеми участници!

Социалните науки отдавна са достигнали до общото убеждение, че идеите имат съществена роля във всяка човешка дейност, включително и в политиката. Идеите са важно средство, чрез което човешките същества опознават себе си и света. Едно от намеренията в модерните международни отношения е да се възроди религията в обществения живот, в това число и в политиката. Това означава, че политическата активност на хората все повече е мотивирана от идеи с християнски произход. Като опора на религиозния човек, вярата определя всеки аспект от обществения и личния живот. Ето защо, колкото по-голям брой вярващи активно участват в политиката, толкова по-голямо ще бъде въздействието на религиозно мотивирани идеи в сферата на международните отношения.

За да онагледим как религиозните идеи въздействат върху световната политика, често се позоваваме на терористични действия, основани на екстремистки прочит на исляма. Откриваме и връзка с антисемитизма и ционизма, захранвани от радикални интерпретации на християнството, исляма и юдаизма. Това ни дава основание да заключим, че при своето взаимодействие с политиката, религиите дават живот само на разрушителни идеи, които са заплаха за света и човешкия живот. Съзидателната сила на религията сякаш остава на заден план, заедно с идеите, свързани с нея.

Тези идеи в голяма степен са се развили от християнската представа за човешкото достойнство. През вековете идеите за човешкото достойнство, в по-голямата си част, са били интерпретирани по начин, който противоречи на традиционното им християнско разбиране. Именно в тази понякога анти-християнска форма, се развива темата за човешките права в политическата практика. По тази причина някои сили предлагат тази тема да бъде загърбена и обявена за враг номер едно на традиционното християнско съзнание. Хилядолетната църковна история ни учи да се отнасяме по различен начин с разнообразните гледни точки, ако те съдържат дори частично идеи, близки до християнската концепция. Църквата винаги ни е учила внимателно да събираме всяко зрънце истина и справедливост, разпиляно в човешкия опит и знание. Този подход се асоциира с велики мислители като Св. Юстин Философ, Ориген, Климент Александрийски, Св. Василий и Григорий Богослов.

Мисля, че универсалното по темата за човешките права се съдържа на ценностно ниво. Твърдението, че човешкото достойнство е важна ценност, която трябва да бъде защитавана от обществото и държавата, е значимо за повечето цивилизации, включително и за православната. Друга важна ценност е свободата, която представлява задължително условие, за да бъде постигнато човешкото достойнство.

Тенденцията да бъде абсолютизирана важността на свободата за защита на човешкото достойнство произтича от историята на западната цивилизация. Тя се оформя още с разделянето на църквата, което очертава и два подхода към свободата. Единият от тези подходи взима надмощие на Запад, а другият – на Изток. Сам по себе си проблемът за свободата се превръща в значим за всички църкви след като християнството придобива статут на държавна религия в Римската империя. Историческите събития поставят пред християните сериозния въпрос дали политическата сила може да бъде приложена по отношение на вярата и по-точно: дали държавната сила може да бъде използвана за запазване и разпространение на вярата.

В периода на гонения, християнските мислители защитавали идеята за свобода на съвестта с вярата, че Христос трябва да бъде приет доброволно. Ето защо, в опита да бъдат убедени хората, те виждали единствения начин да бъде разпространявана вярата. През 328 г. Кирил Ерусалимски пише: „Въпреки, че Бог е великодушен, Той очаква от всеки да прояви воля”.

Въпреки това, управлението на църквата довежда някои мислители до идеята, че принуждението понякога може да играе положителна роля в опита да бъдат привличани хора към християнството.
Както на Изток, така и на Запад имало застъпници на идеята за използване на принудителни мерки с мисионерски цели в борбата с ересите. През VIII в. папите обединили сили, за да заздравят собственото си религиозно влияние върху хората. През XIV в. се появила Инквизицията, която преследвала еретици. Изтокът не познава такова институционализиране на принудителни механизми в името на вярата, или поне не в такава усъвършенствана форма. За разлика от Запада, православният Изток продължил да приема, че приемането на вярата трябва да става доброволно. За добър пример за това могат да послужат византийските и руските православни мисии. За разлика от западните, те са разчитали на просветление, а не на физическа сила.

Използването на принудителни мерки в името на вярата на Запад довело до съпротива от страна на християнството. Първото религиозно и интелектуално движение, което привлякло вниманието на Рим заради противоречието между доктрини и християнски дух, било Реформацията. По-късно протестът бил подет и от мислителите на Просвещението, които основали модерна философия на човешките права и свободи. Тъй като християнството се асоциирало с Католическата църква, идеята за свободата в много отношения била развивана като анти-духовна и анти-християнска. Нещо повече: идеята за човешките права кристализирала без каквато и да било връзка с определени етични норми. Тя се свързва с идеята за човешката отговорност. В хода на историческите събития отпаднала необходимостта тя да бъде утвърждавана, тъй като липсвал ясен критерий за това как да бъде дефинирана. Като резултат, философията на човешките права придобила не само анти-християнски, но и анти-морален характер. Това е особено очевидно в нашето съвремие: философията на човешките права често се използва, за да бъдат оправдани такива отклонения от етичните норми като култа към насилието, печалбата и консумацията; абортите, хомосексуалността, евтаназията и др.

За разлика от Запада, с неговите развити институционални механизми за постигане на принудително единодушие по религиозните въпроси, християнският Изток понася религиозните и политическите различия. Ето защо, за Изтока било важно да намери начини да обедини обществото: в най-добрия случай, като разчита на добрата воля на хората.

Историческият опит на Русия сочи, че православният мироглед свързва зачитането на човешкото достойнство с важността на индивидуалната свобода в социалния живот. Пренебрегването на тези ценности води до разединение на обществото и личността. Приносът на Русия може да се състои в поддържане на баланса между индивидуалната свобода и социалното примирение. Основанията за това могат да бъдат открити в Декларацията за човешките права от 1928 г., в която изрично се казва: „Всеки има задължения към общността, в която е възможно свободното и цялостно развитие на личността му.”

Русия може да допринесе за развитието на областта на човешките права и ако внесе етични принципи в политическата и философската парадигма, толкова важни за международните отношения. Повечето модерни общества, включително и западните, се намират в лошо положение, защото социалните връзки в тях са отслабени, семейните ценности западат и се регистрира отрицателен прираст на населението. Това в голяма степен се случва защото в социалния живот на повечето демократични държави липсват устоите на моралните норми. Това състояние на нещата води до освобождаване на човешките страсти, които на свой ред разрушават обществото. Ето защо, при изграждането на система за защита на индивидуалните права и свободи, не трябва да забравяме за мерките, които да укрепят моралните принципи, без които постигането на индивидуалните свободи е невъзможно.