„Бог е в душата ми“… Но как наистина да Му отвориш път към нея

Защо е толкова голяма разликата между броя на хората, обявяващи себе си за православни, и броя на онези, които реално участват в църковния живот?

Наскоро социологическият отдел към Икономическия университет проведе допитване в различни руски градове, чието население наброява над 250 000 жители, за да се изясни нивото на приобщаване на жителите от различни области в страната към православната вяра и култура.

В изследването, проведено сред представители на зрялата част от населението, лидери станаха такива градове като Липецк (95% от разпитаните определиха себе си като православни), Курск (94%), Белгород (91%), Воронеж (90%), Тамбов (89%), Рязан (88%), Калуга (86%) и Брянск (79%).

На фона на тези резултати картината относно посещаемостта на религиозните богослужения в съответствие с различните градове е следната. От числото на онези, определящи себе си като православни, едва около 12% регулярно (няколко пъти месечно или по-често) посещават богослуженията. Процентните показатели се различават значително в зависимост от големината на градовете: между 15-18% в такива градове като Москва, Воронеж, Белгород, Курск, Калуга, не повече от 10-12% сред православното население от национални регионални центрове (Казан, Набережни Челни, Стерлитамак, Уфа, Якутск, Грозни, Махачкала). Лидерството по степен на посещаемост на богослуженията в храмовете се държи от Москва (там храмовете са много на брой, налице е удобен транспорт).

Така стигаме до една позната картина: мнозина назовават себе си православни – за такива се имат мнозинството от жителите в големите градове, а редовни посетители на храмовете са едва 10-12%. На въпроса поради каква причина се получава това, много хората отговарят по следния начин: „За мен Бог е вътре в душата ми, защо трябва да ходя на църква?“ За нагласи от рода на „Бог е вътре в душата ми“ размишлява протойерей Сергий Николаев, настоятел на храм „Рождество Христово“ в с. Заозер от района Павловски Посад в Московска област.

Обръщайки се към християните от гръцкия град Коринт, апостол Павел е написал: „…Защото някои от вас нямат познание за Бога – за ваш срам го казвам“ (1 Кор15:34). Апостолът упреква не езичниците, които действително нямат познание за истинния Бог, а своите братя по вяра. Защо се получава така? Поради каква причина?

Поради факта, че у немалка част от християните в коринтската община представата за Бога се простирала не по-далеч от идеята: „Той съществува“. С това се полага начало на невежеството. В неизвестност са оставали и свойствата на Бога, и Неговите дела. Вярата е съществувала сама по себе си, без да дава плод, без да намира реализация в ежедневието, без да се въплъщава в дела и стремления.

Човек си е оставал такъв, какъвто е бил и преди просвещението със Словото Христово.

„Бог в душата“

Отминали са вече над две хилядолетия, отишли са си от този свят онези, за срам на които апостолът е посочил горния факт, славният град Коринт е изгубил предишното си величие и чест, и на този фон изглежда, че става някак ненужно да спомняме „делата на отминалите дни“… Само че и до ден днешен съвсем актуални звучат словата „някои от вас нямат познание за Бога“.

Колко е обичайно и у нашите съвременници вярата да се простира само до едното признаване на съществуването на Бога! Мнозина ли са тези, които могат да кажат в какъв Бог вярват? Къде се намира Той и откъде произхожда? Какви са делата Му? Каква е природата Му? Какво очаква Той от нас?

Някои продължават да нямат особени познания за Него, но все пак с времето се стремят да ги обогатят. В случая няма да говорим за хора като тях. Има други, които упорито не желаят да се приближат към това познание. На тях им стига да вярват в „нещо неясно и далечно“. Именно от тези така упорити хора най-често се налага да чуваме думите: „Моят Бог е вътре в душата ми“.

Откъде произхожда това тяхно нежелание да добият познание за Бога? От нежеланието да променят живота си. Защото познанието за Божествената природа неизменно води и до промени в личния живот. То полага разграничение във всичките ни дела, слова и мисли, при което имаме такива, които са Божии по характер, и такива, които не са по Бога.

Сред онези страни от живота ни, които не са по Бога, или греховните, могат да се окажат, и то почти винаги, обичайните и общоприети за нас дела и жадувани цели. А когато не изпитваш ненавист към собствения си грях и не чувстваш желание да се освободиш от него, защото ти е неприятно да се виждаш като грешник, тогава именно идва ред на неясното твърдение: „Бог е вътре в душата ми.“

Така е най-удобно – да поддържаш незнание за Бога и Божия закон: няма закон – няма и грях. Няма грях – няма и отговорност. Вярата в „незнайния“ Бог може да представи (дори пред самия извършител) всяка безнравствена постъпка като нещо съвсем морално. Мъж напуска съпругата си и отива при друга жена, защото е разлюбил съпругата си, а намира за себе си оправдание, че е нещо неморално да се преструва на любящ съпруг. Или съпруга напуска своя съпруг, защото счита, че той е лош пример за децата й. Познавам случай, при който една многодетна майка напусна мъжа си, защото не бил достатъчно въцърковен човек.

Или друго, идват при мен в църковния двор двама младежи и ми подават голям, златен нагръден кръст: „Искаме да го оставим за храма.“ Аз ги попитах: „Това ваш кръст ли е?“ – „Не, той е на един недобър човек.“ – „И ви беше даден лично от него ли?“ – „Не, ние му го взехме, защото този човек няма право да го носи“. Бяха отмъкнали редом с това и някои други вещи от същия този човек, защото, според техните представи, той и тях не заслужаваше да притежава. Само дето никак не обясниха по какъв начин недоброто у този човек е по-голямо от недоброто у тях самите. Естествено, че аз не взех кръста. В случая просто ви давам пример за личното понятие за правда, личната нравственост, личния „Бог вътре в душата“.

За някои този „Бог вътре в душата“ не е пречка (поради „възвишени“ подбуди естествено) да превръщат във всеобщо достояние простъпките на ближните и да не считат това за злодумство. „В крайна сметка да криеш правдата от обществото е безнравствено, а да посочваш чуждия грях – това даже е проява на висок морал“, според модела на мислене на бъбривия съсед или мъдруващия журналист. А те разсъждават по такъв начин, защото не знаят кое е грях пред Бога и кое – не. Да нямаш познание за Бога, това е най-голямото нещастие.

„Незнанието не разумява невежеството си, незнанието е удовлетворено от своето поведение… То е в състояние да извърши множество злини, без ни най-малко да съзнава, че върши това“, пише св. Игнатий (Брянчанинов).

„Бог е вътре в душата ми“… А как си успял да отвориш на Бога път към нея? На това върховно Същество, на този всесъвършен Дух? А освен всичко друго, личностен Дух, тоест Личност, притежаваща Свои личностни свойства, или онова, което при човеците наричаме характер. Как можеш да прецениш, че Той е там? Та ти самият нямаш никакво познание за Него.

Това, което чувстваш в душата си и за което говориш, най-вероятно то е богът на собствената ти душа. Или то е това, което ти сам определяш като бог. Твоето персонално божество, според законите на което ти се стараеш да живееш. Като цяло и самите тези закони са твои собствени закони. И се получава така, че при различните хора те са различни. И ако на ниво третокласник виждаме, че се наблюдават толкова различия в типовете поведение при слабите и отличните ученици, то какво да кажем за хората в по-зряла възраст?

Когато целият духовен живот се свежда до словата „Бог е вътре в душата ми“, става нелепо да говорим за вяра. Или по-точно казано, това също е вид вяра, но мъртва. По думите на апостола, и бесовете вярват в Бога (вж. Иак. 2:19).

Как би могла да се прояви вярата у човек, който „няма познание за Бога“? Тя е мъртва и ще лежи в душата му като безполезен товар. Именно като товар, мъчителен и тежък. Защото състоянието, при което признаваме Бога, без да се уповаваме истински на Него, тоест без активно и действено желание за общение с Бога, без живо проявление на вярата в Него е нещо много тежко за човека.

„Невидимата“ вяра

Относно вярата могат да се чуят и коментари от рода на: „Той е много вярващ човек, но вярата му не е показна, вярва вътре в душата си. Не прибягва до никакви външни средства.“ Разсъждават, да речем, че вярата в Бога като вид духовно явление трябва да бъде нещо невидимо. На практика вярата само отчасти е невидима, защото живата вяра непременно получава и свой външен израз. Също както Бог, Който е всесъвършен Дух, невидим, има Своите видими проявления. Пример за това е целият наш видим свят, сътворен от Господа.

За вярата вътре в душата, или още по-силно казано – вярата в дълбините на душата, обикновено се говори с известни нюанси на превъзходство спрямо видимата вяра, или вярата с външни характеристики. Ами, да, разбира се! В крайна сметка външното подлежи на удобни настройки, а в глъбините на душата няма място за фалшификации. Така или иначе, няма как да се види какво има там, на дъното. Ето защо се счита, че вярата-невидимка е по-истинска и заслужава по-голямо уважение. Факт е обаче, че остава доста неясно къде всъщност е разликата между дълбинно-вярващия човек и невярващия…

Не че ще тръгнем да правим сравнения – по-добре ще бъде да дадем думата на св. Теофан Затворник: „Вярата, когато е жива и всеотдайна, не може да остане скрита в сърцето и незабелязана – тя намира естествен израз и в словата, и в погледа, и в движенията, и в делата.“

Вярата задължително намира израз и в начина на живот, или по-точно – в благочестието, т.е. в добродетелното почитание към Бога, в изграждането на личния живот според Божия закон. За съжаление, понастоящем добилото популярност понятие „духовен живот“ се различава от църковния му смисъл. Днес под духовен живот е прието да се счита четенето на списания, посещенията на театрални постановки, концерти, изложби, клубове, светски събития. В този смисъл най-духовните хора в нашето общество са артистите, художниците, телевизионните водещи. Опитайте се да заявите, че еди-кой си художник или някой артист няма духовен живот. Ще ви се изсмеят. За духовността на ключаря или готвача може и да се явят някакви съмнения, но за духовността на артиста или дизайнера– никога.

Вярата в Бога предполага стремеж към праведност, тоест към състояние на истинност пред Бога. Не някакъв вид сърдечно стремление, не нещо, предоставяно на странични наблюдатели, а съвсем конкретни проявления под формата на деяния, постъпки, слова. Вярата на човека се преценява не според личните му твърдения за нея, не според душевното му устроение и интелект, а според неговите дела, начин на поведение, отношението му към останалите, подхода му при оценяване на собствените му постъпки.

Вярваш в душата? Но в какво по-точно? „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“, говори ни апостолът (1 Пет. 3:15). Вярвайки, ние непременно трябва да знаем в какво точно вярваме. Именно поради това при кръщение на зрял човек от него се изисква да прочете Символа на вярата, тоест онази молитва, в която последователно се изброяват обектите на неговата вяра, съставните за нея понятия и проявления. Та нима може да бъде другояче?

„Правилото на нашата вяра започва със знание, преминава през сърцето и завършва с живот, обхващайки по такъв начин цялата пълнота на нашето същество, до самите му основи“, учи ни св. Теофан Затворник.

Когато някой казва за вярата си: „Вярвам, но вътре в душата си“, това най-често е проява на лукавство. Начин на хитруване поради страх от промени в начина на живот, страх от духовното битие като вид излишно натоварване. Така е по-просто: да вярваш в дълбините на душата си, без да откриваш наяве своята вяра, без да й даваш никакъв израз. Но има ли смисъл от подобна консервирана вяра? Приближава ли тя към спасението? Дава ли надежда за живот вечен?

Защо са ни потребни посредници?

Броят на вярващите не е еднакъв с броя на въцърковените хора. В крайна сметка църковният живот включва в себе си правила, задължения, ограничения. Не казвам, че се състои изцяло от ограничения и задължения, но такива има. Тъкмо тези ограничения кара немалък брой от числото на вярващите да остава на прага на Църквата. Тайнството Кръщение, малкото кръстче, окачено на гърдите им с шнурче или верижка, остават за тях единствената връзка с Православието.

Има хора добри, трудолюбиви, порядъчни, било то по природа, или благодарение на своето възпитание. Така погледнато, човек може да се запита за какво им е на тях Църквата? Може би те биха могли да достигнат Царството небесно и без нея? Трудно е за човек, който никога не е вършил лоши неща, да повярва, че съществува риск душата му да погине, че й е потребна помощ. Опитайте обаче да попитате такъв безупречен и порядъчен човек откъде се е родила тази представа за собствената му порядъчност? От липсата на угризения в съвестта? Но има хора, при които съвестта се е превърнала в нещо напълно безгласно.

Може пък това да е оценката на странични хора? Но ако те са приятели и познати, каква е гаранцията, че са обективни? Просто въпрос на лично мнение? А могат да се приведат и множество примери, при които човек оценява своята порядъчност просто на фона на проявите на непорядъчност у другите: „пия, но само с приятели“, „често критикувам, но не прибягвам до побои“, „взимам рушвети, но не прекалявам“.

Свещеник Александър Елчанинов е написал: „Слепотата към собствения грях идва от пристрастие. Сигурно виждаме немалка част от него, но го оценяваме неправилно, оправдаваме го, стигаме до погрешни заключения: едно почти инстинктивно чувство.“

Грехът се разпознава единствено на фона на пълната липса на грях, тоест на фона на Истината. Нещо възможно единствено в Църквата, където пребивава тази Истина, а това е Христос. Почтеният човек може и да изживее порядъчно живота си, но без Църквата няма да се спаси. Надяващият се да достигне Царството небесно само със собствени сили може да бъде уподобен на човек, който решава, че е способен да отлети самостоятелно до дадено място, след като в домашни условия вече е прочел наръчник за управление на самолет.

В този свят Спасителят е дошъл и е пострадал заради създаването на Църквата. И преди Него на земята са живели пророци и учители, поучаващи как трябва да се живее. Само че примерът и благодатната подкрепа, без която е невъзможно да следваш тези заповеди и учения, са дадени единствено от Христос. „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20), обещал ни е Той. И пребивава с нас невидимо в тайнствата на Своята Църква, чрез които ни се дават сили да изминаваме дните си почтено и да вървим по пътя към Царството небесно.

Най-главното от всички тайнства – това е Причастието. В Евангелието от Йоан Господ ни казва: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот“ (Иоан 6:53). Без Причастие не само че не можем да мечтаем за небесно жителство, но и тук, на земята, животът в рамките на духовните закони се превръща в нещо много трудно.

Ако вън от Църквата греховният живот на практика е правило, то вътре в нея той е по-скоро изключение. Да вземем пушачите. Колцина от тях истински желаят да се откажат от пушенето? Пък и колко малък е процентът на тези, които успяват. А в Църквата броят на пушачите е доста по-малък. Същото е и със сквернословците. Това показва реалната благодат на църковния живот, помагаща на човека да преодолява своя грях. В Църквата, естествено, има и грешници. Но няма светци вън от Църквата.

Така-наречените „външни ритуали на Църквата“, които изглеждат съвършено ненужни на невъцърковения човек, се оказват съвсем необходими предвид двете страни на човешката природа. Тя притежава видими и невидими компоненти. Получавайки благодат чрез тайнствата, човек по силата на своето естество се нуждае от физическо потвърждение на факта, че тайнството се е осъществило.

При тайнството Кръщение човек бива потапян в осветена вода и редом с това гласно се произнасят молитвените слова. При изповед ние назоваваме своите грехове, свеждаме глава, а свещеникът я покрива с епитрахила и чете разрешителната молитва. Съединявайки се с Христа в тайнството Причастие, ние приемаме Неговите пречисти Плът и Кръв. Духовните преживявания са много фини и човек не винаги успява да ги възприеме правилно, но поради това че всичко е така премъдро устроено в Църквата, тя има и своята външна съставна част.

Сам Господ е съчетавал духовните действия с външни проявления – коленичил е, вдигал е очи към небето. Тъй като у човека душата и тялото са свързани, ние виждаме как състоянието на душата естествено отразява състоянието на тялото. И обратно. Освен това външните обреди на Църквата и всички ние заедно сме едно цяло – в която и православна църква да отидем, дори тя да е в друга държава, навсякъде службата се извършва по един и същи начин, навсякъде има икони, виждаме запалени кандила, свещенослужителите са облечени в еднакви одежди, извършват еднакви последования. Ние казваме, че Църквата, това е Тяло Христово. А подобно обединяване в едно тяло едва ли ще бъде възможно без наличието на единни църковни обреди. Следователно, те са потребни.

Не честният живот спасява човека, не постъпките му, защото тогава щеше да бъде излишно това, че Синът Божи се е въплътил и е пострадал – Сам Господ спасява човека. Но как? Чрез благодатта, която му дава в Църквата. По думите на св. Филарет Московски, както майчината утроба е потребна на човека, за да се роди за живот, така и за духовното му раждане е потребна духовната утроба на майката-Църква. Да носиш вярата само „вътре в душата си“, без да бъдеш член на Църквата, е досущ като да носиш в джоба си снимка на любим човек, но да избягваш срещата си с него.

„Вън от Църквата няма духовен живот и духовно живеещи хора“, отбелязва св. Теофан Затворник. Това, което мнозина приемат като духовен живот „без посредник“, на практика е просто букет от емоционално-интелектуални преживявания в комплект с религиозно-битови орнаменти. Разговор за Бога на чаша чай, под светлина на свещи и в близост до икони.

И за да не завършва разговорът ни в този тъжен, а за някои и навярно обиден тон, ще напомня още веднъж: бъдещият живот започва още тук, на земята. Да познаеш вечните мъки, пък било то и в най-минимална степен, можеш и вън от Църквата. Но да получиш представа за бъдещото блаженство, е възможно единствено в Църквата. И всеки въцърковен човек е познал това от собствен опит.

На всекиго Господ предоставя възможност да Го почувства по своему. Както е говорил св. Паисий Светогорец, Бог понякога дава на човека бонбонче просто така, незаслужено, за да му покаже каква небесна сладкарница го очаква. Пожелавам ви да придобиете това сладко познание. |www.pravmir.ru

 

Статията е публикувана със съкращения
Превод: Анжела Петрова