Преживеният опит

Бих искал да говоря за онова, което Господ ми дари след обръщането ми към Него в зряла възраст – тогава, когато посещенията Му бяха свързани с дълбоко покайната молитва. В началото на този период Светлината се явяваше по-скоро като Огън, който изгаряше на повърхността на тялото и вътре в душата ми нещо, което усещах при това изгаряне като чуждо на Бога.
О, аз нищо не знаех тогава и не разбирах какво става с мене…

Мисълта ми не се опитваше да изследва природата на този Огън, на тази Светлина. В покаянието си аз страдах с цялото си същество, но знаех – духът ми се бе съживил. В ония години през мене преминаваха мощни вълни от чувства и мисли. Приливите им бяха ту внезапни, ту постепенни. Понякога всичко се сливаше като в неясна среднощна буря и сега не е възможно да разкажа хронологически за преживяното. Онова, което ясно си спомням, е цялостният ми порив към Бога в смъртна скръб по Него. Изливах я в молитвите си толкова напрегнато, че независимо дали Огънят или Светлината слизаха върху мене, вниманието ми не се откъсваше от Бога – аз изцяло бях устремен към Него. И ето, че на Велика Събота (може би през 1924 г.) Светлината ме посети след като бях приел свето Причастие. Почувствах я като докосване на божествената вечност до моя дух. Тихата, изпълнена с мир и любов Светлина остана с мене три дни. Тя прогони мрака на небитието, който се простираше пред мене. Аз възкръснах и в мене, с мене, възкръсна и целият свят. Думите на св. Йоан Златоуст в края на пасхалното богослужение ми се разкриха с потресаващата си сила: „Воскрес Христос, и мертвый ни един во гробе“. Измъчен докрай преди това от картината на всеобщата смърт, в онзи момент аз усетих, че и моята душа е възкръснала и вече никого не виждам мъртъв… И щом Бог е такъв, то трябва по-скоро да изоставя всичко друго и да търся единение само с Него.

В края на дните си се реших да говоря пред братята си за онова, за което по-рано не бих дръзнал, смятайки, че това е нецеломъдрено. Но колкото и нищожен да съм във всяко отношение, все пак е факт, че Бог Отец благоволи към мене, както изобщо Му е присъщо да благоволи към всички съкрушени сърца (вж. Пс. 50:19). Той ме привлече към Своя възлюбен Син и Синът ме въздигна от пагубното ми падение (вж. Иоан 6:37-40; 44-47). Светият Дух, Който изхожда от Отца, ми даде да живея великата тайна на благочестието: „Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа“ (1 Тим. 3:16).

Сега зная, че без тази вяра преживените от мене състояния нямаше да бъдат възможни. При недостатъчен опит също може да има вяра, която по-нататък израства според силата на благодатните излияния върху нас. Свидетелствам, че когато човек със силно отвращение към самия себе си такъв, какъвто е, се потопи с цялото си същество в молитва към Христос, която изтръгва духа от ноктите на страстите и материята, тогава усещането за Божията вечност е толкова ярко, че никаква логика или психоанализа не могат да разрушат неговата очевидност. Защо споменавам логиката и психоанализата? Логиката, защото тя не ни позволява да повярваме, че един исторически човек, който може да бъде видян и осезаван (вж. 1 Иоан. 1:1), който може да бъде разпънат като разбойник на кръста и убит, е Творецът на целия необятен свят. А психоанализата, защото се опитва да ни убеди психологически в необходимостта да не вярваме на своите преживявания. Но, както казва старец Силуан, такава светлина, такава любов, такава жизнена сила и мъдрост могат да изхождат само от Истинското Начало на всичко съществуващо. Старец Силуан беше необикновено надарен човек, но и аз, макар да съм жалък урод, все пак мога да съдя за онова, което е достъпно за човешкия дух, за мисленето и психиката ни.

Апостол Павел, след като Христос му се явил, се оттеглил в Арабската пустиня и там, в порива на всеизгарящо разкаяние за своето минало, е бил удостоен с много велики откровения, включително и с потвърждението, че Иисус Христос е Бог. Аз не търся логически доказателства „отдолу“, но в своя покаен плач, който превишаваше силите ми и ме изгаряше като огън, и аз се убедих в същото: Той, Христос, е висшият изначален Факт на Битието. Природата на моето покаяние изключваше напълно възможността да си „въобразя“, че Безначалният Бог може да бъде така близко, така действено с мене. Имаше мигове, в които разбирах по какъв начин е било давано откровението на небесните тайни на пророците, апостолите и на нашите отци. Светлината, която ме посещаваше, е Светлината на царството, което не е от този свят. И за негов Цар Христос е назовал Самия Себе Си (вж. Иоан 18:36).

Какво става всъщност? Как се обясняват подобни събития? Духът Божи въвежда нашия дух в сферата на Царството. Тогава спира всякакво дискурсивно мислене – ние живеем в нова за нас форма на битие. Дава ни се опит за това какво означава „да бъдеш“: аз съм. И апостол Павел, и другите апостоли – Петър, Йоан, както и всички следващи богослови на Църквата разказват за факти на битието, за които са получили познание. До болка се срамувам да изричам думи, които могат да се сторят някому извънмерно горди и поради това отблъскващи. Но това е и парадоксът: самият аз живея в двойствено състояние – моето, отвратително за самия мене състояние на нищожество и състрадателното снизхождане на Бога. Мисля също и следното: Божиите дарове се дават на всекиго без отказ (вж. Мат. 7:7-11), но според мярата на копнежа и верността към Дароподателя – на едни изобилно, а на други умерено. Познавам себе си, аз съм един най-обикновен човек, често по детски неразумно весел, излишно е да се говори за това – то е очевидно. Но онова, което ми бе дадено от Бога, по Негова инициатива, е сходно с даденото на апостолите, на отците, както и на моите наставници. Поради тази аналогия то намира израз в същите думи, които откриваме в Писанията на Новия Завет и в творенията на светите отци. Няма съмнение, че има огромна дистанция между Стария Завет и Завета на Христос (вж. Мат. 5:17-48). И все пак дори и в рамките на Мойсеевия закон пророците понякога са говорили с дръзновение, подобно на апостолското. Така е и с мене. В манастира, а също и в пустинята, ми бе дадено да позная описваните тук състояния на духа. Не можах да ги задържа в пълната им сила: след като се завърнах в света, постепенно изгубих много. Но аз ги помня. И онова, което ми бе дадено преди, ме освободи духовно от властта на мнението на хората за мен. Но страхът Божи все още продължава да ме съкрушава, а това означава, че не прекрачвам своята малка мяра.

Ето какво четем у старец Силуан: „Някои казват, че така е било някога, а сега всичко това е остаряло. Но у Господа никога нищо не намалява, а само ние се изменяме, ставаме лоши и така губим благодатта. А на оня, който моли, нему Господ дава всичко не защото го заслужаваме, а защото Господ е милостив и ни обича“.

Обстоятелствата ме принудиха да напусна Света гора. В Европа постепенно изгубих много от онова, с което бе изпълнен животът ми на Атон. Служението на хората, както се вижда от опита, изисква да вникваш в техните скърби, страдания, в борбата им със страстите и твърде често в техните най-обикновени нужди. За съжаление това не помага на човека да пребивава в съзерцание и в безмълвна молитва. Ходът на събитията убедително показа, че завръщането ми е било по Божия воля. Но въпреки това аз не преставам да тъгувам за изгубените дарове, които Господ изливаше върху мене свръх моите очаквания.

Действието на описваната от мене Светлина върху човешкия дух свидетелства за нейната божественост. Тя е несъздадена, неназовима, непостижима. Тя е тайнствена, несетивна, неприкосновена. Недоумявам – по какъв начин може да се мисли или да се говори за нея.

По своята природа тя е надмирна. Нейното слизане върху нас не е нищо друго, освен Божие явяване на човека – откровение на небесните тайни. С дара на тази Светлина при Преображението на Тавор се утвърждава богопознанието. От мига, в който Таворската Светлина озарява апостолите, тя влиза в историята на нашия свят и става „неотменно наследство“ на вярващите в Христа Бога от род в род. Без тази Светлина земята би останала извън истинското богопознание. Позволих си да я нарека Светлина на възкресението, изхождайки от моя личен опит, тъй като със своето пришествие тя извежда човешкия дух в онази сфера, където няма смърт. Без озаряването от тази Светлина не може да се постигне както трябва тайната на пътищата за спасение: хората – светът – биха останали в тъмнината на невежеството. Абстрактното богословско образование, дори най-изтънченото, не спасява, тъй като дава само интелектуално разбиране, но не издига реално човека до сферата на божественото Битие.

Понякога тази Светлина може да се уподоби на планински облак, който скрива върха на планината, където сме застанали. Самият облак е изпълнен със светлина, но ние не виждаме нищо друго, освен него, а целият свят е потънал някъде. Така и Божията Светлина, донасяйки нова форма на духовно битие, скрива от погледа ни образа на материалния свят. Тя е спокойна, цялостна, изпълнена с дълбок мир. В нея душата съзерцава Божията Любов и Благост. А когато тя се излива изобилно, човек престава да възприема материалността на мястото, където се намира, и дори на тялото си. Нещо повече: той вижда и самия себе си като светлина. Тази светлина идва тихо, нежно, неусетно те обгръща. Тогава човек постепенно, не изведнъж, „забравя“ света. Това явление прилича на тихото заспиване на здрав човек; но то, разбира се, съвсем не е сън, а пълнота на живота.

След като Светлината си отиде, така неусетно, както е дошла, душата бавно се завръща към нормалното си възприятие на материалната действителност. Сърцето е смекчено и в него цари дълбок мир. Човешкият дух пребивава едновременно и в небесното, божественото измерение, и в земното. Първото обаче постепенно отслабва и в душата прониква печал, чувство на съжаление, че с възстановяването на физическото възприятие намалява силата на неизказано милото докосване на Божия Дух. Благоуханната следа от видението избледнява, макар и да не изчезва напълно. Все пак дори самото отслабване поражда тиха тъга по Бога, но молитвата тече спокойно от цялото същество. Пребиваването с Господа убива страстите: вече няма влечение към слава, богатство, власт, към нищо земно, което неизбежно е страстно и винаги белязано от трагизъм и преходност.

От повтарящите се благодатни посещения в душата човек установява, че има сходство между състоянието на съзерцание и впечатлението от евангелското слово. Последното също започва да се възприема като Светлина, като животворна сила, като акт на ново сътворяване, но вече не под формата на заповедта „да бъде“, а като обръщане към разумното същество като към чедо на Небесния Отец. Обръщане, което без да оказва натиск, призовава човека към чудното възхождане в Царството на любовта на Отца, където няма ни смърт, ни начало, ни край. На духа се дава знание, че Христовото слово действително изхожда „от Отца на светлините“, Който „ни роди по Своя воля чрез словото на истината“ (Иак. 1:17-18). В словото на Христос се съдържа божествен живот и този, който отвори докрай сърцето си за него, става богоподобен.

В началото на моя монашески живот на Атон Господ ме дари с непрестанна молитва, която понякога, без да отслабва по своята сила, се насочваше ту към един, ту към друг предмет. Ще разкажа за онова, което си спомням съвсем ясно, тъй като става дума за молитви, оставили неизличима следа в моето битие.

Често пъти се случваше следното: вечер, след залез слънце, затварях плътно прозореца си, спусках трите перденца, така че да имам възможно най-пълна тишина и тъмнина и, притиснал чело към пода на килията, произнасях бавно една след друга думите на молитвата. Усещането, че малката ми стая е твърде тясна, изчезваше. Умът, забравил тялото, потъваше в светлината на евангелското слово. Съсредоточен върху необятната премъдрост на словото на Христос, освободен от всичко материално, духът ми се чувстваше така, както тялото под лъчите на горещото слънце – облян изцяло от сиянието на Духовното Слънце. Тих мир изпълваше душата ми в тези мигове и тя забравяше всички земни нужди и тревоги.

Как да си обясним това, че когато Светлината на Христос ни обгърне, малкото Негови заповеди, написани върху ума и сърцето, правят излишни всички други закони, включително и Мойсеевия? Тогава за мене ставаше напълно несъмнено следното духовно виждане: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум… и… ближния си като себе си“ (Мат. 22:37-39). Сам Господ ми даваше да живея това състояние и духът ми жадуваше да се притисне към нозете Му с благодарност за този дар.

Това състояние се повтаряше през известни интервали – месеци, а може би и години наред.

Под въздействието на Светлината ме завладяваше молитва с дълбока скръб за всички хора. За мене бе ясно, че безбройните страдания на вселената са неизбежно следствие от отпадането на човека от Бога, нашия Създател, Който ни се е открил. Ако светът възлюбеше Христос и Неговите заповеди, всичко коренно би се преобразило и земята би станала чуден рай. При това съзерцание словото на Писанието за първозданния рай ми се разкриваше с осезаемата реалност на „настоящия“ момент. В измерението на вечния Дух отминалите хилядолетия се превръщаха в духовно съзерцание извън времето и пространството.

„Господ Бог взе човека (когото създаде), и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази“ (Бит. 2:15). Това е вдъхновяваща задача: човек влиза в съработничество със Самия Бог в сътворяването на света. Струваше ми се, че свободата, дадена ми за молитва в нощната тишина на Света гора, вече е предусещане за Царството. Това пребиваване във възлюбения Бог е достатъчно, за да се проумее значението на думите „рай Божи“. От Него, Светия на светиите, са произлезли евангелските слова и те имат абсолютния характер на божественото всезнание.

Когато молитвата спираше, сами идваха думите на псалма: „нощь просвещение в сладости моей… яко день просветится“ („тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден“ – Пс. 138:11-12).

В началото на тридесетте години, вече бях дякон, Божието благоволение пребиваваше върху мене в продължение на две седмици. Вечер, малко преди слънцето да се скрие зад планината Олимп, сядах на терасата близо до моята килия с лице към залязващото светило. В ония дни виждах вечерната светлина на слънцето заедно с една друга Светлина, която нежно ме обгръщаше, проникваше тихо в сърцето ми и по чуден начин ми даваше да изпитвам състрадание и любов към хората, които се отнасяха сурово с мене. Изпитвах също и някакво съчувствие без болка към всички твари изобщо. След залез слънце влизах, както обикновено, в стаята си, за да извърша правилото за подготовка на свещенослужителя, който ще служи света Литургия, и Светлината не ме напускаше през цялото време на молитвата.

Една вечер при мене дойде отец Ювеналий (Егоров), единственият ми съсед на етажа, и ме попита: „Току-що четох химните на св. Симеон Нови Богослов… Кажете как разбирате описанието на неговото съзерцание на нетварната Светлина?“. До този момент аз с благодарно сърце живеех в Господнето благословение, дадено ми свише, като нямах никакви вътрешни въпроси относно това явление, и мисълта ми, устремена към Бога, не се връщаше обратно върху самия мен. За да отговоря на отец Ювеналий, аз се замислих над онова, което ставаше с мене в този момент. Опитвайки се да скрия състоянието си, отговорих уклончиво: „Не е за мене да съдя за опита на св. Симеон… Но навярно, докато е пребивавал в благодатно състояние, той е усещал благодатта като Светлина… Не зная“. Стори ми се, че отец Ювеналий си тръгна, без да подозира нещо повече от това, което казах. Малко след този кратък разговор, както обикновено, започнах молитвата си. Светлината и любовта вече не бяха с мене.

Така аз отново и отново се учех от горчивия опит, че чиста молитва има само тогава, когато духът ни изцяло се потопи в Бога, без да се връща към самия себе си. Странно, докато разговарях с отец Ювеналий, аз не забелязах в себе си някакво трепване от тщеславие… и въпреки това! Можех ли обаче да предвидя дали продължаването на съзерцанието на Светлината през вечерите и нощите от оня период – началото на моето свещеническо служение – нямаше да доведе до превъзнасяне? Ако тази беда ме е очаквала по моя път, то Господ намери чудесен начин да ме смири, като ми отне този дар. Слава Нему вовеки веков!

Сам Бог, непристъпната Светлина и вечният Живот, дойде в света, живя с нас в нашата осезаема плът, но светът не Го позна, не Го прие. Онези, които са възлюбили Неговото пришествие, знаят, че чрез Единородния Син, те също получават осиновяване от Бог Отец Вседържител (вж. Гал. 4:5). По необясним начин ние Го познаваме в явяването на Светлината на благодатта – Светлина тиха и нежна, утешителна и живителна. Материалното слънце е прекрасен образ на Слънцето на Любовта и Правдата. Без неговите лъчи животът на нашата планета би бил невъзможен. Всички ние усещаме благотворното действие на тези лъчи. По-рано ми се струваше, че физическата светлина е нематериална, но след съзерцаването на нетварната Светлина на Божеството и тя вече ми изглеждаше груба, а понякога и агресивна. Тя осветява земната природа, но не дава на духа да проникне непосредствено в тайните на Божието Битие. С божествената Светлина е обратното: тя носи преди всичко откровение за Царството на Небесния Отец.

След Своето Възкресение Христос се явил само на онези, които били способни да Го възприемат вече в обожествената Му и просветлена плът, а за другите Той останал невидим. Така и нетварната Светлина, която „всичко изпълва“, остава невидима за тези, които не търсят да познаят Бога с цялото си същество. Ето още една интересна аналогия с физическата светлина: тя също е невидима, ако няма някакъв предмет, който да я възприеме и отрази. От светлината на земното слънце природата става великолепна за очите. А Божията Светлина, когато осияе човека, по чуден начин го преобразява: най-обикновените, сякаш обезобразени от греха човешки същества в покайната молитва се озаряват от Светлината и изглеждат млади, дори прекрасни.

Отново и отново сърцето е готово да пее славословие на Христа Бога, Който ни се явява в нетварната Светлина: така Той, безкрайно могъщият и отвъден на всичко, слиза до нас. Неприкосновената, непостижима Светлина на Неговата Божественост оживотворява и обгръща всичко съществуващо. Към нея са неприложими понятията за място и обем и все пак тя по непространствен начин е навсякъде. Озаряването от тази Светлина дава на човека опит за възкресението като предвкусване на бъдещото блаженство. Тя без думи известява на духа ни, че „създаденият по образа“ при своето окончателно осъществяване ще бъде носител на пълнотата на богочовешкия живот, ще бъде съвършено подобие на Богочовека Христос. От действието на тази Светлина у каещия се разцъфва дивно цвете: Личността-Ипостас. И ние познаваме, че именно на личното начало в нас е присъщо чрез любовта да вмести в себе си неизразимо величествен и свят живот във вечността.

Христовата Светлина е енергия на Божеството, тя е нетварният, безначален живот на Бог Троица. Тази енергия-действие е присъща и на Отца, и на Светия Дух. В тази Светлина ние познаваме и Отца, и Светия Дух, и Единородния Син. Когато по Божие благоволение тя ни осени, ипостасното начало в нас, дадено ни като потенциално състояние при нашето раждане, получава своето осъществяване и така ставаме способни да видим Бога (вж. Мат. 5:8), да възприемем Неговата битийна сила, богатството на Неговия живот. На земята човек не може да вмести абсолютното съвършенство на Божеството, но по действието на Светия Дух, той осъзнава себе си като свързан с Онзи, Който е истинският Творец на целия живот и единствено средоточие на всичко съществуващо.

И отново се връщам към Светлината на живота, която мракът на небитието не може да обземе (вж. Иоан 1:5). Аз не живея сам по себе си, а изцяло съм устремен към Оня, Когото обичам. Той ми е дал живот, Той е моят живот. И ако е така, какво съм аз тогава?

Човекът е велик, когато е във Великия Бог. Със силата на Божията любов той обгръща целия свят и в известен смисъл сам става „център на света“. За пръв път тази мисъл ми дойде, когато Бог ме дари с благодатното помнене на смъртта. Този по-скоро отрицателен опит при най-голямата си интензивност ми даваше да преживявам своя край в небитието като унищожаване на целия космос: „в мене“, с моята смърт умира целият човешки род с всички негови страдания и радости, стремежи и знания. Нещо повече, Сам Бог, Когото все още не познавах и все пак ми бе някак познат, Той също умира в мене и за мене. Цялото сътворено и несътворено битие изчезва в мрачната бездна на забравата. Преживяването на това състояние бе всъщност съзерцание на „абсолютността“ (образ-отражение на Абсолюта) на ипостасното начало в нас, само че със знак минус.

А когато дойдè нетварната Светлина, свидетелствайки на духа ми, че съм извън властта на смъртта, тогава всичко онова, което преди умираше в мене, по действието на тази Светлина, възкръсна заедно с мен.

Тогава и плашещият мрак на смъртта, и тягостното себеотвращение заради моя грях, който усещах като разрив с Бога на любовта, и мъчителната безнадеждност за самия себе си, и възмущението от безсмислието на битието изобщо (нещо смазващо за съзнанието ми преди) – всичко това коренно се преобрази чрез възраждащата сила на покаянието; превърна се в христоподобно „понизяване“. Тези, които се уподобяват на Христос в своята смърт, тях Светият Дух ще ги възкреси и ще ги възнесе към вечна слава, подобна на Христовата (вж. Фил. 2:7-8; 3:9-11; Рим. 6:5). Така познаваме Иисус Христос в Неговото безначално владичество и заедно с това в Неговото непостижимо понизяване, „заради нас човеците и заради нашето спасение“.

Христос победи света (вж. Иоан 16:33). И вече никой и нищо не може да ограничи Неговото господство. С много страдание ние се освобождаваме от властта на всичко, преживяно преди. Обогатени от опита на победата чрез покаянието, ние се уподобяваме на Единородния Син в Неговото Господство: адът вече няма власт над нас и затова гледаме на него без предишния ужас.

Ни най-малко не настоявам, че Сам Господ Иисус Христос е преживявал по този начин Своя кеносис в Гетсимания и на Голгота. Но в моето покаяние пред Него за всичките ми духовни престъпления така ми бе дадено да го разбирам. Защо такъв Човек се е молил: „Душата Ми е прескръбна до смърт… Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша…“ (Мат. 26:38-39)… „А потта му беше като кървави капки, падащи на земята“ (Лук. 22:44)?

За мене, нищожния, това, което преживях, беше велико и досега не престава да нараства по своето величие. С благоговеен страх размишлявам: какво ли е видял Той, моят Господ, за да се моли така? Той, Който е безкраен в Своята Божественост, недостижим в Своето умаляване, неизмерим в Своята любов „докрай“ (Иоан 13:1), непристъпен в Своята слава?

Несъмнено Неговата мъка е по-голяма от тази на всички хора, за да бъде „мироизкупително страдание“.

Той наистина е Светлината, дошла в света, та всеки, който вярва в Него, да не остане в тъмнината (вж. Иоан 12:46).

Явяванията на Светлината по своята вечна природа са едни и същи, но са различни по сила и начин. Рядко в историята на Църквата съзерцаването на Светлината достига такава пълнота, че в момента на озаряването човешкият дух да бъде удостоен още и с лично откровение на Бога. Така е било на Тавор, когато Петър, Яков и Йоан чули нематериалния глас на Отца да свидетелства за възлюбения Си Син. Нещо подобно е било и с апостол Павел по пътя за Дамаск. Велико е било озаряването, а след това и личният разговор с Христос, Който уверил Павел, че Богът, Когото почита и Който се е открил на Мойсей на Синай, е Той Самият: „Аз съм Иисус, Когото ти гониш“ (Деян. 9:5).

Значително по-често тази Светлина осиява човека по време на молитва на всепоглъщащо покаяние, подобно на състоянието, когато сме на границата на отчаянието. В началото на подвига на разкаянието за нашите грехове светата Светлина ни дава опит за Божията милост и любов. Но това все още не е разговорът лице в Лице, при който човек действително е у Бога и Бог е в него; тогава, когато духът на молещия се знае, че Явилият се е Предвечният Владетел на всичко съществуващо, Първият и Последният; непостижим и твърде близък; невидим и осезаем, дори телесно. Той изпълва сърцето с огъня на любовта, просвещава ума със Светлината на познанието, познание, което е неизразимо с думи. Всъщност Сам Той казва за Себе Си: „Аз съм вечно Съществуващият“. Всеки възприема тези най-свети слова само според мярата на своя действителен опит. Никой от смъртните не може да каже, че е познал „докрай“ какво Битие се крие зад тези думи. На нас обаче ни е дадена надеждата, че ще настъпи вечният ден, когато Бог ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28).

Превод от руски: Ивайло Данов, Мила Игнатова

Из книгата „Ще видим Бога както си е“, ИК „Омофор“