За автентичната изповед и съкрушеното сърце

Разговор за автентичната изповед с архимандрит Маркел (Павук), преподавател в Киевската духовна академия.

Отче, много хора не знаят за какво да се каят. Мнозина отиват на изповед и мълчат, чакат насочващи въпроси от свещеника. Защо става така?

Обикновено хората не знаят за какво да се каят поради следните причини: защото водят разсейващ начин на живот, заети са с хиляди работи и нямат време да се захванат със себе си, да се вгледат в душата си и да видят, че нещо в нея не е както трябва. Такива хора в наше време са 90%, ако не и повече. Мнозина боледуват от завишена самооценка, те са горди и затова по-склонни да забелязват и осъждат чуждите грехове и недостатъци, отколкото своите. Нито родителите, нито учителите, нито свещениците са ги научили за какво и как трябва да се каят.

Православният християнин трябва да се покайва преди всичко за онова, за което го изобличава съвестта му. Най-добре е изповедта да се изгражда според Десетте Божи заповеди. Тоест по време на изповедта трябва в началото да изповядаме с какво сме съгрешили срещу Бога (това могат да бъдат греховете на неверието, маловерието, суеверието, напразното споменаване на Божието име, клетвата), след това за греховете си против ближните (непочитане, невнимание към родителите, непослушание към тях, лъжа, хитрост, осъждане, гняв срещу ближните, неприязън, високомерие, гордост, тщеславие, скъперничество, кражба, съблазняване на другите за грях, блудство и др.). Съветвам на всички да се запознаят с книгата “В помощ на каещия се”, написана от св. Игнатий Брянчанинов. В трудовете на стареца Йоан Крестянкин е представен образец на изповед според Десетте заповеди. Ориентирайки по тях, можем да изграждаме своята изповед.

Колко подробно трябва да разказваме за греховете си по време на изповед?

Всичко зависи от степента на нашето покаяние за греховете ни. Ако имаме в сърцето си решимост да не се завръщаме повече никога към този грях, ние обикновено се стараем да го изтръгнем из корен и затова описваме всичко до най-малки подробности. А ако се каем формално, то се получава нещо от сорта на “Съгреших с дело, слово, помисъл”. Изключение от това правило са блудните грехове. В този случай подробностите не трябва да се описват. Ако свещеникът усети, че се отнасяме равнодушно дори към тези грехове, той може да ни зададе допълнителни въпроси, за да ни засрами поне мъничко и да ни подтикне към истинско покаяние.

Ако не усещаме лекота в душата си след изповед, какво означава това?

Това може да означава, че не е имало истинско покаяние, изповедта се е извършила без съкрушеност в сърцето, а само с формално изброяване на греховете при нежелание да променим живота си и повече да не грешим. От друга страна, понякога Господ не ни дава веднага чувство за лекота, за да не се възгордеем и да не изпаднем на бърза ръка в същите грехове. Лекотата не настъпва веднага и тогава, когато изповядваме застарели, дълбоко вкоренени в нас грехове. За да настъпи чувство за лекота, трябва да пролеем много покайни сълзи.

Ако по време на вечернята сме се изповядали, а след службата сме успели отново да съгрешим, трябва ли на сутринта да отиваме пак на изповед?

Ако това се блудни грехове, гняв или пиянство, то непременно трябва да се покаем за тях още веднъж и дори да помолим свещеника за епитимия, за да не вършим толкова бързо същите грехове. А ако сме допуснали грехове от друг вид (осъждане, мързел, празнословие), то трябва по време на вечерното или сутрешното молитвено правило да помолим искрено прошка от Господа за допуснатите провинения, а на следващата изповед да ги изповядаме.

Ако по време на изповед сме забравили да споменем някой грях, а след време сме се сетили за него, трябва ли да отидем пак при свещеника и да му кажем за това?

Ако има такава възможност и свещеникът не е много зает, той дори ще се зарадва на нашето усърдие, а ако такава възможност няма, трябва да запишем греха си, за да не го забравим отново, и на следващата изповед да се покаем за него.

Как да се научим да виждаме греховете си?

Греховете си започваме да виждаме, когато преставаме да осъждаме другите хора. Освен това на съзнание за своята немощ, както пише преп. Симеон Нови Богослов, ни научава усърдното спазване на Божиите заповеди. Докато едно изпълняваме, а за друго нехаем, не можем да усетим каква рана нанася грехът на душата ни.

Какво да правим с чувството за срам по време на изповед, с неволното желание да омаловажим, да прикрием своя грях? Ще бъде ли този прикрит грях простен от Бога?

Срамът по време на изповед е естествено чувство, което свидетелства, че съвестта ни не умряла. Много по-зле е, когато не усещаме никакъв срам. Но най-важното е срамът да не свежда до формалност нашата изповед, когато едно изповядваме, а друго крием. Едва ли на Бога ще бъде угодна такава изповед. Пък и свещеникът винаги усеща, когато нещо крием и формализираме своята изповед. В този случай за него ние преставаме да бъдем скъпи чеда, за които той е готов винаги усърдно да се моли. И, обратно, независимо от тежестта на греха, колкото по-дълбоко е покаянието ни, толкова повече се радва свещеникът за нас. Не само свещеникът, но и ангелите на небето се радват за искрено каещия се грешник.

Трябва ли да изповядваме грях, който е твърде вероятно да извършим пак в скоро време? Как да намразим греха?

Светите отци учат, че най-големият грях е неразкаяният грях. Дори ако не усещаме в себе си сили за борба с греха, ние пак трябва да прибягваме към тайнството Покаяние. С Божия помощ, ако не веднага, то постепенно ще можем да надвием вкоренилия се в нас грях. Но не трябва и да се надценяваме прекалено. Ако водим правилен духовен живот, ние никога няма да се усещаме напълно безгрешни. Работата е там, че всички сме “удобопреклонни ко греху”, тоест много лесно изпадаме във всевъзможни грехове, колкото и да сме се разкайвали за тях. Всяка наша изповед е своеобразен душ (баня) за душата. Щом се грижим постоянно за чистотата на своето тяло, то колко повече трябва да се грижим за чистотата на душата си, която е много по-скъпа от тялото! И тъй, колкото пъти и да сме съгрешили, трябва да тичаме всеки път незабавно да се изповядваме. А ако не се каем за повтарящите се грехове, то те ще доведат и до други, още по-тежки провинения. Например, някой е свикнал да лъже постоянно за дребни неща. Ако той не се кае за това, то в края на краищата може да стигне не само да измама, но и до предателство. Спомнете си какво стана с Юда. Той в началото само покрадваше пари от кутията за пожертвувания, а накрая стигна дотам, че предаде Самия Христос.

Можем да намразим греха само когато усетим в пълнота сладостта на Божията благодат. Докато усещаме слабо благодатта, ще ни е трудно да не изпаднем отново в грях, за който неотдавна сме се покаяли. Сладостта на греха за един такъв човек се оказва по-силна от сладостта на благодатта. Затова светите отци и особено преподобният Серафим Саровски толкова настояват, че главна цел на християнския живот трябва да е получаването на благодатта на Светия Дух.

Съществува ли в Православната църква обща изповед? Как да се отнасяме към тази практика?

Общата изповед, по време на която се четат специални молитви от Требника, се провежда обикновено преди индивидуалната изповед. Св. прав. Йоан Кронщадски е практикувал обща изповед без индивидуална, но той го е правел по неволя поради голямото множество хора, които са идвали при него. Чисто физически, поради човешката си немощ, той не е имал сили да изслуша всекиго поотделно. По съветско време също понякога се практикуваха такива изповеди, когато в цели градове или райони имаше само един храм. Сега, когато количеството на храмовете и духовенството значително нарасна, няма нужда от обща изповед без индивидуална. Ние сме готови да изслушаме всекиго, стига да има искрено покаяние. | Pravlife.org

Заглавието е на редакцията

Превод: Андрей Романов