За нетварната светлина

Пътят на съзерцанието

 Основата на християнския живот е фактът на Божието Въплъщение. Бог ни е явил Своето изначално съвършенство в сътворената от Него човешка плът и така имаме ясен критерий за това, в каква степен сме се отдалечили или доближили до Неговото върховно Битие. Като се уподобяваме на Христос във вътрешните движения на сърцето си, в начина на мислене, в реакциите си на всичко, което става с нас в земния живот, с това ние Му се уподобяваме и в Неговата Божественост. Христос ясно е описан в евангелията, а опитът за живота в Него е разкрит в посланията на апостолите. Неговите заповеди са нетварната Светлина, в която Той ни се открива така, „както си е” (1 Иоан. 3:2). „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12). 

Удивителното въздействие на тази Светлина върху нас поражда дълбоко изумление от непостижимото чудо на появата ни на този свят. Актът на сътворяването на всичко съществуващо е тайна, която ни привлича към Христос. Но преди да бъдем озарени свише, докато пребивававаме в тъмнината на незнанието, ние в тягостно недоумение вървим по болезнения път на своето ставане в Битието. Защо за сътворяването от „нищо” на синовете Божии е бил необходим такъв сложен процес: духът ни да се роди в тяло, съставено от земни елементи? Как е възможно да се свърже духът, подобието на Абсолюта, със земята? Тясно е на духа в тези окови – той е безсмъртен по своята природа, а тялото ни подлежи на разпадане и смърт. Оттук произтича и напрегнатата борба: духът се стреми към Бога, като иска да види и тялото си нетленно, способно да следва неговия възход, а то тегне надолу, към земята, от която е взето, предавайки на духа своята смъртност.

Без ни най-малко да разбирам какво става вътре в мене, изнемогнал от непрестанни вътрешни конфликти и неразрешими противоречия, се опитвах да се поставя на мястото на Твореца и размишлявах: аз как бих сътворил света? Затворен в тъмнина и тишина, съсредоточавах цялата си мисъл върху тази задача. Като изхождах от вече дадения ми опит за битието и помнех преживените трудности, преминавах от детайлите на бързо променящото се ежедневие към непрестанно разширяващите се хоризонти на космическото битие. И какво стана? Вместо да поправя „несполучливото” творение на Бога, скоро започнах да се удивлявам на Ума, който с такова знание е създал и Небето, и Земята. Беше ми неприятно, ала в същото време и радостно, да установявам своята безпомощност. Младенческият ми ум се усмихна на Отца, както детето в люлката се усмихва на майка си. Възторг от неизследимата Божия премъдрост завладя душата ми. Светлината, бледо сияеща някъде далече в бездънното небе, породи в мене молитва на славословие и копнеж да се приобщя към цялото велико творческо Дело на Създателя. Понякога, докато рисувах пейзажи под открито небе, идваха хора и тихо заставаха зад мене, дълго и мълчаливо наблюдавайки как работя. Така и аз бих желал да застана близо до Вседържителя и да се наслаждавам от съзерцанието на Неговото творческо вдъхновение.

На такива опити човек се решава в онези моменти, когато е изправен пред лицето на смъртта или тя заплашва да отнесе други, скъпи за него хора. Дерзанията ми бяха наивни, ала все пак примесени с недоволство от Бога. В Библията намерих думи, които почти точно изразяваха моите преживявания. „Господ отговори на Иова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай: де беше ти, когато полагах основите на земята?… Кой й определи мярката?… На какво са закрепени основите й, или кой положи крайъгълния й камък, при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост? (По превода на 70-те: „Егда сотворих звезды, восхвалиша Мя вси ангелы Мои”)… Слизал ли си в дълбочината морска и влизал ли си да изследваш бездната? Отваряли ли са се за тебе вратата на смъртта…? Де е пътят към жилището на светлината, и де е мястото на тъмата?… Кой вложи мъдрост в сърцето, или кой даде смисъл на разума?… Продължи Господ и рече на Иова: който се бори с Вседържителя, ще ли и да поучава? Който обличава Бога, нека Му отговаря… Отговори Иов на Господа и рече: зная, че Ти всичко можеш… Тъй, аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех… (По-рано) слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат; затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел” (вж. Иов 38-42).

Изследвайки себе си чрез дела и живот според Господните заповеди, ние виждаме, че сме напълно завладени от тлението и неспособни на добро. В ужас от самите себе си ние се каем пред Бога и Го умоляваме да ни изцели от поразилата ни смърт. Готови сме да разкъсаме тесния обръч на своята индивидуална воля и във всичко да се предадем на Неговата воля – свята и съвършена. О, колко труден е този подвиг, особено в началото! В него обаче ни е дадена възможност да навлезем в потока на Божията вечност. Ако се уповаваме на Бога в миговете на опасност, съсредоточавайки духа си в Него, и ние ще можем да приемем докосването на Неговото безсмъртно дихание. Този велик дар идва чрез смирено, но огнено покаяние. Странно чудо: колкото повече виждам Бога, толкова по-пламенно става покаянието ми, тъй като все по-ясно съзнавам своето недостойнство пред Него. И това чудо неизменно се повтаря през вековете. Ето един пример от Стария Завет: „Аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат… Около Него стояха серафими,… и викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава … и казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста… и очите ми видяха Царя, Господа Саваота. Тогава прилетя до мене един от серафимите с разпален в ръка въглен, що бе взел с клещи от жертвеника, докосна се до устата ми и рече: ето, това се докосна до устата ти – и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти” (Ис. 6:1-7).

Забележителен пример от Новия Завет е апостол Павел. Той съзрял греха си едва когато по пътя за Дамаск Господ му се явил във величествената Светлина на Своята божественост. След това събитие апостол Павел се оттеглил в пустинята, за да се покае пред Онзи, Когото е гонил (вж. Гал. 1:17). Страшно било неговото минало. Преди срещата си с Христос Павел е можел да си мисли, че и той като пророк Илия ревнува за Господа, Бога Саваота (вж. 3 Цар. 19:10). И ето че изведнъж онова, което по-рано приемал за Божия светлина и правда, сега се разкрива пред духовния му взор като мрак и вражда против Бога (вж. Иак. 4:4; Лук. 11:35). С огромна болка той осъзнал себе си като грешник, по-голям от всички други: „Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз.”(1 Тим. 1:15); „Христос умря за греховете ни… бе погребан… на третия ден възкръсна, според Писанията… яви се на Кифа и след това на единайсетте; после… на повече от петстотин братя… а най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия” (1 Кор. 15:3-9). „Благодаря на Христа Иисуса, нашия Господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене, който по-рано бях хулител, гонител и оскърбител, но бидох помилуван…” (1 Тим. 1:12-13). И Петър също след своето отричане, „като излезе вън, плака горко” (Мат. 26:75). Никой от човеците не е без грях, освен Пресвета Дева Мария.

Вътрешното състояние на хората, познали Божието явяване в сила, може да се стори на мнозина неразбираемо, дори парадоксално. Тези хора действително съзнават себе си като достойни за ада, но Господ остава за тях благословен навеки. Съзерцаването на безкрайната святост на смирения Бог, от една страна, и усещането за адския мрак вътре в нас, от друга, довежда човека до състояние, при което цялото му същество се напряга в неудържим болезнен порив към Светия Бог. Силно себеотвращение и дълбок плач завладяват душата му. Тази духовна, метафизична болка е непоносима. Желанието за прошка-примирение с Бога наподобява смъртна жажда. Трудно е да се обяснят тези неща на хора, които не са ги преживели. Този плач по своята същност е съвсем различно явление от душевния плач, свързан с трагедиите в границите на крайния живот (вж. 1 Кор. 15:42-46; Иак. 3:15; Иуда – 19).

Когато човек плаче с цялото си същество от болка, понеже съзнава, че е отвратителен, то тази болка е по-силна от всяка друга; тогава той мъчително живее себе си като най-лошият от всички хора. Светлината на Божието Царство, видяна на Тавор, по пътя за Дамаск или при други обстоятелства ни привлича към себе си, но изглежда недостижима, надвишаваща безкрайно нашето достойнство, или по-точно недостойнството ни. Молитвата при тази свята болка може да изтръгне човешкия дух в друг свят; там той забравя за земния и вече не усеща дори тялото си. Отците са нарекли това състояние „ад на покаянието”; то ни уподобява на Христос, Който слиза в Своя ад на Любовта. Колкото и тежко да е това „Адамово мъчение”, колкото и силно да е страданието от него, то е изпълнено с радостта от Божия зов и от светлината на новия живот.

Вековният опит на нашите отци, опит, който се повтаря от род в род и е дар на благодатта, категорично потвърждава, че друг път към Отца на светлините няма. Благодатта от това покаяние е дадена на света чрез гетсиманската молитва на Христос, чрез кръстната Му смърт на Голгота и Неговото възкресение (вж. Лук. 24:47).

Не е безопасно да се говори открито по този въпрос пред хора, които са невярващи и следователно нямат нужното знание. „Душевните” неизбежно ще възприемат тези думи по присъщия им изкривен начин. Блаженият Павел пише за това следното: „Кой човек знае какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух. Ала ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва” (1 Кор. 2:11-15).

Преди да започна да описвам според силите си действията на Божията Светлина, смятам, че не е излишно да се спра накратко върху една друга форма на явяване на светлина, за която ми бе даден опит. В годините на зрялата си младост неведнъж се случваше в състояние на напрегнат размисъл върху тайните на Битието да усетя – да видя – мисловната си енергия като светлина. Светът на интелектуалните съзерцания е по своему лъчезарен. Все пак нашият ум е „образ на Първия Ум”, който е Светлина. Съсредоточен върху метафизични проблеми, интелектът може да изгуби възприятията си за време и за материално пространство, да премине сякаш отвъд границите им. Тъкмо в тези случаи виждах ума си като светлина. Това състояние е достъпно за човека по природа. След време ми се изясни, че описаното състояние качествено се различава от събитието – явяване на Бога в нетварната Светлина.

„Господи, страх ме е да говоря… Прости ми, изцели ме, помогни ми, не отстъпвай от мене”.

На Тавор апостолите били удостоени да влязат в сферата на Светлината, която изхожда от Отца, и да чуят Неговия глас, свидетелстващ за възлюбения Му Син. Това обаче става възможно едва след като те изповядали, че Христос е Бог (вж. Мат. 16:13 и сл.).

През дългите годините ми бе даден опит за различни видове светлина и светлини: „светлината” на художественото вдъхновение, породено от красотата на видимия свят; „светлината” на философското съзерцание, което може да премине в мистичен опит; ще добавим тук и „светлината” на научното познание, винаги и неизбежно относително по своята стойност. Изкушен бях също и от светлинни явления, донасяни от духовете на злобата. А вече в зряла възраст, след като се завърнах при Христос като при съвършен Бог, ме озари безначалната Светлина. Тази чудна Светлина в мярата, в която по благоволение свише ми бе дадено да позная, затъмни всички други светлини, така както изгряващото слънце не позволява да се видят дори най-ярките звезди.

Църквата е основана върху камъка на изповедта, че Иисус Христос е Бог (вж. Мат. 16:18). „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16). „В начало беше Словото… И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:1, 14). Синът, събезначален на Отца, станал Син човешки. Родил се от Дева Мария. Нейното величие като Майка на Иисуса Бога превъзхожда човешката мяра. Невъзможно е тя да бъде отделена от Христа Бога; и заедно с това тя е единосъщна на нас във всичко. В стихирата за Рождество Христово се подчертава, че всяка твар е принесла на Бога характерен за нея дар, „а ние (хората сме принесли) – Майката”. Без това „историчността” на Въплъщението не би била безспорна в очите на хората и значението на човешката природа на Христос би било подложено на съмнение (както е например в докетизма).

Фактът на Боговъплъщението заема централно място в цялата човешка история, в цялото мироздание. Това Събитие проваля всички опити на човека да познае Безначалното Начало с усилия, които тръгват „отдолу”, дори понякога те да изглеждат гениални. Сега вече сме научени да избягваме да приписваме на Бога плодовете на земния си ум и болно въображение. Всички наши идеи, всички наши положителни или отрицателни твърдения по никакъв начин не могат да доведат до промяна у Бога в Неговото извечно Битие (вж. Ис. 55:8-9). Когато се стремим да познаем истината, първо трябва да решим този въпрос: смятаме ли ние, че Онова или Оня, Който или Което ни се явява, действително е Първобитието, Началото на всичко съществуващо, и следователно е Истината, независимо дали тя съвпада с нашата представа; или предварително сме отхвърлили всичко, което не съответства на представата ни за „Истината”, както и на желанията ни. Лично аз жадувам да позная онова, което действително Е; и едва след това си поставям задачата – как мога да бъда с Него.

Как мога да бъда с Него? Ето, Господ ни се е открил; Той, Който е казал не като безумец, а с пълно съзнание: „Аз съм Истината” (вж. Иоан 14:6). И по-голямата част от хората се ужасили. Той изобщо не се вмества в рамките на нашето нормално мислене; повелите Му са абсолютно недостижими за нас. Животът Му е изпълнен с такива страдания, че душата изпада в страх. А Той казва, че друг път, освен този да вървим след Него, няма. Какво да правим тогава все пак ние, т.е. аз?

Аз опитах други пътища и по най-убедителен за мене начин видях, че там няма Истина. Завърнах се при Христос като „блуден”, но все пак с ново знание за човека и за битието изобщо. Думите Му придобиха друго звучене, различно отпреди. Аз повярвах в Него докрай. И то не защото Той се вмести в схемата на моето мислене; или защото заповедите Му ми се сториха леки; или пък лесно приех да Му се уподобя в страданията. Не. Но дори и сега не бих могъл да разкажа за дълбокия процес, който се извърши вътре в мене. Не намирам име за оная сила, която внимателно, но действено изцеляваше ума и сърцето ми. Нещо тайнствено, ала някак познато още от ранно детство, се зароди в най-съкровеното място в сърцето ми. Това беше особено израстване: то протичаше ту като бавен и труден прогрес, ту с внезапни изригвания ме откъсваше от всичко онова, което Той не е. Мисля, че това не беше нещо друго, освен Самооткровение на Бога вътре в моя дух (вж. Мат. 11:27).

„Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил…” (Иоан 6:44). Неговият Отец само големите ли търси? Или и „малките”? Ако последното е възможно, защо да го изключа за себе си, макар да съм твърде нищожен? Нима не Той бе вложил в душата ми онази тънка интуиция, по-дълбока обаче от всички други мои мисли и по-достоверна от всички други мои знания? Както и да е, но щом повярвах в Божествеността на Христос напълно и несъмнено, ме осия Светлина не от този свят. Донякъде като апостол Павел аз също познах Христос в Неговата Светлина. Първо повярвах с жива вяра, а след това ми се яви Светлината. Не е ли било така и с апостолите Петър, Яков и Йоан? Когато те с думите на Петър изповядали Божествеността на Христос, Той им отвърнал: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си” (Мат. 16:28). И това скоро се изпълнило на Тавор. Също така и Павел духовно е носел в сърцето си Христос, Когото отначало гонил, и поради това Светлината на Божеството трябвало да му се яви със сила. Дръзвам да кажа, че съзерцанието на несъздадената Светлина е неразривно свързано с вярата в Христовата Божественост, те са свързани и заедно с това по необичаен начин зависят едно от друго. В една Светлина се явяват и Христос, и Светият Дух. Тя свидетелства за Христовата Божественост, защото човек не може да не познае Бога в Светлината, за която говорим. Нейните действия са неописуеми. В нея е вечността, в нея е неизразимата благост на любовта. В нея духът вижда необятни хоризонти. Не веднага, а постепенно духът ни открива все нови и нови неща в светоносния прорез в Небето, „дето беше Бог” (Изх. 20:21).

„Сега сме чада Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан. 3:2). Всъщност Бог е един и същ при всяко Свое явяване на човека, но ние не сме в състояние да Го възприемаме така, както трябва. На земята ние не можем да вместим Неговата Абсолютност, но все пак Го „виждаме”, макар и „смътно като през огледало” (1 Кор. 13:12). Самото „огледало” не винаги е еднакво „смътно”. Това зависи от степента, в която спазваме Христовите заповеди, понеже в тях ни е дадено Самооткровението на Бога. В тях живее Духът на Отца: „Словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те (от тези слова) приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл” (Иоан 17:8). И още: „Ако вие пребъдете в словото Ми, … ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32).

Приемането на Истината е свободен акт. Никой и нищо не я налага на човека-личност. Тя не може и да се отнеме насила. Вярата по заповед е несъвършена по своята същност, макар да е възможно тя да се превърне в истинска, т.е. във вяра, чрез която Истината като търсена и възжелана се вселява в нас, и то за вечността.

Истината е Само-Битието „както си е” (1 Иоан. 3:2). То ни се е открило като Личностен Абсолют – Три Лица в пълно единство и тъждественост на Битието. Съединяването с този Абсолют предава и на нас божествената форма на Битие, неизменна навеки. Aко пребъдваме в eвангелското слово, то става напълно прозрачно за нас и ние го усвояваме така, както владеем майчиния си език. Когато евангелското слово се превърне в наша родна кръв, тогава се доближаваме до уподобяването на Христос, дарувал ни това скъпо богатство (вж. Иоан 17:8). Както вече неведнъж повторих, нашето отъждествяване с Въплътилия се Бог от видимия план преминава по аналогия във вечността – като вечно пребиваване в сферата на Божието Битие. И това е нашето обожествяване.

Но трябва да кажем за евангелското слово и обратното: ако ние по никакъв начин не го превръщаме в дело на своя живот, то остава непонятно в извечната си същност, издига се като непроницаема преграда между Бога и нас.

Ние не достигаме пълнотата на Христовото съвършенство, ето защо всички наши съждения за Христос остават неадекватни. За нас обаче е велико и това, че, макар и отчасти, съкровено ни се открива Неговият вътрешен свят. Чрез дадения ни благодатен опит в дългия подвиг на нашия живот ние като през пролука на ограда, но все пак виждаме Светлината на Божествеността Му (вж. 1 Кор. 2:9-12). Какво бих могъл да кажа аз? В основата на моя живот стои съзнанието, че Бог, Който е сътворил света, а също и мен, Абсолютният по Своето безначално Битие, е дошъл при нас, възвестил ни е пътищата за постигане на Неговата вечност; разкрил ни е тайната на смъртта, т.е. на греха; явил ни е смисъла на битието – Любовта.

Ако под подвиг се разбира преодоляване чрез волята на едни или други наши страстни желания, то в истински благодатния живот няма подвиг. Когато божествената сила влезе в нас, тогава всички прояви на човешкия живот се превръщат в положителен акт, свободен от вътрешни противоречия. Умът и сърцето, движени от Христовата любов, не познават съмнението. А когато Божията любов започне да се излива като изобилен поток, тогава тя преминава в съзерцание на нетварната Светлина, даряваща безстрастие и неизказаната радост от духовната свобода, защото човек вече е извън смъртта и греха.

На нас ни се дава опит за безстрастните състояния, траещи понякога по-дълго, а понякога по-кратко. По своята същност безстрастието е преди всичко любов, която „прогонва страха” от смъртта, изпълва душата с ликуващо вдъхновение, въвежда ни в съзерцанието на нашето богоподобие. Но в същото време тази любов потапя душата в море от страдания. И наистина: „Колкото по-голяма е любовта, толкова повече са страданията на душата” (преп. Силуан Атонски).

Светата Светлина идва в молитвата на дълбоко покаяние. Но тя идва също и когато с любящо състрадание се молим за онези, които ни обиждат. Любовта изведнъж се слива със Светлината, Светлината прониква в душата и цялата атмосфера наоколо се изпълва със светлина, видима за окото.

Небесната Светлина не се поддава на сетивен контрол. Тя е различна, неуловима по природа и идва по необясним начин. Битие от други измерения разкъсва покривалото на земното ни тяло: то пронизва тварното ни естество с нетварна енергия. То ни дава знание за надмирното Битие не чрез зрителни или сетивни, а чрез духовни видения. Описанието на тези видения намира израз чрез различни думи в зависимост от характера или дар словото на онзи, на когото са дадени. Но в различните слова човекът, който е имал опита от посещенията свише, ще прозре за какво става дума; ще разпознае скритата зад тях реалност.

Изхождайки от Едната Природа, тази Светлина води към едното познание на Бога на Любовта. В плодовете на явяванията на истинската несъздадена Светлина няма разногласия. Всички тези явявания водят към едно – Откровението за Божествеността на Иисус Христос. Има дори мигове, когато Божието могъщество въвежда човешкия дух в Христовото Царство, което не е от този свят (вж. Иоан 18:36).

Подвижникът, тъй като съди за доброто и злото не по количеството на външно извършените дела, а по духовното качество на посещаващите го мисли и по разположението на душата си към тези „посетители”, счита себе си за наистина най-лошия от всички хора. Същевременно, въпреки цялата си мерзост, той вижда себе си и като безкрайно облагодетелстван от Бога: „Бог не с мярка… дава Духа” (вж. Иоан 3:34); и недоумява защо мнозина други, по-надарени от него, остават извън Светлината.

Тежко, но все пак не абсолютно, е било падението на човека, следователно е имало възможност за покаяние и спасение. Писано е: „Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света” (Иоан 1:9). Ето защо няма такъв човек, който да е напълно чужд на светлината. „По-надарени” аз нарекох онези сред най-добрите, които са останали удовлетворени от достигнатото състояние и затова не са Го познали, нито приели (вж. Иоан 1:9, 11, 16). А по-лошите „приехме и благодат въз благодат” (Иоан 1:16) заради горещото си покаяние (вж. Рим. 5:20; Лук. 5:32; 1 Тим. 1:15).

Следвайки примера на апостол Павел, моля всички, които имат желание да четат написаното тук, да се молят Бог да дари и на мене, некрасноречивия, слово, достойно да изрази Христовата тайна (вж. Кол. 4:3). Известно е, че този, който говори за Бога както подобава, получава благодат, а оня, който проповядва лъжа, ще бъде хвърлен в бездната на мрака. Когато изричаме духовни слова пред лицето на Духа на Истината, ние първи попадаме под техния съд – страшен за всеки, който е възлюбил идването на Спасителя на света.

В наши дни съвсем не е лесно да се говори за даровете, плод на вярата в Христос. Пред мене стои задачата да дам възможно най-правдивата картина на онова, което ми бе отредено да преживея и то така, че дълбоките движения на сърцето да не убягнат на читателя. Нашият Бог е Цар на смирената любов. Той ни призовава да се учим от Самия Него на смирение (вж. Мат. 11:29). Първите думи на Неговата проповед били: „Покайте се”. Вековният опит на християнството показва, че когато човек с болезнена мъка почувства напълно мерзостта на демоничното си домогване към превъзходство и възненавиди тоя тъмен дух, сърцето му навлиза в сферата на неведома допреди свобода; и той е покорен до изнемога от съзерцанието на Божията благост, явена му от божествената Светлина. Тогава всичко в него замира: умът няма сили да мисли, а сърцето – да изрече думи на благодарност.

О, кой ще ми даде истинско разбиране и слово право, за да говоря за Светлината на Божеството? Изпълва ме срам, когато се опитвам да разголя душата си, за да разкажа онова, което съм се старал да крия от чужди погледи. Дали не греша, като си мисля, че към това ме подтиква Христовата любов?… Но страхът, който ме завладява, пристъпвайки към изповед пред очите навярно на мнозина, не ми дава да се откажа от започнатото дело. И така, моля ви, молете се за мене, където и да съм.

Христос е мярата на всички неща – и на божествените, и на човешките. Той е духовно слънце, което осветява цялото мироздание. В светлината на Неговите повели имаме знание за пътя. Чрез Него ни е даден и „достъп при Отца” (Еф. 2:18).

Човекът като образ на Абсолюта естествено се стреми към Началото на всички начала, към Първобитието. Това движение обаче започва с нашето слизане в дълбините на преизподнята. Апостол Павел казва за Христос: „А „възкачи се” що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята? Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” (Еф. 4:9-10). Именно това е нашият път след падението и друг път – няма. Чрез самоосъждането ние слизаме в тъмни пропасти, защото от мига, в който в Христос и чрез Христос ни се открие образът на Човека, съществуващ предвечно в творческия ум на Бога, ни се открива и бездната на нашето помрачение. Както щом блесналата нощем светкавица угасне, мракът става непрогледен, така и явилата ни се Светлина на Божеството ни дава да видим вътрешния си мрак като гъста маса отвратителна нечистота. Това видение поражда в нас дълбока скръб, която поразява съществото ни във всичките му измерения. Страданието на духа ни надхвърля времето, то е по-силно от всяка физическа болка. Потъваме изцяло в поток от сълзи. Поробени от страстите, изведнъж ние виждаме, че сме в разрив с Бога, Чиято любов ни е ранила като стрела. „От дъното на душа” викаме към Него (вж. Пс. 129:1):

„Дойди, Ти, Който единствен си Свят, и ме освети и очисти от всяка сквернота. Дойди, Ти, Който единствен си наистина Жив, и ме изцели от поразилата ме смърт. Дойди, Ти, Който си истинската Светлина, и се всели в мене с вечно вселяване”.

Така се заражда в нас покаянието. Отначало то е съпроводено с дълбока скръб, а след това с различно по сила напрежение и в различни форми то неотстъпно остава с нас. Покаянието няма край на земята: краят му би означавал, че сме достигнали пълно обожествяване, че сме се уподобили докрай на възнеслия се Христос.

Покайният порив понякога е всепоглъщащ. В ума и в сърцето няма нищо друго, освен болезненото съзнание: „аз съм пленник на злия мрак”. И ето че по непредвидим начин в тъмницата на душата прониква Светлината на несъздаденото Слънце – Светлината, която изпълва просторите на цялото мироздание. Тя с любов обгръща ума и сърцето ни. Ние я виждаме, пребиваваме в нея, но все още не е по силите ни да повярваме в чудото на Благостта на нашия Отец: „и като Го видяха, поклониха Му се; а някои се усъмниха” (Мат. 28:17). „Усъмниха се”, защото нямаха сили да вместят в себе си ставащото. А аз – жалкият и мерзкият… нима това е възможно за мене?

 

Природата на Светлината

Съзерцавайки чистото синьо небе, понякога аз отправях поглед само в една посока, а друг път го обгръщах изцяло от край до край. Щом стигнех до хоризонта, мислено продължавах нататък и вече с ума си виждах как той обема нашата планета. Взирах се в небесната глъбина, като се стремях да проникна до нейните предели. И колкото по-дълго спирах вниманието си върху това чудно явление, колкото по-напрегнато се вглеждах в небесната сфера, изпълнена със светлина, толкова по-силно тя ме привличаше със своята тайна. А когато по дар свише бях удостоен да видя несъздадената божествена Светлина, с радост разпознах в синьото небе на нашата „синя” планета символ на сиянието на надмирната слава. Това сияние е навсякъде. То изпълва всички бездни на мирозданието, но остава винаги неосезаемо, отвъдно на творението. Синьото е цветът на отвъдното, на трансцендентното. Мнозина на земята са имали блаженството да видят тази дивна Светлина. Повечето от тях са запазили това благословение като най-скъпата тайна на своя живот и, привлечени от чудото й, са преминали в отвъдния свят. Други обаче са получили заповед да оставят свидетелство на близките и далечни свои братя за тази висша реалност.

Не без страх се решава душата да говори за Светлината, която посещава човека, копнеещ да види Лицето на Безначалния. Нейната природа е тайнствена; с какви образи да я опишем тогава? Необяснима, невидима, понякога тя може все пак да се види ето с тези телесни очи. Тиха и нежна, Светлината привлича ума и сърцето така, че човек забравя земята, понеже е грабнат в друг свят. Това може да се случи и посред бял ден, и в среднощния мрак. Тази Светлина е кротка, но е по-могъща от всичко, което ни заобикаля. По чуден начин тя обгръща човека отвън. Виждаш я, но вниманието ти потъва в дълбините на вътрешния човек, в сърцето, съгрято от любовта – понякога състрадателна, понякога благодарна. Случва се да изгубиш усещане за материалността, както своята, така и на околния свят, и да виждаш и себе си като светлина. Болката изчезва, земните грижи са забравени, тревогите са погълнати от сладостен мир. Понякога Светлината се явяваше като тънък пламък, изцелителен и очистителен; той изгаряше и отвън, и отвътре всичко чуждо нему, ала полека, с едва доловимо докосване.

Когато тази света Светлина дойде със сила, тя вдъхва смирена любов, прогонва всяко съмнение и страх, изтласква далеч назад земните отношения, цялата пирамида на светските чинове и йерархии. Човек сякаш става „никой” – той не пречи на събратята си, не търси за себе си никакво положение в света. Тази Светлина сама по себе си е нетленният живот, проникнат от мира на любовта. Тя дава на духа ни познание за друго Битие, което не може да се опише. Умът замира, надхвърлил мисленето при навлизането си в новата форма на живот. Безтегловна, по-фина от всичко, познато на земята, Светлината прави душата неуязвима, неприкосновена за онова, което я е угнетявало преди. Смъртта бяга от лицето на Светлината, а молитвата: „Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй нас!” по чуден начин се съединява с нея.

Духът ни тържествува: тази Светлина е Бог. Бог – всемогъщ и същевременно неизразимо кротък. О, колко внимателно се отнася Тя с човека: Тя изцелява съкрушеното от отчаяние сърце, вдъхновява сломената от греха душа с надежда за победа.

В несъмнената вяра в Христа-Бога се крие спасителна сила. Христос е върховният факт на Безначалното Битие; Той е Началото и Краят; Той е Алфата и Омегата. Върху камъка на тази вяра дори и за нас става възможно истинското покаяние, както и произтичащият от него духовен опит, близък до опита на апостолите, на отците на Църквата, на подвижниците от всички векове. От природата на даровете, породени от искреното покаяние, човек познава, че те имат неземен произход. На Тавор апостолите Петър, Яков и Йоан били обгърнати от нетварната Светлина и в това озаряване възприели нематериалния глас на Отца, Който свидетелствал, че Христос е Неговият възлюбен Син. Апостол Павел видял по пътя за Дамаск същата тази Светлина и в нейното явяване познал божествеността на Иисус. С такъв дар са били удостоени мнозина епископи, подвижници, мъченици и праведници през изминалите векове. И дори в наши дни тази благодат не е престанала да се излива върху вярващите.

Виждането на Светлината се предхожда от подвига на покаянието, което ни очиства от страстите. Този подвиг е изключително болезнен, но самото съзерцание на Светлината е сладостно за ума и сърцето. Тази Светлина е любов, напълно различна от всяка друга, и блаженството от нея се усилва дотолкова, доколкото душата и тялото на човека са в състояние да понесат тоя небесен пламък.

Тази Светлина, присъща на Отца на светлините (вж. Иак. 1:17), ни възражда, тя дори ни сътворява отново. Посоката на вниманието ни радикално се променя: преди то е било насочено към земята и временните неща; а след действието на благодатта, то се затваря вътре в душата и оттам възхожда към духовната сфера на невидимото и вечното (вж. 2 Кор. 4:18). Това, което по-рано ни се е струвало важно или дори велико, сега губи своята стойност за духа: богатство, власт, земна слава и всяко друго подобно нещо вече не ни привлича. Дори науката, доколкото не ни дава най-важното познание – това за Бога, както и философските спекулации, лишени от истински живот – ни изглеждат само като преходни ценности.

Когато тази неприкосновена по своята същност и неназовима Светлина ни обгърне отвън и проникне отвътре душата ни, тогава сякаш ставаме извънвремеви. Тази Светлина, изхождаща от Бога, е светлина на любовта и на знанието. Но това са любов и знание от особен характер – те се сливат в едно и всъщност са едно във вечността. Любовта ни съединява в самото Битие, със самото Битие. И ето, ние пребиваваме в Битието и го познаваме чрез единението си с него, но това не може да се изрази с думи. Любовта ни привлича толкова силно, че духът не спира вниманието си върху нищо от онова, което става с нас, макар и да живее в „случващото” се. У човека няма движение обратно към самия себе си. Духът изцяло е завладян от порива да усети Неосезаемия, да вмести Невместимия, да достигне Неуловимия. Да бъде само в Него, да не вижда вече нищо друго.

Светлината ни се явява по различни начини и в различни образи. Как е възможно това?… Не знам как е било с другите, но ако в безумието си дръзна да говоря за онова, което зная, ще кажа следното.

Господ ми даде благодатта на отчаянието. Нещо повече, даде ми света ненавист към моя грях, т.е. към самия мене, срасналия се с греха, от който се излъчва смрад, подобна на отровен газ. Да се изцелиш със собствени сили е невъзможно. При пълното отчаяние от самия себе си такъв, какъвто съм, единственото, което ми остава, е да се хвърля към Бога с безнадеждна надежда. Този скок може да бъде цялостен и безвъзвратен: страх ме е да се върна назад; нямам сили да се съпротивлявам на греха, да пазя непорочен новия живот. Господ обаче не винаги взима душата в такова състояние: „Човекът пък, от когото излязоха бесовете, (се е боял да се отдели от Христа и) Го молеше да бъде с Него; но Иисус го отпрати и рече: върни се… и разказвай, какво ти стори Бог” (Лук. 8:38-39). Вярвай, че вече нито един от обсебилите те преди духове няма да властва над тебе. Болните, които поне малко приличат на „гадаринския” бесноват, съзнавайки, че са безсилни да се борят със завладялата ги „обсебеност”, се страхуват да се отделят от Оня, Който ги е освободил от вражеската власт.

Животът на душата, познала блаженството на Христовата любов, неизбежно се изпълва със скърби, щом се върне в предишното си обкръжение: „В света скърби ще имате; но дерзайте…” (Иоан 16:33). „Да разказваш”, да свидетелстваш за Светлината на Божията любов по странен начин предизвиква неприязън в сърцата на повечето хора. На нас ни е нужно да преживеем тази скръб на Иисус, тъй като това ще ни помогне да проникнем по-дълбоко в земния Му живот: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” (Мат. 17:17).

Бог се възрадвал от появата на човека на света (вж. Иоан 16:21). Възрадвал се е и падналият свят от явяването на Бога на земята: „И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди… Спасител, Който е Христос Господ” (Лук. 2:10-11). Този Спасител ни е дарил знание за Небесния Отец, Когото сме изгубили при падението. Той ни е открил „тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:26). Той ни е предал словото, което изхожда от Отца (вж. Иоан 17:14). Той ни дава и предвечната слава, която Сам има от Отца (вж. Иоан 17:22). Той иска да види в бъдещия век и нас там, където е Самият Той, т.е. отдясно на Отца.

Когато съзрем Светлината, първоначално ние нямаме никакво усещане за тайна, нямаме никакви въпроси. Всичко и отвътре, и отвън е осветено; не се вижда нищо друго, освен Светлината. Умът и сърцето „мълчат”, изпълнени с блажено удивление пред Бога: „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви… и него ден няма да Ме попитате за нищо” (Иоан 16:22-23).

Боговъплъщението е дало на човека възможност да стъпи на верния път към Отца чрез пребиваването в духа на Христовите заповеди при всички обстоятелства на земния живот. Тогава любовта към Христос расте, а от нея молитвата става напрегната и пламенна, превръща се в силна жажда за Господа; тогава човешкият дух преодолява границите на този свят и цял се потапя в Единия Бог. Такава молитва сродява душата с Духа на Истината и веднъж познала Го, тя след това „по вкуса”, както казваше старец Силуан, ще Го разпознава и ще Му се отдава. И обратното: спонтанно, интуитивно тя ще избягва различните призраци на истината, които могат да привлекат неопитния ум и непросветеното сърце. Божията Светлина разкрива истинския лик на духовете и така освобождава човека от заслепяващата за ума измамна прелест на врага.

Светлината, която се явява на човека заради вярата в Христос, свидетелства за Христовата Божественост. Нашият дух приема Господ Иисус Христос като неизменна, действително Свята Истина. Тази безначална Светлина поражда у нас слова, тъждествени на Христовото учение. В нея ние съзерцаваме Отца; тази Светлина възприемаме като Светия Дух; в нея виждаме Христос като Единородния Син на Отца. Чрез този опит познаваме и единосъщието на Тримата. В молитвата си към Бога ние живеем Едното Битие на Тримата. Но в това Единство ние живеем и различията: по един начин се обръщам към Отца, по друг се моля на Светия Дух и по трети начин се обръщам към Христос. С всекиго от Тях е свързано отделно духовно чувство, без това ни най-малко да разрушава Единството на Битието. Отношението ни към всяка Ипостас на Светата Троица има различни оттенъци. Най-близко ние познаваме Господ Иисус Христос заради Неговото въплъщение, въчовечаване. Той ни въвежда в Първобитието, което е Истинският Бог: единосъщната и неразделна Троица.

Понякога човек съзерцава божествената Светлина по такъв начин, че вече не възприема нищо сетивно. По време на молитвата духът му навлиза в сферата на умната Светлина и заедно с усещането за заобикалящия ни материален свят, той губи и усещане за тялото си. Духът е завладян от това съзерцание с такава нежност, че дори не разбира какво става с него. А след това не може да каже в тяло ли е бил, или без тяло.

По-често обаче човек не губи нормалното си зрително възприемане на материалната среда. В подобно състояние той може да бъде с отворени очи и да вижда едновременно две светлини: физическата и божествената. Това явление имат предвид отците, когато казват, че виждат несъздадената Светлина с телесните си очи. Да, човек възприема две светлини, но не по еднакъв начин. Нетварната Светлина е различна по своята природа и начинът, по който тя се вижда, не прилича на телесното виждане. При последното светлината предизвиква дразнение на зрителния нерв и след това се преминава към психофизиологичния процес на виждането, което не оказва духовно влияние върху нас. При божествената Светлина е обратното: тя винаги идва заедно с особено благодатно състояние, което се усеща от сърцето, ума и дори тялото. Невидима по своята природа, тя по необясним начин става зрима. Това явление обаче не е така обичайно, както други интензивни духовни състояния на благодат, които не са придружени от виждане на Светлината.

Първият от описаните тук начини на съзерцание е по-висш от втория, тъй като при него участието в божествения живот, докосването до Безначалното Битие се преживява по-дълбоко, отколкото при втория. Как да си обясним това, че в състоянието на самото съзерцание не се долавя никакъв мисловен процес, т.е. възникване на образи или понятия в ума? И в същото време, след като състоянието премине, и умът, и сърцето се усещат изпълнени с ново знание. По действието на благодатната Божия любов сърцето прониква още по-дълбоко в тайните, които надхвърлят всяко интелектуално схващане. Дали да наречем това възкресение на душата? Или е дихание на обгърналата ни Вечност? И двата израза са възможни.

В нашето земно съществуване, преди да вкусим смърт (вж. Мат. 16:28), най-близкото общение с Бога ни се дава чрез озаряването от нетварната Светлина. Когато тази Светлина дойде „със сила”, тогава, както казва старец Силуан, не може да не познаеш, че това е Господ Вседържител, Творецът на всичко съществуващо. В момента на виждането човек се просвещава от Светия Дух: „В Светия Дух се познава Господ и Светият Дух пребивава в целия човек – в душата, в ума и в тялото”. Действието на тази Светлина не може да остане незабелязано, неосъзнато. Като безначална енергия на Бога, Светлината ни прониква със своята сила така, че и ние ставаме „безначални”, не по своя произход, разбира се, а по дара на благодатта: на нас ни се предава безначалният живот. И няма край изливането на любовта на Отца: човекът става тъждествен на Бога. Тъждествен по съдържание, а не според изначалността на Само-Битието. За разумните твари Бог винаги си остава Бог. Христос след Своето Възкресение е казал на Мария Магдалина: „Иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог” (Иоан 20:17). Св. Григорий Богослов прекрасно изяснява смисъла на Господните думи: „При Моя Отец”, Който е такъв по същност, извечно; а „при вашия Отец” – това е дар на любовта на Отца; „при Моя Бог” – според възприетата oт Мене човешка природа, а не „в собствен смисъл” (св. Григорий Богослов). Това е едно вечно положение. За Човека-Христос Отец е Бог така, както е за нас. И както на Човека-Христос е дадена пълнотата на божествения Живот, така и на спасените в Христос се дава същата тази пълнота. Това следва от молитвата на Господа: „Те не са от света, както и Аз не съм от него. Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби. Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал” (Иоан 17:16-24). И още: „всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях” (Иоан 17:10).

Светлината, която слиза отгоре от Отца на светлините, прави тези думи близки, наши. Тя ги влага дълбоко вътре в нашето същество. В тази Светлина е нашето общение с Него, общение „лично”, лице в Лице.

Първоначалните действия на Светлината в малка степен (ако може да се изразя така за този божествен дар) се познават чрез дълбокото усещане за Живия Бог в сърцето и ума. Това обаче все още не е идването на Царството в сила, не е явното „лично” общение с Бога. Трябва да се подчертае, че божествената Светлина непременно е съединена с благодат, която се усеща от цялото ни същество. По повод на това блаженият старец Силуан казваше, а също така и пише, че „ако видиш някаква светлина и при това няма нищо друго (т.е. осезаема благодат – б. а.), то това е от „завистниците” и не бива да я приемаш”.

Интелектуалното схващане на непостижимостта на Само-Битието е възможно и на низшите степени на духовното познание. Мнозина, без да са видели несъздадената Светлина, т.е. онова, което е познаваемо битийно в Божеството, са могли да установят непостижимостта на Божеството още в границите на естественото за човека философско съзерцание. Това последното не се равнява на опита на Мойсей (вж. Изх. 20:21). Онтологически то се намира на много по-ниско равнище и все пак показва, че даденият интелект има потенциалната възможност да достигне истинско съзерцание; но само ако не е в разрив със сърцето – центъра на човешката личност.

Неведнъж съм казвал, че подобни умове при напрегнато съсредоточаване започват да усещат себе си като светлина, неясна, но все пак светлина. Ако тогава умът признае себе си за най-висшата проява на човека и без любов в сърцето се предаде на абстрактно възхождане към Абсолютното Битие, в някои случаи той може да стигне и до луциферичност с нейната убийствено студена светлина и безпощадно презрение към страданията на милионите хора.

Нашият ум е създаден по образа и подобието на Първия Ум – Бога. Светлината е присъща за него, защото е сътворен по образа на Оня, Който е безначалната Светлина. Когато в опита на подвижническото съзерцание на тайнствата и тайните на изначалното Битие умът преодолее прага на времето и пространството и за нас самите стане подобен на светлина, тогава се появява опасността човек да приеме тази, вътрешно присъща на тварния ум светлина за нетварната, божествената. В състояние на подобна заблуда човешкият ум създава мистични теории, които обаче не го довеждат до истинската вечност, а до състояния, достъпни за тварната му природа.

Пребивавайки битийно в сферата на нетварната Светлина, християнинът може и да не проумее какво представлява тя. Възможно е на онези, които не са познали действено това състояние, разсъжденията за природата на Светлината да се сторят излишни, „академични”, без реално значение за нашето спасение. Не е така обаче с подвижниците, предали се докрай на подвига на покаянието. И как би могъл търсещият истински да познае Бога да избегне въпроса: какво или Кой му се явява? Познаването на Бога, битийното знание, непременно е свързано с Божието пришествие вътре в човека. Това събитие е неописуемо велико по своята същност. В самото сърце няма никакви съмнения. И все пак явяването на Светлината в сила до такава степен превъзхожда нашето паднало естество, че никой от вярващите в Христос не бива да се доверява на себе си без необходимото свидетелство от Писанието или от творенията на светите отци. Нещо повече, дори Писанието не е достатъчно за окончателно отсъждане, тъй като почти всички разбират словото Божие по различен начин. Необходимо е потвърждение от друг човек, който живее с вяра, същата като нашата, но вече удостоен с Божието посещение. И така, необходими са тия три свидетелства: 1) Светото Писание на Новия Завет; 2) творенията на светите подвижници на нашата Църква и 3) „жив” човек. Ако последният не е налице, истински праведната душа ще зове към Бога: „Пощади ме, не позволявай аз, разтленият телом и духом, да отпадна от Твоята Истина и да стъпя на друг, чужд път”. „Да не прельстиши Мене лестию”– тези думи изрича според църковното песнопение Пресветата Дева, получила от архангел Гавриил откровението, че девствено ще роди Сина Божи.

Явяванията на несъздадената Светлина са по-редки, отколкото някои хора си мислят. В своя покаен порив мнозина аскети са били удостоени с този дар, без да дръзнат да го изследват с ума си, така че наистина да осъзнаят: Кой е Този? На тях са им били достатъчни действията на Светлината върху душата: помирението с Бога, безценното утешение, усещането за вечността, преодоляването на смъртта.

Не всички имат еднакви сили по природа, за да изразят преживения от тях опит. Това се наблюдава дори и сред най-великите. Апостол Петър например, обзет от огъня на любовта към Христос, е вършил чудеса подобно на Самия Господ, но езикът на неговите послания е по-беден от този на апостолите Йоан и Павел. Петър, като свидетел на Преображението на Тавор, е знаел, че чрез Христос, в Христос той се съединява с Бога във вечността; че „ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4); че „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). В посланията му намираме и много други великолепни думи, но Йоан и Павел, които извършили по-малко видими чудеса от него, в своите учения са ни дали още по-богат материал, като са ни открили необятните хоризонти на богопознанието. Апостол Павел повече от всички други апостоли е разполагал със средства (за което му помага неговата образованост) да опише дадените му преживявания. На него подобава вечна слава за това, че е дал дълбок израз на редица богооткровени истини.

Мисълта ми естествено често се връща към моя отец в Бога, блажения старец Силуан. Този смирен мъж е пребивавал битийно в такива състояния, с каквито малцина в цялата история на Църквата са били удостоени. В писанията му обаче ясно проличава недостатъчният запас от думи и понятия, необходими, за да се изобразят по-нагледно излелите се върху него велики благословения. Но ние знаем, че Църквата еднакво почита както тези, които са я съграждали с малко думи, ала с изобилие от чудеса и извисеност на духа, така и онези, които са послужили на същата цел с дара на учителството.

Когато истински Вечносъществуващият се открие в явяването на нетварната Светлина, човек интуитивно отхвърля философията за свръхперсоналния Абсолют, която тръгва „отдолу”. Неабстрактното, битийното познаване на Бога съвсем не се ограничава само до интелекта: необходимо е живо сливане-общение на целия човек с Акта на Божието Битие. Това се осъществява в любовта: законникът „отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум” (вж. Лук. 10:27). И това е нашата гносеология – нашата наука за познанието.

Заповедта ни призовава „да възлюбим”. Следователно любовта не е нещо, което вече ни е дадено: тя трябва да се придобие чрез подвига на нашето лично самоопределяне. Господният призив е насочен преди всичко към сърцето – духовния център на личността. Умът-разсъдък е само една от енергиите на човешката личност. Божията Любов се заражда в сърцето чрез вярата, тогава умът се изправя пред ново вътрешно събитие. Пламъкът на тази Любов изцяло привлича ума в сърцето и, сякаш разтопен, умът се слива в едно с него и съзерцава Битието в Светлината на божествената Любов. Човекът става „цял” – изцелен.

Няма по-трудна, по-болезнена борба от духовната борба за победата на Христовата Любов. Тя започва от самите нас, а след това се разпростира и върху целия свят. Тази любов действително не е от Земята, а е от Небето. В нея е смисълът на Битието на Самия Бог, Който ни е дал заповедта „да любим”. Духовното възхождане в Царството на нетварната Божия Любов изисква дълъг подвижнически подвиг. Нещо сходно на това „възхождане” може да се види в изморителното изкачване по стръмен връх, в творческите мъки на надарените творци от всички области на изкуството, в многогодишния упорит труд за постигането на научни знания, както и в редица други подобни дейности. И ако в повечето случаи хората са готови да направят всевъзможни жертви, за да достигнат ефимерни материални ценности или привилегировано обществено положение, то не бива да се учудваме, че са необходими многократно по-големи усилия, за да придобием непреходните ценности на Царството Божие, по думите на Христос: „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12).

Превод: Ивайло Данов, Мила Игнатова

 

Из книгата „Ще видим Бога както си е“, ИК Омофор