Болестите на енорийския живот

 

Когато отиват на Църква, когато се събират в енория, хората наистина търсят най-важното. Те търсят преди всичко среща с Христос, радват се заедно да споделят Чашата. Разбира се, свещеникът, който води общината, е авторитет за всички в тази община. Словото на неговите проповеди, неговите съвети при изповед често се оказват определящи в живота на твърде много енориаши. Слава Богу, такива енории в Москва има все повече. Хората, с които започва дадена енория, това ядро на общината, естествено, много ценят това, което се случва в живота им.

 

Обаче човешката природа е такава, че тя се опитва да присвои всичко по-добро и всичко хубаво. Това много често се случва с талантите на човека. Господ го дарява с някакъв талант, а човекът се опитва да го присвои: това е мое, не се допирайте до него. Това се случва и в отношенията между хората: този е моят приятел и ако той започне поверително да разговаря с някой друг, то аз бивам завладян от някаква собственическа ревност.

 

За съжаление, същото това чувство много често се среща в съвременните християнски общини. Те стават затворено общество, вместо да бъдат открити, достъпни и привлекателни за хората, които не познават църковния живот; за онези, които никога не се вкусили от него, и които дори често не разбират за какво е необходима Църквата, освен да си запалиш свещ и да запишеш имена; за онези, които не знаят, какво толкова привлекателно и изпълващо живота може да има в църковното ежедневие.

 

Същото чувство на егоизъм и собственичество намира място и в църковните общини. Първото, в което се проявява този донякъде изопачен енорийски живот, е отношението към свещеника, към ръководителя на общината, към духовника. В такива енории също много често се заражда ревност:

 

Но защо отецът днес не поиска да ме изповяда, а ме изпрати да се изповядам при друг свещеник? Защо този мъж или тази жена се изповядват по двадесет минути, а на мен отецът ми отдели само три минути? А защо след изповедта към мен отецът беше много строг, а на някой си се усмихваше така меко и приветливо?

 

Възникват определени странни кръгове: първи, втори, трети кръг на близост до предстоятеля, кръгове на посвещение и близост до духовника, по-скоро характерни за масонството или за римокатолическите ордени.

 

Някой от някой си кръг е горд, че може да посети отеца в дома му; другият кръг са онези, които могат да се обадят на отеца по домашния телефон; третият кръг пък са онези, които канят отеца на своите семейни празници и т.н. и т.н.

 

И по такъв начин всички влизат в някакви йерархически отношения и дори започват да гледат един на друг отвисоко, или пък със завист, или с ревност – в зависимост от това, кой е по-близо до отеца. Разбира се, това е проблем, който може би не е избегнала нито една млада енория; защото всъщност болестите на църковните общини са малко или повече еднакви и тази болест е характерна за младите енории. 

 

 

Следващият проблем на енориите може да се изрази с думите: братя, добре ни е да бъдем тук, да си направим шатри, но няма да допуснем никой друг да влезе в тези шатри. И затова се случва по време на всенощното бдение или по време на Божествената Литургия да идват енориашите в храма, да се целуват и прегръщат помежду си, да показват такава превъзходна братска християнска любов, дори апостолска любов един към друг. Но достатъчно е да влезе в тази община човек нов и непознат на никого – ще го изгледат горделиво – презрително, все едно казват: какъв е този човек, какво му е притрябвало тук; може би той иска да влезе в нашето елитно общество на много приближени до Христос; може би той иска също и да бъде сред нас, които като „живи камъни” изградихме този чудесен Божи дом; може би той иска да се набута в нашата прекрасна организация? – Това не може да стане. 

 

И така много често студено и гордо, но много интелигентно външният човек бива поставен на своето място и му се дава да разбере, че той няма да свикне тук, че тук входът е със специални покани, които са написани на избелена и гербова хартия и се изпращат в специални пликове само на най-специални хора. И естествено, човекът ще напусне храма.

 

Никога няма да забравя един случай, който стана в моята собствена енория. Слава Богу, някак веднага усетих опасността и може би се отнесох към нея дори твърде болезнено и рязко. Защото разбирах, че ако в енорийския ни животсе появи такова заболяване и ако стане правило хората да се чувстват добре, само когато са в своя тесен кръг, и всеки новодошъл да се възприема като чужд човек – това би било смърт за енорията и Христос просто ще ни остави.

 

Това се случи на нашата пасхална трапеза. На тази трапеза ние обикновено каним всички хора, дошли в храма (това при нас винаги така се организира). А на пасхалната трапеза идват много хора, които не са членове на нашата енория. Често това са хора, които за първи път влизат в храма, както и онези, които са доведени от свои познати, и познати на познатите; за да се зарадват те с нашата християнска радост, за да бъдат всички възродени (тази дума не е съвсем добра) чрез Светлината на Христовата истина, за да ги улови Христос със Своята любов, както и апостолите стават ловци на човеци.

 

Пасхалната трапеза се приготвя винаги от самите енориаши и тя, разбира се, включва хубава храна, приготвени с любов ястия, върху масите има бутилки с вино, изобщо – отговяване.

 

Влизам аз на трапезата и какво да видя – на масата в нашата трапезария са сложени бележки: заето, заето, за нашите, дори са написани и имена – кой къде седи. Тогава разбрах, че в нашата енория се е случило нещо ужасно. Разбрах, че не беше изпълнено Христовото Слово, Евангелското Слово, което говори за това, че когато си поканен от някой, е добре да заемеш последното място, за да не стане така, че да дойде стопанинът на пира и да ти каже …

 

Наистина нашите енориаши по човешки бяха преценили всичко правилно: ние се трудихме от първия час, тъй да се каже, а те идват едва в единадесетия и ще получат същото, и ще вкусят от същото, и ще се насладят на същия пир на вярата, на който ще се насладим и ние. Но ние се трудихме, положихме усилия, ние се приготвяхме, стояхме на службите, пяхме на клироса; а ето идват някакви чужди (не мога да избегна тази дума) хора и заемат нашите места, така за нас няма да остане място.

 

Тогава ми стана ясно: Господи, нали току що беше Страстната седмица. През Страстната седмица се пеят песнопения точно за това, как Христос измива нозете на Своите ученици; пее се за това, че който сред нас иска да е първи, трябва да бъде слуга на всички. Тези думи се оказаха съвсем неразбрани и нечути. Излиза, че най-важното е да се седне на трапезата и отново да си със своите, да си изкараш един такъв семеен празник със своите скъпи любими хора. Т.е. Христовото общение се превръща в тясно семейно тържество, затворено за всички останали. Но Христовото семейство обгръща целия свят. Затова аз бях меко казано много разстроен от това, което видях. Това ми даде повод сериозно да поговоря с нашите енориаши, с нашата община, за да разруша този стереотип.

 

 

Преди много години,още по времето на Брежнев след служба се събирахме в домовете, заедно четяхме и обсъждахме Евангелието. В този период, когато бях веднъж сред християни, чух един от участниците в тези събирания да казва забележителен израз: „Ние, християните, трябва винаги да бъдем като на течение – не бива да ни е удобно в храма”.

 

И дори когато идваме в храма и се чувстваме добре с всички други, никога не бива да ни е толкова добре, че да кажем: толкова ни е добре, че никой повече не ни е нужен. През цялото време трябва да сме на течение, винаги да сме в такова състояние, че вратите и прозорците да са отворени, да бъдат те отворени за всеки, който иска да влезе тук. Също както на Апостолската трапеза след Възкресение Христово мястото на Христос на масата никога не е било заето. То винаги е било приготвено за Него. По същия начин то трябва да е приготвено за всеки човек, който идва – той трябва да бъде приет като Христос, като Христов.

 

Най-важното е да предпазим енорията от тези болести. Струва ми се, че това са основните проблеми, на които задължително трябва да обръщаме внимание, въпреки че, може би, бихме могли да изброим още много болести на енорийския живот. Това е много полезно да се знае от всеки човек, който идва в храма и става член на енорията, а не само от свещеника, разбира се, и не само от предстоятеля и духовния отец, който организира тази община около себе си, защото всъщност не около себе си я организира той, но около Христос и около Евхаристията. Трябва да се пазим от тези болести на енорийския живот и да унищожаваме в себе си тези фарисейски чувства – да ги наречем с истинското им име.

 

 

Случва се човек при търсене на религиозен, църковен живот, при търсене на енория да се стреми да се закачи за някое известно име, а не да отиде при Христос, не да влезе в църковния живот. Съществуват – дори и в Москва – наистина авторитетни и известни свещеници, които понякога на шега биват наричани ”виртуозите на Москва”; всички знаят имената им. Хората идват в храма не при Христос, а точно защото искат да се закачат за такъв известен свещеник, за да могат после да кажат на всички останали: ”виж, какъв е отецът на нашата енория…; виж, какво е обкръжението ми…; виж, каква е моята община…”.

 

Тогава онзи свещеник, дори понякога и неволно, наистина става своего рода марка, думите му се тълкуват, разпространяват, с неговото име се свързват всевъзможни действия на другите хора: „а нашият отец каза така…”. Даже в Патерика е описан случай, при който един много известен духовник и старец е посетен от хора, които искат да разговарят с него, за да разберат нещо важно и сериозно. Но старецът не ги приема. Послушникът го пита: „Отче, защо? Ти винаги си открит за всички, при теб идват много хора и ти на всички отделяш внимание и любов. Защо не искаш да се отнесеш с любов към тези хора? Защо не искаш да отговориш на въпросите им? Защо не искаш да им послужиш?”

 

Старецът отговаря: „Тези хора са търговци”. Търговци не като професия, а в смисъл че те са дошли с цел, като чуят от стареца някоя премъдра дума, да започнат да спекулират с нея, да я разнасят по различни места: „на мен старецът ми каза това…, на мен старецът ми каза онова…”.

 

Т.е. излиза сякаш вече самият човек умножава своя собствен личен авторитет, своя личен духовен живот по авторитета на стареца и по този начин се превъзнася в собствените си очи. Разбира се, после следват и тези неща: водата, осветена в нашия храм, е най-свята; Причастието, което получавам аз от ръцете на „моя” отец, е най-благодатно; изповедта при нашия духовник… Веднъж чух следните думи: „нашият отец (при изповед) е като прахосмукачка”, изсмуква греховете като прахосмукачка.

 

Наистина все едно слушаш реклама на прахосмукачка: „Tefal, ти мислиш за всичко”. Наистина излиза, че отецът става марка, като добра прахосмукачка, една такава духовна прахосмукачка. Това отношение, разбира се, по някакъв начин променя и енорийския живот. Ако се случи така, че свещеникът да е още достатъчно млад и самият той да не се е утвърдил съвсем, то той може много лесно да се подаде на такова превъзнасяне на неговото собствено име. По този начин може да бъде разрушен и животът на самия свещеник. Защото верен е не само изразът „Какъвто отецът – такава и енорията”, но се случва и обратното: каквато енорията – такъв и отецът.

 

 

Енорията въздейства на свещеника и той започва да приема за норма това отношение на обожание и почит към него. И какво става? Случват се тъжни неща.

 

Свещеникът започва да властва над енорията. Той смята, че неговата дума не е просто закон, а дори е истина; че той никога не греши, че има право да изисква пълно и абсолютно послушание към себе си; както е при монасите, например. Това е известно явление, което се нарича младостарчество. За съжаление, не може да се каже, че днешният ни църковен живот, че днешното ни църковно общество е свободно от тази болест. Уви, младостарчеството процъфтява и тогава енорията става тоталитарна – това е страшна дума, която не ми се искаше да използвам. Но такава енория има всички признаци на сектите: тя става затворено общество, свещеникът става абсолютен лидер, всички енориаши смятат себе си за много привилегировани в сравнение с всички останали – възниква някаква елитарност. Благодатният живот вътре в тази енория се представя по отношение на другите общини, по отношение дори на цялата Църква като най-очевиден и най-ярко изразен в духовен смисъл.

 

Разбира се, от това произтичат и духовни болести и духовни извращения и много често – дори просто психически заболявания. Защото на такива явления са много податливи хората, чиято психика по принцип не е съвсем стабилна, които са склонни към честолюбие и към истерии. А не е тайна, че този тип хора са най-лесно управляеми, най-лесно се подават на определено авторитарно въздействие. Разбира се, това е тъжно и за съжаление това също е един от проблемите на енорийския живот.

 

Какво друго се случва, когато отецът се превръща в марка? Разбира се, на човек му се иска да се похвали с това, какво благодатно внимание е проявил към него отецът по време на изповед, какви думи му е казал, какви знания му е предал. И така тук става елементарно разгласяване на тайната на изповедта.

 

Не е ясно, защо се смята, че тайната на изповедта трябва да се пази само от свещеника. Всъщност тайната на изповедта е тайна за всички. Твоят духовен живот е тайна, която не бива да се разгласява. А тук става истинска търговия – това, за което вече говорих, – истинска спекула с думите на свещеника. Смята се, че ако отецът е казал нещо на някого, то това е закон за всички. И затова, като изхожда от това, което свещеникът му е казал, човек мисли, че има право да назидава, да поучава, да изисква от другите това, което свещеникът е казал само на него.

 

Ако свещеникът е марка, ако той е преминал такава малка енорийска канонизация, ако той е местният чудотворец, то тогава съответно думите му ще се приемат за закон за цялата Църква. И онзи, който не се подчинява на това, той просто е враг и той става наш враг. Тогава хората си обръщат гръб, понякога в такива случаи дори се разрушават семейства. Познати са случаи, при които несъгласието на един от членовете на семейството с думите на свещеника довежда до разпадане на семейството.

 

Всичко, за което тук стана дума, може да се нарече болест. Както и другите духовни недъзи, болестите на енорийския живот се лекуват със съсредоточено внимание върху Божието Слово; с дълбоко, искрено, сърдечно покаяние, което се заражда в нас чрез приобщаване към Божието Слово. | www.pravmir.ru