За изповедта и духовното ръководство

През този живот човек се подготвя за отвъдния. Тази подготовка се състои в изпълнението на Божията воля, явена в заповедите и в блаженствата. За ежедневното им спазване обаче, човек се нуждае от помощ, тъй като освен с греховете и страстите си, се налага да се бори и с издевателствата на демоните, на които е обект от момента на грехопадението до сега. Духовният наставник е водачът в това единоборство. Той разяснява съставните му части пред духовните си чеда, за да им противодействат те – с Божията помощ и според своите ревност и вяра.

 

Наставникът не винаги е изповедник. В девическите манастири например, игуменията или някои от по-възрастните сестри имат задължението да наставляват по-младите. В този случай наставник е по-опитният монах, пред когото се спазва послушание, но който също се подчинява на изповедника – подвизавайки се за собственото си спасение. В същото време изповядващите енорийски свещеници рядко са и духовни наставници – тъй като съвременните хора все по-трудно се вслушват в „чужди” съвети, а и защото малко свещеници имат дар за прозорливост и наставление. Тази статия разглежда идеалния случай, когато изповедникът и духовният наставник са едно и също лице, което в православната традиция е прието да се нарича Старец.

 

Старецът е учител – с напътствията си, ходатай – с молитвите си и изповедник – вслушано и знаещо ухо, което има власт да опрости греховете ни, и знание и благодат да ни помогне да се преборим с тях. Той посредничи между Бога и духовните си чеда, грижейки се не просто да засвидетелства изповедта им, да ги освободи от греховете и да ги утеши, но и да отмахне люспите от духовните им очи и да активизира силите им за духовна борба. Със своята убогост той е пример за подражание. Със своята строгост той възпира от извършването на нови грехове. Старецът е този, който може да насочи и предаде Божията благодат на своите изранени от греха чеда. Спазвайки заповедите, той би дал и душата си за да ги спаси, ако Бог поиска това (Иоан. 15:12-13). 

 

 

Старецът има най-чистото от лъжа и преструвка знание за нас. Той ни познава по нашите недостатъци и е приел, служейки Богу, да ни помогне да ги отстраним. В днешния отчужден и прагматичен свят това е една от най-големите милости, на които можем да се надяваме. 

 

По време на изповедта той води разговора така, че човек да изрече и най-трудните за изричане неща, и преодолявайки срама, да спре да се крие от Бога (Бит. 3:10). Познавайки човешката природа като сърцеведец, той подсеща за нещата, които човек може неволно да е забравил, молитвено анализира чутото и подпомогнат от Светия Дух, извежда същината на греха през лабиринта от възможни тълкования. В процеса на разговора той трябва да намери баланса между поощрението и порицанието, за да не загуби чедото му упование в любовта. Изповедникът е „гроб” за всичко, което е чул. Това е още една страна на Божието милосърдие – дори към най-страшните грешници – както и гаранция, че всеки, абсолютно всеки, който реши да се покае от сърце, ще бъде опростен. 

 

Разрешителната молитва в края развързва и изпраща в небитието – там, от където са дошли – изповяданите грехове. По подобен начин и този многогрешен свят ще бъде съден от Христа в Съдния Ден и принадлежащото на нищото ще бъде свито „като руло пергамент” (Ис. 34:4) и лишено от битие за вечността. Чрез любовта Старецът подготвя чедата си за този Ден – като отваря вратите на Царството Божие и те усещат изгарящата светлина на Правдата. В нея той разкрива и изправя кривините, които Божият съд би изпепелил. 

 

Поради уникалната и неограничена власт, която има (Мат. 18:18), Старецът носи отговорност за всяка своя дума. Апостолското приемство, осенило го със слизането на Светия Дух, легитимира действията му и отваря небето при всяка изповед. Неговият богат и непредставим от нас опит в духовната борба, постът и молитвата държат сърцето и ума му отворени за Божията благодат и предпоставят с личните му усилия слизането на Светия Дух след ръкоположението. Нерядко Старецът се моли и по време на изповедта – за да просветли Бог ума му и да го напъти в действията му, и това изпълва разговора с мълчание. Като избран Божи съсъд, Старецът има духовни сетива, нямащи нищо общо с мирската рационалност и интелект. С тях той се ориентира за състоянието и пътя на чедото си, без и за миг да допуска мисълта, че има собствена заслуга за това. 

 

Грижата и „работата” на Стареца не приключват с изповедта. След нея той се моли Бог да даде сили на чедата му – за утвърждаване във вярата и за изпълнение на наставленията и епитимиите. Тези молитви нерядко се усещат от тях като лекота и бодрост, като реална духовна подкрепа.

 

 

Изповядваме Му се, „защото ние чрез Него живеем и се движим и съществуваме” (Деян. 17:28).

 

Има престъпления, които могат да бъдат признати само в изповедта, и жизненоважни напътствия, които могат да бъдат дадени единствено тогава – за да бъдат чути. 

 

Изповедта е обръщане с опакото навън на вътрешната ни „зона”, съществуваща поради това, че сме част от голямата зона на грехопадналия свят. В този смисъл тя е средство за себепознание. Подготовката за нея започва не много след последната изповед – с проблясване на откровенията за неосъзнатите ни недостойнства или с първото следващо погрешно действие. Понякога тези откровения, които Бог в милостта си допуска да ни споходят, за да ни отрезвят, са потресаващи. Въведителната молитва в началото на изповедта има за цел да ни освободи от потреса и срама и да ни помогне да изнесем на „бял свят” тези прозрения. 

 

Изповедта е едновременно акт смиряващ и акт на смирение. В нея човек открива пред Създателя на вселената своето, причинено от собствената му дързост несъвършенство и – в частност – несъвършенството на заобикалящия го свят. Бог, Който знае всичко, знае и това, което човекът изрича, но чрез изповедта му помага да припознае греха, и споделяйки го, да признае немощта си и да потърси Неговата помощ. И тя не закъснява – от Стареца, познал от опит борбата с изкушенията, човек получава разяснение и напътствие. За да ги приеме, той обаче се нуждае от истинско, сърдечно съкрушение. И тъй като гордостта парализира сърцето, покаянието е тайнството, при което Светият Дух слиза, за да го съживи. В този смисъл изповедта лекува както повредената ни от греха природа, така и невежеството и бездуховността, които следват от тази повреда. 

 

От друга страна, при изповедта човек се взира в душата си, и виждайки пораженията върху нея, естествено се съкрушава от тях. Вроденият стремеж към съвършенство и страхът Божи (макар и неосъзнат), му дават мотив да се потруди, за да ги изправи. Постоянството в този труд е подвигът на християнина. Редовната изповед, следователно, поддържа съвестта ни будна, като допълнително сетиво, което предупреждава и свидетелства за предимството на вътрешния живот пред външния. Тя развива чувство и копнеж за Истината, които принасят плодовете на покаяние. 

 

Изповедта помага да се избегне отчаянието, тъй като с помощта на Стареца човек разбира кое е резултат от демонско влияние и за какво е виновен сам той. Тя отмахва товара на безбожността от душата на човека. Поради това хора, които не са се изповядвали въобще, или се изповядват рядко, закоравяват без ласката на Светия Дух. В секуларния си (и отчаян) опит да се преборят с отчаянието, някои от тях прибягват до психоанализата – профанния аналог на духовното Старчество. 

 

След края на изповедта, когато изричането, изслушването и казването в отговор приключат с молитва, Старецът оставя сам Светият Дух да помогне на чедото му да се „събере”, да усвои и „намести” в себе си чутото; да „се подреди” за пореден път – по един нов начин. Да положи в опразненото от изповяданите прегрешения място в душата си наставленията и съветите, които е получил, да ги приеме и продължи напред. Изповедта е процес на опразване от греховете и изпълване с опита на Стареца и със силата на Светия Дух. И колкото повече тези опит и сила пускат корени в душата, толкова по-малко немощта и демоните могат да се поругаят с нея. А ако това все пак се случи, човек се обръща към Стареца си за нова изповед. В това постъпателно движение на изкупения човек към Духа, изповедта е кулминацията в търсенето, но и в даряването от Бога – по молитвите на Стареца и по силата на личното покаяние. Омивайки със сълзи и Дух, тя свидетелства за изкуплението и продължава тайнството Кръщение, в което човек е омит с вода и Дух. Така изповедта и покаянието подготвят човека за най-великото събитие в християнския живот – приемането на Бога с дух и тяло в тайнството Евхаристия. 

 

 

Човек трябва да се покайва за греховете си по-отрано, да се старае да греши по-малко, да изпитва себе си, да се изповядва и с помощта на духовния си наставник – да разкрива и овладява дебрите на греха в душата си, като в същото време не спира да прави добро. И тогава „старецът го спасява … с неговите собствени сили.”

 

Грехът гнети и подтиска. И е направо изумително колко дълго може да се гърчи човек под неговия увеличаващ се товар, без при това да разбира причината. А Бог ни е дал не само разум, чувства и свободна воля, но и средство за да се освободим от греха. По този начин Той е оставил инициативата за спасението и в собствените ни ръце. Тя започва с вярата, че Бог има лек за всяка човешка болка, със съзнанието за немощта ни да я надмогнем сами (Пс. 6:3-6) и с горещата молитва Той да ни изпрати духовник, който да ни помага и води. Веднъж намерили го, ние отново сами трябва да положим усилие, за да оделотворим наставленията му, тъй като духовната борба е занимание самотно. Тя изисква вяра в чудото, че можем да победим греха (1 Иоан. 5:4) и пълна увереност, че Бог наистина ни прощава

.

Духовното ръководство налага приемането на духовника като служител с Божествен авторитет, овластен и отговорен пред самия Бог (а не просто пред хуманността или – за разлика например от светските лекари – пред мирския съд). То предполага пълна откритост, оголеност, подобна на разкритостта на болната част от тялото пред лекаря. Покаянието пък, от своя страна е „договор на човека с Бога, по силата на който човекът обещава да поправи живота си”. И веднъж поел по този път, той трябва да върви по него с цената на всичко. Наистина с цената на всичко (Мат. 10:37-39) и със съзнанието, че нямат край богатствата, които могат да се получат в покаяние.

 

Резултатите 

 

 

Бог, Който е безпределно верен (1 Иоан. 1:9), иска от нас да се спасим (Иоан. 12:47). Чрез разпятието Си Той е изкупил човешкия род и е постановил покаянието и изповедта като средства за очистване от греховете. Той ни осенява със Своята благодат всеки път когато се каем за тях и сърдечно Го молим да ни прости. Тя изпълва човека със смирение, усилва вярата му и извиква у него страх Божи. 

 

В сумрака на земния живот чрез изповедта ние изплакваме пред небето – и то ги приема – всичката болка и горчивина, цялото несъвършенство, което сме предизвикали и преживелина земята, за да можем да посрещнем с радост неизгряващия и незалязващ ден на Царството, което не е от този свят. Тази милост Божия се явява след всяка нападка на демоните и след всеки наш грях и поддържа спиралата на възхода – все по-навътре в смиреното себепознание и все по-нагоре към Царството Божие. Изповедта и духовното ръководство постепенно правят възможно да се покланяме на Бога с Дух и истина (Иоан. 4:23, 24). Те връщат невинността ни, възстановяват изгубената преди хилядолетия връзка с Отца и чувството за Неговото вездесъщо, бащино присъствие. 

 

В съвременния свят, лежащ в злото и здраво обсаден от демоните, какво повече можем да искаме? | Списание Мирна, бр. 18