Спасението

Въпреки това, при­ема­не­то и из­куп­ле­ни­ето не пред­по­ла­гат все­об­що оп­ро­ще­ние на греховете, под­не­се­но на ця­ло­то човечество, а по­-ско­ро възможност, да­де­на на вся­ка лич­ност ин­ди­ви­ду­ал­но да про­си ми­лост и да по­лу­чи прош­ка на греховете. Това е в съг­ла­сие с да­ра на сво­бод­на­та воля, да­ден на човека.

Значението на чо­веш­ка­та сво­бод­на воля проличало на Голгота в раз­лич­ни­те съд­би на два­ма­та разбойници, раз­п­на­ти заедно с Христа. Единият от тях, как­то сви­де­тел­с­т­ва Евангелието, „Го хулеше”. Другият се раз­ка­ял за гре­хо­ве­те си и се помолил: „Спомни си за ме­не, Господи, ко­га дойдеш в цар­с­т­во­то Си”. В от­го­вор му би­ло обещано: „ис­ти­на ти казвам: днес ще бъ­деш с Мене в рая” (Лука 23: 39-43). Христовата смърт до­нес­ла оп­ро­ще­ние на престъпника, кой­то се покаял.
Различните съд­би на раз­п­на­ти­те раз­бойни­ци и ре­ша­ва­ща­та ро­ля на по­ка­яни­ето в чо­веш­ко­то спа­се­ние са по­ка­за­ни във фор­ма­та на кръс­та, известен в Карелия: еди­ни­ят край на нак­ло­не­но­то ра­мо со­чи нагоре, към рая, а дру­ги­ят – надолу, към веч­на­та смърт.

В служ­ба­та на Велики пе­тък меж­ду еван­гел­с­ки­те че­ти­ва за страс­ти­те Христови се пее: Благоразумният раз­бойник удос­тои с рая Господи, прос­ве­ти и ме­не с кръс­т­но­то дър­во и ме спаси. Злодеят, ви­сящ на кръста, се раз­ка­ял в пос­лед­ния мо­мент и това, ко­ето ос­та­на­ло не­до­вър­ше­но след об­ръ­ща­не­то му, би­ло въз­пъл­не­но чрез Христовата из­ку­пи­тел­на смърт. Тези, обаче, ко­ито ос­та­ват да жи­ве­ят след покаянието, тряб­ва да прис­тъ­пят към из­п­ра­вя­не на сво­ите пътища. След пър­ва­та про­по­вед на св. апос­тол Петър слу­ша­те­ли­те му го по­пи­та­ли „Какво да направим?”. „Покайте се”, от­го­во­рил апос­то­лът „и все­ки от вас да се кръс­ти в име­то на Иисуса Христа, за прош­ка на греховете; и ще при­еме­те да­ра на Светаго Духа” (Деян. 2: 37, 38).

Това се случ­ва и днес. В св. Кръщение чо­век се раж­да на­но­во „от во­да и дух”, пос­ле встъп­ва в об­но­ве­ния жи­вот (Рим. 6: 4) и тръг­ва към по­со­че­на­та цел – да бъ­де свет във всич­ки пос­тъп­ки (1 Петр. 1: 15).

Грехът е пов­ре­дил чо­веш­ка­та природа, но чо­ве­кът все още но­си в се­бе си об­ра­за Божий, ма­кар и за­тъм­нен от греха. Ставайки човек, Христос „по­ни­зи Себе Си, ка­то прие об­раз на раб и се упо­до­би на човеци” (Фил. 2: 7). Той ста­на ка­то нас човек, за да ни нап­ра­ви „учас­т­ни­ци в бо­жес­т­ве­но­то естество” (2 Петр. 1: 4). Така Христос ста­на наш Спасител не са­мо за­що­то „на­ка­за­ни­ето за на­шия мир би­де вър­ху Него” (Ис. 53: 5), но и за­що­то „бо­жес­т­ве­на­та Негова си­ла ни е по­да­ри­ла всич­ко пот­реб­но за жи­вот и благочестие” (2 Петр. 1: 3). С дру­ги думи, Господ не са­мо ни да­ря­ва прош­ка за греховете, но ни да­ва и сво­ята бо­жес­т­ве­на си­ла за на­ша пол­за и развитие, за да не бъ­дем „празни, ни­то без­п­лод­ни в поз­на­ва­не­то Господа на­ше­го Иисуса Христа” (2 Петр. 1: 8).

В служ­би­те пре­ди Коледа чес­то се пее стиха: Христос се ражда, за да вдиг­не пад­на­ло­то в древ­ност подобие, т. е. за да въз­с­та­но­ви в чо­ве­ка пом­ра­че­ния Божий об­раз до сте­пен­та на не­го­ва­та пър­во­на­чал­на светлост.

По то­зи начин на­ше­то спа­се­ние за­поч­ва тогава, ко­го­то по­лу­чим прош­ка на гре­хо­ве­те в св. Кръщение и по­-къс­но мно­го пъ­ти от­но­во при изповедта, в тайн­с­т­во­то на покаянието. Необходими са но­ви усилия, с по­мощ­та на Светия Дух, за да жи­ве­ем в Христа, ка­то чле­но­ве на Не­го­во­то тя­ло – Църквата. Целта на то­зи жи­вот е в стре­ме­жа да бъ­дем чис­ти по сър­це и та­ка да ви­дим Бога (Мат. 5: 8) в Светия Дух.

Според ед­но определение на епис­коп Теофан Затворник, ние сме спа­се­ни „от доб­ра­та во­ля на Отца, чрез зас­лу­ги­те на Сина, по бла­го­дат­та на Светия Дух”. Неслучайно в бо­гос­лу­же­ни­ето на Православната цър­к­ва поч­ти всич­ки мо­лит­ви за­вър­ш­ват с прос­ла­ва на Светата Троица: Отец, Син и Дух Свети.