Великото призвание за пълнота на богоподобието

Когато идвам на беседите си с вас, които ми станахте най-близки и скъпи, имам странното усещане, че животът ви преминава в суета, че при вас всичко е лошо организирано. Ние нямаме време да държим истински ума си в Бога и да вършим всичките си работи – в кухнята, почистването, приемането на гостите и т. н. Струва ми се, че вие сте така измъчени от всякакви дреболии в ежедневието, че някак си не се получава при това положение да ви се говори за най-великите неща на нашата вяра и нашия стремеж: контрастът е толкова силен, че сякаш е невъзможно да се съединят двете крайности.

Но това, с което искам да се боря, е именно мисълта, че ако организираме живота си по друг начин, богословският подход към всеки момент, всяко наше действие ще стане по-възможен. Би било голяма грешка да се мисли, че за проникването в тайните Божии е възможно да се организира някаква школа.

Моето духовно формиране изцяло зависеше от срещата ми с блажения Силуан. Този човек, дошъл в манастира малко след военната си служба, работеше на мелницата, където трябваше да приготвя брашно за хиляди хора. Братството на манастира като цяло достигаше две хиляди души, а и също стотици поклонници непрестанно идваха и оставаха с месеци и години. В такава суматоха живееше той, и в такава суматоха му се яви Господ. Силуан не се освободил от тази ежедневна шумотевица, но въпреки това е преживял явяването на Христос, и някак си едното се е съчетало с другото. Неговият живот не беше по-малко труден от живота на всеки от нас тук. В ежедневието виждаме себе си болни, уморени, телесно смазани. Дали можем да съчетаем това с истинското богословие? – Да, можем, стига да разбираме богословието така, както трябва, а не в смисъла на школска наука.

От примера на стареца Силуан виждаме, че дори ако организираме безмълвен (исихастки) начин на живот, за който така прекрасно говори Исаак Сириец, то и тогава не е задължително Бог да ни се яви. В тази страшна напрегната борба – да приема стотици, много стотици хора в манастира и да ги храни – старецът е могъл да живее едновременно и идеята, която бе получил от видението на Господа: да се моли за целия Адам като за самия себе си. Вие прекрасно разбирате, че да се молиш за целия Адам като за самия себе си – това е пределът на съвършенството на земята. Как се е съчетавало величието на това призвание с ежедневната работа – аз самият не зная.

Аз живях и се молих, години наред плачех, а имах четиринадесет дребни задължения на раменете си в манастира. И тези четиринадесет поръчения не ми пречеха да живея непрестанно в Бога с ума си, защото всичко вършех заради послушанието: добросъвестно, но безстрастно. Към нищо не се привързвах и умът ми можеше да бъде свободен в Бога при целия този товар от дребни задължения и работи. Всичко това е възможно. Аз се моля, разбира се, но и вие се молете за това Бог да ни даде възможността да съчетаем виждането на Неговото величие с живот в атмосферата на Неговата смирена любов.

Ето защо, ако днес смятам да засегна темата за предела в аскетическия свят на православния монах, то това няма да бъде някаква изкуствена материя, а напълно допустима жизнена програма. И бих искал да видя, че сърцата ви са приели това.
И така, да преминем към следното: какво е човекът, какви са неговите отношения с Бога, кои са пределните възможности на тварното същество?

В основата на нашата християнска антропология, дадена свише чрез откровение от Бога, стои идеята за “богоподобие” – при това богоподобие пълно, а не частично. Бог е надмирен, и човекът, пребивавайки в Бога, също става надмирен. Образ и подобие на Абсолюта, човекът носи в себе си съзнание, което трансцендира всичко, което той вижда в пределите на земното си съществуване. Той живее Бога като Отец и Личност, и себе си също съзнава като личност-ипостас. Сега ние знаем, че Абсолютното Битие може да бъде само личностно, защото нашият Бог е Жив Бог, Бог Същностен, а не е абстрактна философска идея. Човекът-личност вижда в своята персоналност отражение-„образ” на Божията Абсолютност. Тази персоналност все още не напълно осъществена, но все пак е дълбоко осъзната. Между Бога и човека има и трябва да има съизмеримост; въпреки цялата тяхна несъизмеримост. Ако отхвърлим това откровение, ще стане напълно невъзможно каквото и да е истинско познание, т.е. познание, което съответства на действителността на Божието Битие.

Християнският персонализъм намира своя най-съвършен израз в молитвеното движение на всеобемащата любов. В акта на тази христоподобна любов християнинът отдава себе си без остатък на другите, на възлюбените от него: преди всичко на Бога, а след това – чрез силата на Светия Дух – и на цялото мироздание. В тази кенотична любов той трансцендира самия себе си: любовта живее в “другия”, а не в себелюбието; възлюбените са неговият живот. Живеейки в другия обаче, личността-любов не престава да бъде самата себе си. Чрез това излизане извън собствените егоистични граници любовта стига до притежаване на всичко, до съединяване на всичко вътре в самата себе си, докато егоистичният индивидуализъм неизбежно води до обособяване и разделение чрез борбата за собственото ни временно съществуване. Човекът-ипостас по образ и по подобие на Човека-Христос¹, в своята окончателна завършеност ще се яви като носител на цялата пълнота на Божието и на тварното битие, т.е. ще стане богочовек. В Светата Троица всяка Ипостас има в Себе Си цялата абсолютна пълнота на другите две Ипостаси, без да Ги унищожава, без да Ги свежда до “съдържание” на своя живот, но и Самата Тя влиза изцяло в Тяхното битие, като по този начин утвърждава Тяхната ипостасност. Така и в многоипостасното битие на човечеството всяка личност е призвана да вмести в себе си пълнотата на всечовешкото битие: това съвсем не е отстраняване на другите личности, а навлизане в техния живот, който става същностно съдържание самата личност, като по този начин тя утвърждава и тяхната персоналност. Именно по този начин се създава единното битие, което е изразено в догмата за едната Същност в три Ипостаси. Човечеството трябва да се яви като една природа в множество ипостаси: такава е творческата идея на Бога, сътворил Човека по Свой образ и подобие.

Чрез пълна вяра и продължителен подвиг човек трябва да постигне подобие на Бога дори до тъждественост; отначало да проумее, а след това и да осъществи в своята свобода предвечния замисъл на Твореца за нас. Това е смисълът на Христовата заповед: “Бъдете съвършени, както е съвършен небесният ваш Отец”². Но ако се отклоним от този труд, за да не кажа разпятие, с което е свързано осъществяването на богоподобието в нас, ние ще наследим тъмнината на гроба. Поради дадената ни свобода за самоопределяне, ние естествено можем да пренебрегнем това най-висше призвание, което изисква отдаване на всичките сили на нашето същество. Но ние не можем да променим предвечния замисъл на Бога за нас и да сведем нашата природа до равнището на животните, т.е. до временното съществуване извън вечната Светлина на Божеството.

В тези формулировки е изказано най-същественото от нашия живот. Този живот обаче се усвоява чрез спазването на Христовите заповеди. Условията на монашеството с неговия принцип на послушанието правят човека способен да обгърне всички в любовта си. И ние трябва да запазим това в нашия манастир. Моята молитва през цялото време е за това: всеки един от нас да осъзнае, че това малко семейство е моят живот. И страданието или болестта на когото и да било от нас наистина е наша обща болка.

Господ е казал на апостолите: “Имайте любов помежду си, по това ще ви познаят, че сте Мои ученици”³. Никой освен Христос не е говорил за такава любов; за нея Той ни е дал богати откровения. Нека до помним тези думи на Христос и да живеем с тях. Тогава и ние, скромните, малки, бедни хора ще станем подобни на апостолите от първите времена. Това е един и същ живот, започнал от времето на идването на Христос на земята: той се пази и досега чрез всеки човек, който иска да постигне Божията заповед.

Като четем евангелието, ние се изправяме пред загадки, които по никакъв начин не можем да разберем и в които по никакъв начин не можем да проникнем. Но все пак нашата цел е да разберем за какво става дума… Някой обикновен човек, може да живее без да рефлектира върху онова, което става с него, но в същото време да живее дълбоко в Бога, без да си дава истинска сметка. Често срещах на Атон следното явление: монахът е цял в Бога, Бог е с него, а човекът живее просто и естествено, защото този живот за него е единственият естествен живот. Когато получаваме откровение от Бога от такъв порядък, започваме да разбираме думите от Евангелието: който отхвърли Христос, ще му се прости, но онзи, който отхвърли словото Му, ще бъде осъден от това слово⁴. Защото най-големият грях, най-страшното падение е да се отхвърли любовта на нашия Отец и Творец, Който “толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”⁵, за да може в Него и чрез Него – чрез Христос – да направи всеки един от нас свой възлюбен син. Всички, които се устремяват към божествена форма на битие извън Христос, всъщност не разбират, че се стремят към онова небитие, от което са били “извикани” по волята на Бога. А онези, които с цялото си лице са се обърнали към плътта на този свят, приживе се разлагат в крушенията на своите съдбини или в гигантските катастрофи на световните войни и други подобни.

Когато носим в себе си, в съзнанието си тези евангелски думи, всяка мисъл, всеки помисъл, които съответстват на това състояние ние приемаме, а всичко онова, което му противоречи, – отхвърляме. И така, като проникваме в духовното познание не само като интуиция, а и като проумяване, ние си създаваме по-здрава почва, за да градим своето спасение. Пред нас се открива съдържанието на целия космически живот и онова, което не е угодно на Бога, ние трябва незабавно да отхвърляме. Господ в пустинята бил изкушаван от дявола. И ние виждаме, че Господ не се е спрял на нито едно от предложенията на дявола, а веднага ги е отхвърлил⁶. И Той е нашият Господ, и Учител, и Бог. Той е нашият „пример”⁷. Ето така трябва да градим нашия живот, нашето спасение. Всичко, което не съответства на този Пример, ние отхвърляме, и всичко, което съответства, – приемаме и то става наш живот.

Ако на Силуан, след като Господ му се явил, било дадено да има такова виждане за цялото човешко битие, каквото е присъщо на Христос, и за нас, като негови ученици, би трябвало да бъде нормално да имаме същото съзнание. Ние не можем сами да преживеем явяването на Бога. Това е прекалено силно за нас и дори за такъв гигант като Силуан – той казва, че ако видението е продължило още един миг, щял да умре. Мисълта, която исках да изкажа днес пред вас, не се усвоява за кратко време. Ако имате желание да слушате повече, аз съм готов да ви говоря още и още все за това: защото този живот е толкова велик, дълбок и прекрасен, че умът ни, когато се увлече от виждането на Божията святост, сам става свят.

Прославянето на старец Силуан е свързано именно с това, че умът му е бил вечно в Бога, в светия Бог, и сам Силуан е станал свят. И нашата задача тук също е “да станем свети”. А когато пред нас стои такава задача, тогава много дреболии преминават незабелязано. Но щом изгубим виждането на Бога, всички тези дреболии стават дразнещи и човек започва да се отегчава, да отхвърля и в края на краищата губи мисълта за Бога. А ако държи мисълта за Бога, то тези условия, в които живеем, са възможни за спасението.

Сега бързам, защото вече не съм млад, да ви предам това преди да си отида… И се моля Бог да даде на всички вас мъдрост и сила (и, разбира се, най-вече на онзи, който носи общия живот на плещите си – игумена), за да усвоите този живот. Искам да ви кажа следното слово: “На никого, на никого на земята не давайте да принизи християнската идея! Пазете пълнотата на православното виждане!”

Примерът на старец Силуан за мене е задължителен. Вчера говорих за това с един англичанин, дошъл да посети нашия манастир. Той ме попита:

– Не е ли гордост това?

Отговорих му:

– Примерът на Христос, Който Сам е Бог, ни говори за възможността да бъдем носители на пълнотата на божествения живот и в същото време да бъдем смирени така, както е смирен Самият Бог, дал ни заповедта да се учим от Него на смирение⁸.

И така, величието на живота се пази в смирения дух, а не в гордия. Гордата, снизходителната любов оскърбява човека. Господ ни обича не с горда любов, а с такава любов, пример за която виждаме у майката. Майката е робиня на детето си, и всяко служение на детето тя извършва без чувство на унижение. Този пример ни помага да разберем, че колкото и да е богато съдържанието на нашия живот, това не бива да променя смирения дух в нас.

Господ да ми даде сили да беседвам с вас и да ви оставя като наследство, което да бъде записано върху вашите сърца, следното: на никого не давайте да намалява пълнотата на откровението, дадено чрез Христос. Съзнанието обаче, че няма нищо по-висше от Христос, не бива да ни прави горди и сноби, защото това по никакъв начин не съответства на характера на Божията любов. Ние трябва да вместим в себе си онова, което Господ ни е дал, а то е единствената истинска светлина на вечния живот. Ние „никого другиго не познаваме” и нямаме нужда да познаваме другиго на земята за нашия живот, макар интелектуално да можем да знаем и други неща и така да помагаме на хората.

При това никога не бива да преминаваме към такава нагласа да имаме „комплекс за превъзходство”, да се самовъзвеличаваме и т. н. Трябва да бъдем свободни от всичко това. И трябва да пазим разумното съзнание за онова, което Бог ни е дал и което е предизвиквало възторг в нашите отци. Василий Велики казва в своята литургия: “Ο ΟΝΤΩΣ ΩΝ ΘΕΟΣ”. В този израз намира отражения неговият дух-съзнание: “Ето, намерихме действително вечния Бог” – “намерихме истинската вяра, покланяме се на неразделната Троица”.

Всички ние имаме интуицията, че Бог е един и няма друг Бог, освен истинският Творец на целия този свят: Един, но в три Лица… Както се казва в Символа на св. Атанасий Велики: “Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети, но не са три Бога, а един Бог.” След това рече Бог: „Да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие; и да господаруват те над морските риби…”⁹ “Да сътворим ЧОВЕК” – това е единствено число, а след това: “И да господаруват ТЕ”¹⁰ – това е множествено число. Бог е един, а е казал: „ДА СЪТВОРИМ”. И това е присъщо за принципа на личността. Личността не живее в себе си. Отец излива целия Себе Си в Сина и в Светия Дух. Така и човечеството става многоипостасно, но е един Човек. И опитът на нашата молитва ни дава възможността да усвоим това положение, което логически не може да бъде усвоено. Ние живеем това чрез Христос, чрез онази молитва, която дава Христос, разпнат за целия Адам. Тогава започваме да проумяваме единството на човечеството, не защото това съответства или не съответства на Аристотеловата логика, а защото то съответства на логиката на самото битие; преминаваме от обичайната абстрактна логика, към логиката на самото битие така, както то ни се открива. Защото християнинът не може да живее в границите на формалната логика.

Беседа, изнесена на 21 август 1989 г. Преводът е направен по изданието: архим. Софроний (Сахаров), „Духовные беседы”, “Паломник” М. 2007, с. 19-28.