За живота в Христос

Из Слово шесто: Как да опазим живота в Христос, който приехме от Тайнствата

Той Самият (Христос) е и наградата, и венецът, които ще получим за нашето подвизание. Затова към Него трябва да гледаме и Неговите пътища внимателно да изучаваме. Да се опитваме по възможност и да ги разбираме, за да се научим как да се подвизаваме.

Защото наградите увенчават с достойнство своите борци. Като се стремят към тях принасят трудове и показват издръжливост аналогична на красотата, която са научили, че венците крият. Но освен всичко това кой не знае, че, след като Той сам ни изкупи с кръвта Си и ни направи Свои, няма никой друг, на когото трябва да служим и да се посвещаваме и с тялото, и с душата, и с любовта, и с паметта, и с действията на ума. Затова и Павел казва: “Не принадлежите на себе си? Защото сте скъпо купени” (1 Кор. 6:19-20).

Защото изначално за Новия човек бе сътворена човешката природа. Към Него бе пригоден умът и желанието. Приехме ум за да познаваме Христос, желание за да Го следваме, памет за да Го помним, тъй като и при нашето сътворяването Той бе Архетипът (Началният образ). Защото не древният Адам бе първообраз на Новия Адам, а Новият на древния. Когато се споменава, че Новият Адам се роди “по подобообразност на древния”, това се казва по отношение на тлението, което древният Адам въведе и Новият унаследи, за да отмени болестта на естеството чрез лечебните средства, които предостави, и както казва Павел: “та смъртното да се погълне от живота” (2 Кор. 5:4). Разбира се, съгласно естествения ред на нещата, нашият архетип е древният Адам като роден по-преди. За Бога обаче, Който вижда всичко преди да се случи, древният е подражание на Новия. Древният Адам бе сътворен по образа и идеята за Него, но не продължи да пребивава в тях. Или по-скоро тръгна към тях, но не стигна. Затова и законът бе приет от древния, но го изпълни Новия “до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:8), както казва Павел. Първият чрез погазването на закона показа, че не притежава в съвършенство това, което трябва да има човекът. Защото не бе свръх природата ни законът, който справедливо наказваше нарушителя. Вторият обаче бе във всичко съвършен. Затова казва: “Аз спазих заповедите на Отца Си” (Йоан 15:10). Първият внесе в света несъвършения живот, който има нужда от безкрайна помощ, а Вторият стана за човеците бащата на съвършения живот, т.е. на безсмъртието. Нашата природа изначално тегнеше към безсмъртието, но го достигна по-късно, благодарение на тялото на Спасителя, което Самият Той възкреси от мъртвите за безсмъртен живот и стана за нашия род начало на безсмъртието. Нека обобщя: пръв и единствен Спасителят ни показа истинския човек, съвършен и в нравите, и в живота, и във всичко останало.

Това е предназначението на човека, което Бог желаеше при неговото сътворение – нетленен живот. Ще го достигне, когато тялото му се освободи от тлението, а желанието му от греха. Той ще се усъвършенства тогава, когато Творецът изпълни в него всичко, което е преценил, че му трябва, така, както и красотата на статуята се завършва в последните движения на ваятеля. Та, след като древният Адам бе много далеч от съвършенството, а Новият бе във всичко съвършен и предаде съвършенството на човеците, и пригоди към Себе Си целия човешки род, как Вторият да не е образец за древния. Как да не приемем, че Новият е Архетипът, от Който произлезе древният? Защото е напълно безсмислено да смятаме, че най-съвършеното се стреми към несъвършеното и че по-низшето може да бъде образец за по-доброто или че слепите водят виждащите. Нито пък трябва да се учудваме, че несъвършеното предхожда по време, но трябва да вярваме, че съвършеното е първопринцип на несъвършеното като отчитаме и това, че много неща бяха създадени за нуждите на човека преди самия него. Докато човекът, който е техният уредник бе сътворен последен от пръст. Да бъде!

Поради всички тези причини човек и с природата си, и с желанието си, и с мислите си, се устремява към Христос. Това не е само заради Неговата божественост, която е крайната цел на всички, но и поради човешката Му природа. Той е завършекът на човешките копнежи, Той е покоят на размислите. Да се обича или да се мисли за нещо друго, освен за Него е явно отклонение от правилността и нарушаване на принципите, които бяха заложени в основата на естеството. Но, за да можем винаги да насочваме към Него нашето изследване и да постоянстваме в това , нека всеки миг и час да призоваваме Него като главен предмет на размисъл. Когато Го призоваваме, за нашите молитви не е нужна подготовка и специално място, нито висок глас. Защото няма място, където да не се намира, нито е възможно да не е близо до нас Този, Който за онези ,които Го търсят е по-близо и от собственото им сърце. Трябва да вярваме безкрайно, че Той ще изпълни молбите на молитвите ни. Да не се съмняваме, поради нашето лукавство, но да имаме дръзновение, защото Този, Когото призоваваме е “благ и към неблагодарните, и към злите” (Лука 6:35). Той е така далече от това да пренебрегва прегрешилите раби, които Го призовават, че преди още те да Го изрекат, преди да Го помислят, Сам Той дойде на земята и пръв ги повика, като казва: “Дойдох да призова грешници” (Мат. 9:13). Той, Който ни потърси без да сме го искали, как би се отнесъл с нас, ако Го призовем? Щом ни обикна, когато Го мразехме, как ще ни отблъсне сега, когато Го обичаме? Това изразява Павел, когато казва: “Ако бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му” (Рим. 5:10).

Нека да отчетем още и значението умолението: защото ние не просим онова, което просят и получават приятелите, а това, което се позволява да просят особено виновните и въстанали раби. Защото ние не умоляваме Владиката да ни увенчае или да ни дари с друг подобен дар, а да ни помилва. За кои други, освен за виновните, е естествено да търсят от Човеколюбеца милост, и опрощение, и освобождение от дължимото, и друго подобно, та да не си отиват след молението с празни ръце, защото “здравите нямат нужда от лекар” (Мат. 9:12). Понеже, ако изобщо се приема хората да издигат към Бога глас, търсещ милост, то този глас е на хора грешници, които имат нужда от милост. И така, нека призоваваме Бога и с устата, и със сърцето, и с ума, за да предоставим на всички тях, с които прегрешаваме, единственото спасително лекарство. “Защото под небето няма друго име”, казва Писанието, “чрез което трябва да се спасяваме” (Деян. 4:12).

Списание Мирна, бр. 16 [поръчай]