Еволюция на тайнството Покаяние

За всеки добросъвестен свещеник изповедта със сигурност е един от най-трудните, най-болезнените аспекти на неговото пастирско служение. Тя, от една страна, го изправя пред единствения видимо реализиран „обект” на неговия пастирски труд: душата на грешния, но предстоящ пред Бога човек. От друга страна обаче, тя му дава възможност да се увери в почти пълното формализиране на съвременното християнство. Основните концепции на християнството – грях и покаяние, връщане към Бога и духовно обновление – са станали безкрайно изцедени от съдържание. Те все още са в употреба, но по своя смисъл съвсем не са това, на което е основана нашата християнска вяра.

Друг източник на проблеми е фактът, че голяма част от православните не разбират същността на тайнството покаяние. На практика имаме налице два противоположни подхода към това тайнство: единият – формално прецизен, другият – „психологически”. В първия случай изповедта е възприемана просто като изброяване на списък с прегрешения, след което идва опрощението на греховете и човек получава разрешение за причастие. В случая изповедта е сведена до минимум, а в някои църкви (в Америка) е докарана дори до обща формулировка по печатен текст, който получава прочит от изповедника. В този род възприемане на покаянието центърът на тежестта пада върху силата на свещеника да опрощава и освобождава от грехове, при което това опрощение е считано за „валидно” само по себе си, независимо от душевното състояние на каещия се. Ако в този случай личи вид „латинизиране”, то противоположният подход можем да го определим като „протестантизиране”. При него изповедта се превръща в разговор, от който трябва да дойде помощ, разрешение на „проблемите”, отговор на „питанията”. Това е диалог, но не на човек с Бога, а с предполагаемо мъдър и опитен консултант, който има готови отговори на всички човешки питания… И в двата подхода имаме очевидно затъмняване и изкривяване на истинната православна представа за същината на изповедта.

Това изкривяване се дължи на множество причини. И макар че, разбира се, тук няма да имаме възможност да изброим всички тях, нито дори накратко да опишем изключително сложната история, засягаща развитието на тайнството покаяние в Църквата, ще трябва първо да направим няколко предварителни разяснения и едва тогава ще си позволим да посочим евентуални полезни напътствия относно проблемите с изповедта.

В самото начало тайнството Покаяние се е приемало като възсъединяване на отлъчените и примиряването им с Църквата, т.е. на християните, на които е наложено отстраняване от събранието (еклесията) на Божия народ, от Евхаристията като тайнство на това събрание, като общение в Тялото и Кръвта Христови. Отлъченият е този, който е загубил правото да участва в приношението и поради това не взима участие и в „кинония”-та – общението и приобщаването. За отлъчените постигането на примиряване с Църквата било продължителен процес, а опрощението на греховете се явявало като негов завършек, свидетелство за извършеното разкаяние, за осъзнаването на греха от страна на отлъчения, за отказа му от него и, следователно, за възсъединяването му с Църквата. Властта за опрощаване на греховете и за даване на разрешение за евхаристийно общение се възприемала не като власт сама по себе си, независеща от покаянието. Тя се приемала като власт да дадеш свидетелство за наличието на покаяние, а като следствие от него – прощение и възсъединяване с Църквата, т.е. за покаянието и неговия плод: помирението с Бога в Църквата… В лицето на свещеника Църквата дава свидетелство за това, че грешникът се е покаял и Бог го е „помирил и съединил” с Църквата в Христа Иисуса. Независимо от всички външни изменения, настъпили в практиката на покаянието, именно това изначално разбиране на тайнството остава отправна точка за неговата православна интерпретация.

Това, разбира се, не означава, че пастирското служение в Църквата, и то пак от самото начало, не е включвало духовно обгрижване, т.е. напътване на човека в духовния му живот и подпомагане в борбата му с греха и злото. Първоначално обаче това духовно обгрижване не е било пряко свързано с тайнството покаяние. Едва под влияние на монашеството, с неговата силно развита теория и практика на духовно ръководство, то постепенно станало част от изповедта. А непрестанно нарастващата секуларизация, или осветскостяване, на църковното общество е превърнала изповедта в почти единствена форма на духовно обгрижване. След приемането на християнството от император Константин Църквата престанала да бъде малцинство от самоотвержени „вярващи” и почти напълно се сляла с мирското, светското общество (ср. руския превод на гр. „лаикос” – мирянин^∗). Пред нея възникнала задачата да се справя с маса формални християни, а радикалната промяна в евхаристийната практика: от общо причащение, разкриващо единството на Божия народ, към „лично” причастяване – било то разредено, или учестено във времето, – е довела до окончателна метаморфоза във възприемането на покаянието. От тайнство, което помирява с Църквата отлъчените от нея, то се е превърнало в регулярно тайнство за всички членове на Църквата. И от богословска гледна точка, в това тайнство се изтъква не толкова покаянието като път за връщане към Църквата, а преди всичко силата на Църквата да опрощава греховете.

Еволюцията на тайнството Покаяние не спира дотук. Осветскостяването на християнското общество означава най-вече приемане на хуманистични и прагматични възгледи, засенчващи християнската представа за греха и покаянието. Възприемането на греха като откъсване от Бога и от единствения истинен живот – с Него и в Него – е затъмнено от моралистичен и ритуалистичен легализъм, при който грехът вече се приема като формално нарушаване на закона. Но в едно човекоугодническо, самодоволно общество, с неговите стандарти за благоприличие и успех, този закон също се е преобразил. Той вече не се приема в неговия абсолютен формат, а е сведен до някакъв стереотипен, относителен набор от морални норми и правила. В първите векове християнинът винаги е съзнавал, че той, опростеният грешник, бива въведен в Чертога на Жениха без каквито и да било реални заслуги от собствена страна, получавайки по такъв начин нов живот и ставайки причастник на Царството Божие, докато съвременният християнин – доколкото в очите на обществото си е изградил образ на „порядъчен човек” – постепенно е загубил това съзнание. Неговият светоглед сам по себе си не включва понятията за стар и нов живот. Е, да, такъв човек допуска от време на време някои „лоши постъпки”, но те са нещо „естествено”, час от ежедневието, и съвсем не нарушават неговото самодоволство… Обществото, в което живеем, пресата, радиопрограмите и др. п. от сутрин до вечер ни внушават, че сме способни, свестни, добродетелни и че живеем в най-прекрасното от всички възможни общества, а християните, за жалост, взеха това на сериозно, приеха го за чиста монета…

Секуларизацията в крайна сметка е завзела и духовенството. В храмовете се е утвърдило схващането, че свещеникът е някакъв род слуга на своите енориаши, „обслужващ” техните духовни потребности. А енорията като цяло, като някакъв вид организация, очаква свещеникът да бъде огледало, в което хората да могат да съзерцават своето съвършенство. Нима на свещеника не му се налага все да благодари и да хвали някого за проявени усилия, материална подкрепа, щедрост? Грехът лежи скрит в предълбоката и интимна тайна на изповедта, а на повърхността всичко е наред. И целият този дух на самодоволство и нравствено успокоение е проникнал нашия църковен живот от основата до върха му. „Успехът” на Църквата днес се измерва с нейния материален напредък, начин на обслужване, брой на енориашите. Но къде в контекста на всичко това остава място за покаяние? Та то почти отсъства и в самата структура на проповедта и дейността на Църквата. Свещеникът призовава енориашите си за повече трудолюбие, за по-големи „успехи”, за съблюдаване на уставите и обичаите, но у самия него вече го няма възприемането, че всичко, „що е в света”, е „похот на плътта, похот на очите и гордост житейска” (срв.1Иоан 2:16); у самия него вече липсва вярата, че Църквата е наистина спасение за падналите в греха, а не религиозен институт за умерено удовлетворение на умерените „духовни потребности на активните членове на енорията…” В подобни духовни условия, в такава псевдо-християнска среда изповедта, естествено, не може да бъде друго, освен това, в което се е превърнала: или „религиозно задължение”, което веднъж годишно трябва да бъде изпълнявано съгласно изискванията на някакви абстрактни канони; или беседа с духовника, в която се „обсъжда” една или друга „неприятност” (именно неприятност, не „грях”, а „неприятност”, осъзната като грях, престава да бъде толкова тежка), но тя обикновено остава неразрешена, защото единственото й разрешение би било в приемането на реалното християнско учение за греха и опрощението (от покаянието).

Възможно ли е възстановяването на православното схващане за изповедта и нейната практика? Да, ако имаме у себе си куража да започнем това възстановяване в дълбочина, не на повърхността. Отправна точка тук, както впрочем и в целия църковен живот, трябва да бъде проповедта, учението. В известен смисъл цялото учение на Църквата е един непрестанен призив към покаяние в най-дълбокия смисъл на тази дума, т.е. към прераждане, към пълно преосмисляне на ценностите, към нова визия и разбиране за живота в светлината на Христа. И в случая това не изисква постоянна проповед за грях, за съд и присъда – човек трябва първо да чуе и осъзнае истинния зов на Евангелието, да открехне поне малко божествените дълбини, мъдрост и всеобхватен смисъл на Благата вест, защото едва тогава той е в състояние да се покае.

Реалното, християнското покаяние – то е преди всичко осъзнаване на онази бездна, която ни отделя от Бога, от всичко онова, което Бог е дарил и открил на човека, от истинния живот. Едва когато види Небесния чертог в цялата му изящност и красота, човек проумява, че му липсват одежди да влезе в него… Нашата проповед твърде често има характер на отвлечен императив: това трябва да правите, това – не; но поредицата от предписания и препоръки не е проповед. Проповедта винаги трябва да бъде откровение, разкриване на изначално позитивното съдържание на Христовото учение, на светлината в него, и то единствено спрямо тъмнината на греха и злото. Само дълбоко вложеният смисъл прави предписанията, правилата, заповедите убедителни и животворни. Но проповедта трябва, разбира се, да включва и твърда християнска критика на секуларизма, на светогледа, с който ние несъзнателно се храним и дишаме. Християните са призвани винаги да се борят с идолите си, а те вече са толкова много: „материално благополучие”, „слава”, „успех” и т.н. Само в едно действително християнско, дълбоко и вярно оценяване на света ще може светският бит, културата и представата за греха да придобият своето истинско значение – най-вече като извращаване на цялото съзнание, на любовта, желанията, стремежите… Но това предполага свещеникът да се освободи от робството си на този „мир всем” и отъждествяването си с него, а също така да постави вечната истина, не „практически съображения” в центъра на своето служение… И проповедта, и учението трябва да носят в себе си пророческото начало, призива да виждаме и оценяваме всичко през очите на Самия Спасител.

Изповедта, освен това, трябва да бъде върната обратно в рамките на тайнството покаяние; всяко тайнство включва най-малко три основни момента: подготовка, самия „чин” на тайнството, и накрая – неговото „изпълнение”. Както вече отбелязах, целият живот и цялата проповед на Църквата са в известен смисъл подготовка за покаяние и призив към покаяние, но при все това са налице и потребност, и традиция за съзнателна подготовка на каещите се преди пристъпване към тайнството. От древни времена в Църквата съществуват специални епитимийни времена и периоди: пости. Това е времето, когато самото богослужение става нещо като школа за покаяние, за подготовка на душата да добие прозрение за небесната красота на Царството, и едновременно с това – да се изпълни със скръб, че е отхвърлила тази красота. Всички великопостни служби, примерно, са един дълбок покаен вопъл, а светлата печал, която струи от тях, ни разкрива и обяснява необяснимото в това, което е истинното покаяние и което то осъществява в нашите души … Ето защо постът е време, когато проповедта трябва да бъде насочена най-вече към тайнството покаяние. Четените текстове, псалмите, песнопенията, молитвите, поклоните – всичко това ни предоставя безкрайно много и всичко това проповедта трябва да „прилага” към живота, към хората, към нещата, които се случват с тях днес, сега. Целта е това да ги изпълни с дух на покаяние, да им помогне да се съсредоточат не само върху отделни грехове, но и върху греховността, ограничеността и духовната нищета на целия им живот, за да преосмислят системата на неговите „двигателни” сили… Към какво ги влекат душите им? Как възприемат, как ползват безценното време, дарено им от Бога? Замислят ли се за края, неизбежно надвиснал над всеки от тях? Дори само веднъж човек да размисли над всички тези въпроси и да разбере, макар и с крайчеца на съзнанието си, че животът като цяло може да бъде отдаван само на Бога, той вече е на пътя на покаянието, а това разбиране само по себе си носи силата на обнова, обръщане, обрат… В тази подготовка трябва да бъде включено и добиване на обяснение за самия чин на изповедта, молитвата, разрешението и т.н.

Не бива да пропускаме молитвата преди изповед. Изповедта не е нито човешки разговор, нито рационален самоанализ. Човек може да се назове „грешен”, без при това да чувства никакво вътрешно угризение. И ако всички тайнства включват някакъв вид „превращение”, то в тайнството покаяния се извършва превратно обръщане на човешкото официално „самопризнание” към християнско разкаяние, към благодатно просветление на каещия се за покварата на неговия живот, към всеобемащата любов Божия, дарена на човека. Подобно „превращение” изисква помощта на Светия Дух, а епиклезата, т.е. призоваването на такава помощ, са именно молитвите преди изповед.

След това идва призивът към покаяние. Това е последното възвание: „До тебе, чадо, Христос невидимо стои…” Но в този решителен момент, когато свещеникът утвърждава присъствието на Христос, е изключително важно сам той – свещеникът – да не се чувства в срещуположна позиция спрямо грешника! В тайнството покаяние свещеникът не е нито „прокурор”, нито пасивен свидетел. Той е образ на Христа, т.е. на Този, Който е поел върху Си греховете на света, и на него му е дадено да бъде носител на онова безгранично милосърдие и състрадание, които са по силите единствено за душата на човека. Митрополит Антоний (Храповицки) е казал, че състрадателната любов е в самата същина на свещенството. А покаянието е тайнство за помирението и любовта, не за „съд” и даване на присъда. Ето защо най-добрата форма да бъде отправян призив към покаяние е тази, свещеникът да идентифицира себе си с каещия се: „грешници сме ние всичките пред Бога…”.

Изповедта сама по себе си може, разбира се, да преминава по различни начини. Но тъй като каещият се обикновено не знае откъде да започне, задължение на свещеника е да му помогне, така че форматът на диалога да бъде възможно най-приемлив и непринуден. И въпреки че греховете в крайна сметка се свеждат до греха на всички грехове: липсата на истинска любов към Бога, на вяра и упование в Него, изповедта може да бъде разделена на три основни „области на греха”.

Нашата връзка с Бога: въпроси за самата вяра, за слабостите, съмненията или извращенията, свързани с нея, за молитвата, поста, богослуженията. Твърде често изповедта я свеждаме до категорията „безнравствени постъпки” и забравяме, че коренът на всички грехове е именно тук, в областта на вярата – в ежедневната, личната връзка с Бога.

Отношения с ближните: егоизъм и егоцентризъм, безразличие към хората, липса на любов, загриженост, внимание, прояви на жестокост, завист, злословия… Тук всеки грях трябва да бъде действително „индивидуализиран”, за да може грешникът да почувства и види в другия – този, против когото е съгрешил – брат, а в своя грях – нарушение на „съюза на любовта и мира”, на братството…

Отношение към самия себе си: грехове и съблазни на плътта спрямо противостоящите на тях християнски идеали за чистота и почтеност, спрямо почитта към тялото като храм на Св. Дух, запечатан и осветен при Миропомазанието. Липса на желание и усилия да „задълбочиш” своя начин на живот: евтини развлечения, пиянство, безотговорност при изпълнение на житейските задължения, семейни конфликти… Не бива да забравяме, че в повечето случаи ние се занимаваме с хора, които не знаят какво е себеизпитване, или изпитване на собствената съвест, и целият им живот е определен от конвенционални навици и нагласи, поради което те са лишени от истинско разкаяние. Целта на изповедника е да унищожи това дребнаво, плитко самодоволство, да постави човека пред светостта и величието на Божия промисъл за него, да пробуди у него съзнанието, че целият живот е борба и бран… Без разбиране и реално осъзнаване на всичко това в християнството – и „тесният път”, и приемането на трудовете и подвизите, и скърбите по този тесен път – няма надежда за напредък в нашия църковен живот…

Изповедалният диалог завършва с наставления. Свещеникът следва да насърчава каещия се да промени живота си, да се откаже от греха. Бог не прощава, докато човек сам не пожелае да обнови и усъвършенства живота си, да вложи труд по пътя на борбата с греха, на трудното връщане към „образа на неизказаната слава”, който носи у самия себе си. Знаем, че поради духовното охладняване на човека и надценяването на собствените ни сили това е станало невъзможно. Но по повод „невъзможното” Христос вече ни е дал отговор: невъзможното за нас е възможно за Бога… От наша страна се изисква желание, решителност, твърдост. Помощта на Господа ще дойде.

Тогава и само тогава е възможно постигането на трайно решение, защото само това води до реализиране на всичко предшестващо: усилията, постепенното напредване на душата по пътя на покаянието. И още веднъж, от православна гледна точка няма истинско решение там, където няма истинно покаяние. Бог приема човека само когато той сам е дошъл при Него. А „да дойде” означава да се покае, да се обърне, да преоцени изцяло живота си и себе си. Да виждаш опрощението на греховете единствено като сила, присъща на свещеника и ефективна всеки път, когато той произнася словата на опрощение, представлява отклонение в сакраменталността на магията, което се осъжда с целия дух и традиция на Православната църква.

Ето защо опрощението на греховете не е възможно, когато човек, първо и преди всичко, не е православен, т.е. когато открито и съзнателно не приема основните принципи на Църквата и когато редом с това не желае да се откаже от видимо греховното си състояние: води, примерно, живот в прелюбодейство, занимава се с непочтени неща и др. п.; и накрая, когато прикрива греховете си или пък не съзнава тяхната греховна тежест.

Освен това трябва да помним, че отказът да бъде дадено опрощение не е вид наказание. В ранната Църква отлъчването дори е било пряко свързвано с по-голяма надежда за изцеление на човека, защото целта на Църквата, това е спасението, не съд и присъда… Свещеникът е призван да проявява по-задълбочено внимание към цялата съдба на даден човек и трябва да се стреми да го обърне, не да „прилага” към него съответен параграф от неясен за този човек закон. Добрият пастир оставя деветдесет и девет овци, за да спаси една. И това е нещо, което изпълва свещеника с чувството за вътрешна пастирска свобода: в крайна сметка решението, което взима, е решение на неговата съвест, озарена от Светия Дух, и поради това той не може да почувства удовлетворение от голо прилагане на предписания и правила. | pravmir.ru