За понятието „напредване“ в Православието

Когато говоря за „напредването”, в онзи смисъл, който съм възприел от Лествицата на св. Йоан Лествичник, имам предвид единствено и само духовното напредване на човека, а не някакъв възможен материален напредък, или пък напредване в придобиването на интелектуално знание. Това означава, че тук няма да говоря за „напредване”, което не е пряко свързано с Божия Дух и съответно с човешкия дух, който спонтанно, естествено и постоянно се стреми и сам да стане Божи Дух.

 

Всички значителни постижения и богатства на нашия душевен или психически живот в неговите основни функции – мислене, усещане, интуиция и чувство (подялбата на функциите е направена според известната типология на швейцарския психиатър Карл Густав Юнг), както и възможните, макар и редки съществени промени във функционирането на телесните ни органи (събуждане на „архетипа на спасителя”, т. е. на невроимунологичната система на организма и случаите на излекуване от тежки телесни болести) – придобиват екзистенциален смисъл, истинска ценност и дълготрайност едва тогава, когато „първият двигател” (primum movens) на тези достижения има своето начало от Духа, или по-точно от Светия Дух, Третото Лице на Света Троица. 

 

Като оставаме с увереността, че единственото истинско напредване на богоподобната човешка личност е това, което ни е изпратено от Светия Дух, може би не е пресилено да наречем всеки човек монах, независимо дали той действително е монашеско лице или подвижник в света, дали е свещеник или  като всяко друго светско лице, брачно или безбрачно, за което обожението (θέωσις) е станало основната и най-радостна задача в живота. Както е известно, първоначално думата монах (µοναχός) не е имала значението, което обикновено й се придава: човек, който се е уединил, който живее уединено; тя се е използвала в смисъл на единствен, превъзходен. И когато в първото си поучение св. Йоан Лествичник пише: „Кой монах е верен и мъдър? – Който е запазил своя вътрешен пламък неугасим и до края на живота си не престава всеки ден да прибавя огън към огъня, пламък към пламъка, усърдие към усърдието и желание към желанието” (Лествица 1:27), аз бих пренесъл на драго сърце това негово послание към монасите върху всички останали богожадуващи души – „монасите” в света. Още в това първо и толкова важно послание на св. Йоан забелязваме дълбочината и силата на вярата на Христовите подвижници, които добре знаят, че непрестанното прибавяне на „пламък към пламъка и на усърдие към усърдието” в процеса на обожение въобще не е възможно без благодатното присъствие на Светия Дух. Защото, ако монахът още от двадесет, тридесет и дори петдесет години притежава естествен плам, жар и ревност да се предаде целия на Бога, как е възможно той да продължава да поддържа жарта и копнежа „до края на живота си”, непрекъснато пламтящ в борбата за вярата, дори когато е достигнал до напреднала възраст и когато отдавна се е превърнал в беловлас старец? 

 

Обичайната типология и характерология на човека, която ни е известна от психологията, психопатологията, психиатрията и медицината, познава хора, които и на седемдесет-осемдесетгодишна възраст са все още учудващо дееспособни, с бистра мисъл, памет и внимание. И все пак много от тези стари хора със здрав и дълговечен наследствен материал, както и някои други, с оттенъци на хиперактивност (което е знак за психопатологичната структура на личността), които не са облагородили живота си с някакво реално духовно съдържание, със своята смущаваща жизнена активност изглеждат на внимателния и обективен наблюдател по-скоро гротескно, отколкото „естествено” духовно. 

 

Моето намерение не е да противопоставям абстрактно идеалния и идеализиран тип на „монаха” на другия, отрицателен тип на „не-монаха”, защото на всички е добре известно от всекидневната реалност на живота, колко голям е броят именно на „непостоянните” хора, от светеца до реално проникнатия от злото човек. Затова, от една страна, можем да говорим за „еволюция” на доброто в живота на човека, без да мислим, че едно такова напредване може да бъде праволинейно и възходящо. То по-скоро е спираловидно, с временни падения и нови, по-нататъшни възходи. От друга страна, можем да говорим и за „инволюция” на доброто или за „еволюция” на злото в някои хора. Непредвидимостта на житейския път на всеки човек, на неговия „индивидуационен процес” или обожение¹, т. е. на възможността за рязко и неочаквано отклонение от пътя на доброто или злото, бележат същността на живота и слагат печат върху неговата красота и драматичност. Именно заради непрестанната неизвестност и несигурност, в която прекарваме почти целия си живот, независимо от неговата продължителност, се връщам на, струва ми се, най-важната разлика, която може да се направи между човека-„монах”, който цял се поверява на Бога и естествено полага големи усилия за да подготви крилете си за полет, и „не-монаха”, който прекарва целия си живот в компенсаторната конвулсия да овладее своята естествена слабост и несигурност – чрез материални богатства, знание и авторитет между хората, чрез раждането на деца, които наследяват името и особеностите на своите родители, а понякога и чрез преднамерено странното си поведение и действие. 

 

Бих искал да напомня, че когато става дума за духовното израстване на „монашеския” тип човек, аз не правя разлика между мъже и жени, т. е. между „монаси” и „монахини” (истинският монах в манастира или подвижникът в света, както и всеки друг мирянин, който независимо от семейното си положение е поел пътя Господен и „не поглежда назад”). Независимо от факта, че в житейската практика на юдео-християнската религия патриархалността е била доминиращ начин на съществуване, поради което жената невинаги е била справедливо и обективно оценявана, истината, че от началото на християнската ера до днес винаги е имало жени-светици (защото и отношението на Господ Иисус Христос към жените е съществена новост за всички бъдещи времена), ни дава правото да видим в процеса на обожение на човека еднаквите възможности и за мъжете, и за жените да осъществят Светия Дух, т. е. Христос в себе си, когато станат „монаси”. 

 

В края на първото си поучение св. Йоан Лествичник казва: „Който е стъпил на това стъпало, да не се обръща назад”, с което перифразира известните думи на Господ Иисус Христос от Евангелието според св. ап. и ев. Лука: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие” (Лука 9:62) – думи, отправени преди всичко към Неговите апостоли, но и към всички, които искат да станат Христови ученици (или „монаси”). В това поучение на Господ Иисус Христос и на св. Йоан Лествичник има много истина, която може да бъде разбрана едва когато човек се утвърди на християнския път и когато онзи светилник на хоризонта, за който образно пише руският новелист Лесков², е станал за него постоянен пътеводител в живота. Но възможно ли е човекът изобщо да не „поглежда назад”? 

 

Всекидневният житейски опит ни учи непрестанно, че почти всичко, което чувстваме, мислим и правим, е последица и плод на нашето минало, по-близко или по-далечно, чак до нашето детство. Със своите внимателни и съвестни проучвания, които продължават повече от век, съвременната дълбинна психология, както и всяка друга, ни показва убедително житейския път на възрастните хора, предопределен още от първите няколко години след раждането. Психоаналитичната, както и всяка друга, основаваща се на психоанализата психотерапия се стреми към реконструкция на личността при невротичните и психотичните хора, както и при тези с промени в характера, и към поправяне на цялостното й функциониране чрез връщане към самите корени на травмите от детството („регресия в служба на егото”), които в най-голяма степен са отговорни за неправилното, психопатологично развитие на личността. Едва след връщането към онова, което се е случило, с припомнянето и задействането на спомените за болезнените преживявания от детството (действителни или измислени преживявания, отнасящи се най-често до конфликти с родителите, братята и сестрите), съпътствани от спасителния катарзис на „аха” преживяването, е възможно да се очаква успех в психотерапевтичното лечение. Психотерапевтът от което и да е теоретично направление не си поставя за цел да направи от атеиста или от равнодушния към религията – теист, при това отдаден на християнската Църква, нито да преобърне хладния или убеден теист в атеист. Психотерапевтът не е свещеник. Невротичният, или казано по друг начин, душевно нестабилният или объркан човек не идва при него, за да реши своите религиозни въпроси. Психотерапевтът е необходим на тези болни, за да ги освободи от натрапчивите мисли и действия, от различните страхове, от продължителното меланхолично настроение, от обърканите идеи и халюцинации, главоболие и безсъние, както и от безброй други състояния на нервно, всъщност на душевно разстройство. Веднъж освободени от дългогодишните мъчителни симптоми на болестта, клиентите на психотерапевта получават възможността свободно да направят своя религиозен избор, ако въобще съвестта им ги доведе до такава необходимост от избор. 

 

Не само невротичните или по друг начин психически увредените хора са роби на своето мъчително преживяване на миналото. И така наречените здрави хора, които не показват видими признаци на невроза, живеят своето настояще и подготвят бъдещето си под силното неосъзнато влияние на миналото. Хармоничният или нарушен ход на пренаталния живот на фетуса и ембриона, нормалното или усложнено раждане, времетраенето и качеството на симбиотичното отношение на детето с майката, успешното или неуспешно решаване на първия, т. нар. отделителен (физиологичен) страх на детето около осмия месец от живота, правилното или неправилно преминаване през оралната, аналната и едиповата фаза през първите четири години на живота – с една дума, всички споменати фази от развитието на детето влияят продължително при определянето на сегашния и бъдещия ни живот. Не е необходимо да се спираме върху общоизвестните преживявания на детето при тръгване на училище, или върху бурните и сложни преживявания в юношеската възраст, защото и те, както и преживяванията от ранното детство, оставят дълбок отпечатък върху целия ни духовен, душевен и телесен живот. Без разпознаването на укрепващите или възпрепятстващите влияния на миналото ни върху нашето настояще, и то не само на онова минало, което ни е дадено при раждането, от родители, които не сме избирали³ (така както и не избираме народа, в който сме отраснали), но и на онова минало, което активно сме създали чрез собствените си решения и избор – не е възможно, или е почти невъзможно да се достигне онова ниво на душевно-духовно съзряване, което е условие за реалното започване на християнския подвиг, за който св. Йоан Лествичник говори в своята Лествица. 

 

Учудващи са съответствията на понятието за зрелост в съвременната психология и в християнското учение на св. отци на Църквата: да не обичаме само себе си, но и другите, да култивираме умерена агресивност, без реакция на гняв и омраза, да контролираме своите нагонни и афективни прищевки, да притежаваме зряла, а не инфантилна съвест – това са само някои от критериите за зрелост, които съвременната дълбинна психология поставя и които почти без изключение могат да се открият и в поученията на християнската патристична литература⁴. Зрялата личност е престанала да бъде само индивид и наистина е станала личност. Ще напомня, че Николай Бердяев е смятал, че единствено от личността може да се очаква и изисква да изпълнява Мойсеевите заповеди, а прот. Йоан Майендорф е застъпвал строгото на пръв поглед, но струва ми се единствено правилното виждане, според което само „личности могат да бъдат членове на Църквата”. 

 

Защо това разбиране за личността, за зрялата личност, която е такава именно защото разпознава положителните и отрицателните влияния на миналото, които сама е създавала и които са й били наложени от стечението на външни обстоятелства, трябва да има толкова голямо значение за нас? Чухме какво ни препоръчва в първото си поучение св. Йоан Лествичник, когато става дума за миналото. Не се обръщай назад към него! Как е възможно да стане това, ще се запитаме ние. Това поучение без Божията помощ наистина не може да приеме дори християнинът, а още по-малко маловерният или невярващият човек, преди всичко поради често пъти споменаваното неизбежно детерминиращо влияние на миналото ни като цяло, и особено на първите години от живота, върху настоящето и бъдещето на падналия човек. Това, което не е възможно за човека, е възможно за Бога, но едва тогава, когато човекът е станал Божи. Три са стълбовете, вкопани дълбоко в християнския дом, които му придават здравина и трайност, еднакво важни и необходими за началото на изграждането на християнска личност: вярвай в Бога с цялото си сърце и ум и се надявай на Неговата благодат; върши добри дела и бъди милосърден към всеки; разпознай греховете си и се покай! 

 

Всеки човек, който се освобождава понякога бързо, но по-често по-бавно от проекциите⁵, проективните идентификации⁶ и контраидентификации, който разпознава и овладява несъзнателните процеси на инкорпорацията⁷, присъствието на лоши и добри интроекти⁸ в себе си, който се пази от разпространените невротични механизми на отрицанието и аз-раздвоението и който не обръща прекалено внимание на сънищата, но и не отминава някои повтарящи се от тях, можещи да ни помогнат с компенсаторната си и проспективна функция, е на правия път да стане зряла личност, а ако проявява интерес към религията – и религиозна зряла личност. Казано на езика на християнството, какво друго може да означава да познаем себе си, добрите и лошите обекти, инкорпорирани в миналото, в себе си (self)⁹ и да постъпваме свободно или не в чувствата, мислите и делата спрямо тези усвоени интроекти, освен да разпознаем своите грехове, както и онези, произтичащи от най-близката ни заобикаляща среда, от която дълги години сме били зависими и телесно, и душевно, и духовно. 

 

Поемайки като личност пълна отговорност за греховете от миналото, които съм извършил свободно и съзнателно, аз стоя отговорно пред следните възможни решения: 1) ново потискане и отричане на разпознатия грях чрез ново прехвърляне (проекция) на отговорността върху друг; 2) отказ да се обвини някой друг, чрез упорито задържане на греха в съзнанието, което обикновено завършва с примирение или депресия; и 3) покаяние. 

 

Въпреки че условията за покаяние са ни дадени, така да се каже, от самото начало на човешкия род под вид на съвест, която е определена като „Божи глас в нас” и която съществува във всеки невярващ, както казва св. ап. Павел: „че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува…” (Рим. 2:15-16), така че тази съвест от времето на Иисус Христос е придобила първостепенно значение, и то от самото начало на развитието на християнството – за човека и днес, след две хиляди години, най-трудното нещо е искрено да се покае. Покаянието е светена Йорданска вода, която очиства всичко: греховете на нашите родители, на които след покаянието прощаваме бремето, с което са ни натоварили от ранното ни детство много повече неволно, отколкото доброволно, както и собствените ни грехове от миналото, които мъчително и болезнено, но все по-точно и по-прецизно си припомняме. 

 

Дали сега не са ни по-близки и по-разбираеми думите на св. Йоан Лествичник: „Който е стъпил на това стъпало, да не се обръща назад”? Искреното покаяние е направило наистина възможно онова, което ни е изглеждало невъзможно. Потресаващото преживяване на вътрешното пречистване и „повторното раждане”, съпътствано от сълзи на опрощение към всички за извършеното зло в по-близко или по-далечно минало, е дар на Божията милост, която човек неповторимо преживява с убедително различаване на Божието действие от самоуверената заблуда като плод на собствените „заслуги”. Това, което човекът никога не би посмял, нито би могъл да постигне – да прости на себе си и на другите греховете и, така да се каже, да изтрие тежкото минало от спомените си, да се чувства лек и свободен – се постига в него от Бога чрез безграничната Му любов, която се вселява в сърцето на каещия се от момента на покаянието. Така покаялият се научава най-важното: да различава Божието действие от собствените си усилия. В поучение 15-то св. Йоан Лествичник изразявапрецизно и убедително това различаване с думите: „Никой от ония, които са обучени в опазване своята чистота, да не счита, че това е негова придобивка; защото, невъзможно нещо е някой да победи своята природа; и дето природата е победена, там се вижда присъствието на Оногова, Който е по-горе от природата” (Лествица 15:9). 

 

И в бъдеще, след своето покаяние, човекът („монахът”) не може да престане да се труди и да прави усилията, които всеки истински християнски подвиг неминуемо изисква. Неговата будност, внимателното наблюдение на всичко, което се случва в собствения му душевен и духовен живот, остротата на вниманието му, както и изправянето пред самата поява на злото, идващо отвън, от хората или от различни обществени събития, ще го запази от нови грехове и падения на християнския път на обожение, по който никога не можем да бъдем сигурни, че ще вървим неизменно. Вместо обръщането към греховното минало, в каещия се християнин винаги е жив споменът за Божията благодат, изляла се върху него тогава, когато му е била най-необходима. Оттогава той знае, че единствено от него зависи да поддържа чист съсъда на своята личност, в който Бог по Своя непостижим за човека Промисъл излива онова, което продължава да му бъде необходимо. 

 

Още веднъж ще си зададем въпроса, дали наистина за човека е възможно не само вече да не греши както преди, но и никога да не „поглежда назад” към греховете от миналото. Вече казахме веднъж: това, което е невъзможно за човека, е възможно за Бога. Строго погледнато, сложният и противоречив вътрешен живот на човека не би допуснал възможността той да не греши след искреното покаяние, а още по-малко да не се обръща назад към греховете от миналото. И все пак, с Божията помощ и постоянния буден и съсредоточен контрол на своите чувства и мисли, тази психологическа невъзможност може да се превърне в трансцендентна възможност. Именно, припомнянето от време навреме на някой извършен (голям) грях от миналото, за който сме се покаяли, не е просто обръщане назад, като убиец на мястото на престъплението. Това е едно смесено чувство на радостно благодарение на Бога за опрощаващото покаяние и едно винаги живо, но вече не мъчително припомняне на греховността на човешката природа, приета по рождение и със задачата да бъде постоянно преобразявана в течение на живота. Мисля, че така отговорих утвърдително на въпроса дали е възможно християнинът да не греши повече, така както е грешал преди, без при това да отричаме възможността и покаялият се да греши. Сигурно е верен известният израз, че „грешим докато сме живи”. Акцентът обаче трябва да се постави върху укрепналото съзнание на покаялия се християнин за откриване на греха и за нуждата от неговото отхвърляне. Сега можем да се върнем към главната ни тема за безкрайното „напредване” на християнския подвижник. 

 

Усиленото интроспективно познание при задействането на потиснатите афекти, ако се изразим на езика на дълбинната психология, укрепналото съзнание за нашите недостатъци, грешки или грехове, без патологично чувство на вина, с твърда вяра, надежда и любов, че злото в човека може да се преобрази с Божия помощ – с една дума, засилването на контрола над душевните и духовни събития, без да се занемаряват и телесните, защото те са точно огледало на преживяванията в душевно-духовната сфера на човешкия живот – всичко това дава възможност на християнския подвижник да преживее безкрайно напредване в изпълнение на Божията заповед: „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет” (Лев. 19:2). 

 

Психоаналитикът Иван Бузов¹⁰ смело и с право пише: „С помощта на механизма на интернализацията,¹¹ в който и да е период от живота са възможни не само преходни, но и трайни оценки в структурата на инстанциите на психическия апарат: на егото, на суперегото и на self-а. Смея да твърдя, че в човека като психическо битие, благодарение именно на интернализацията винаги е възможна промяна или психическо развитие. Терминът психология на развитието, който е синоним за детска психология, наистина се отнася към целия период на човешкия живот.” 

 

От съвременната психоаналитична литература узнаваме как, чрез своите по-нови представители по света и у нас, и най-консервативният клон на съвременната дълбинна психология – психоанализата, допуска възможността за развитие и трайна промяна на структурата на човека. Какво друго би трябвало да означава това, ако не потвърждаване на старото близо две хилядогодишно учение на църковните отци, че Бог е поверил на човека задачата да се променя, като разпознава и се покайва за греховете си, и да напредва непрестанно до „пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13), и още повече – да стане съработник или приятел на Бога в делото на цялостното преобразяване на злото в света и победата на доброто. По думите на Христос в Евангелието според св. ап. и ев. Йоан Богослов: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца си” (Йоан 15:15).

 

За да бъде в състояние да извършва промени в собственото си битие, за да задържи творчески в себе си „вечното дете” (puer аеternus), което се развива през целия живот, за да осъществи личността в себе си, което, както би казал Николай Бердяев, подразбира едно „непрестанно трансцендиране”, човекът – и според психоанализата, и според християнското учение – трябва да добие представа за болестните конфликтни отношения между своето аз, своята съвест и своето низше битие, движено от сексуалния и агресивния нагон. Посредством ценното пречистващо преживяване на собствените си конфликти, пациентът в психотерапията е в състояние да извърши преразпределение на отношенията между различните несъзнателни, подсъзнателни и съзнателни сфери на личността, като подсилва своя self и по този начин го подготвя и за възможността за свободно пристъпване към религиозните въпроси в живота. От друга страна, пречистващият процес в християнския подвиг се извършва чрез покаяние, до което човек не би могъл да стигне, без да придобие представа за греховността на своята природа, което прави възможно по-нататъшното напредване в укрепването на self-а, в центъра на който се намира Иисус Христос. 

 

Като че ли и в двата примера чрез самоочистването на грешащия човек (невротик или грешник), чрез пренасочването на скритите енергии към нови и по-здрави действия – както по време на психотерапевтичния процес, така и по време на изповедта, покаянието и причастяването (познати тайнства на християнската Църква), е необходимо човекът да стигне до известен „праг” или „гранична ситуация”, зад който „праг”, или от която „ситуация” започва нещо наистина ново и различно за него. Така разбираме и следните думи на прот. Сергей Булгаков¹²: „Зад този праг вече се случва спасението като решително самоопределение и начало на благодатното израстване за всеки човек според личния му образ и типа на духовната му личност. Светостта е също толкова разнообразна, както и човешките индивидуалности”. 

 

В този изумителен текст бих обърнал вниманието на читателя върху специфичността на православния път на благодатното израстване, което предполага различността на човешките образи, а на езика на съвременната психология бихме казали – което признава и държи сметка за „типологията на личността”. Както родителите не би трябвало да забравят, че всяко тяхно дете е дошло на света с някои присъщи само нему характеристики, и затова то не може да бъде подложено на еднообразен начин на възпитание, така и психотерапевтът и духовникът би трябвало да са запознати с типологията на личностите. Психотерапевтът или духовникът не може да ръководи своя пациент или вярващ, като се придържа към една и съща основна схема на ръководство, без да се съобразява с това, дали този пациент или вярващ е на двадесет или четиридесет години, дали е мъж или жена, дали е с меланхоличен или холеричен темперамент, дали е интровертиран или екстравертиран, дали е с доминираща чувствено-интуитивна или мисловно-чувствена функция. Колкото са цветята в полето през пролетта, толкова е различна светостта през две хилядогодишния християнски опит! Това разнообразие на светостта в християнския свят може да смути само маловерните и нисшите духом и да зарадва всички други християни, които вдигат наздравица с незнайното богатство и неизказаната Божия красота, с едно съдържание в различни чаши. 

 

При духовното ръководство на монасите и монахините от страна на опитните духовници в манастирите, както впрочем и при доброто психотерапевтично ръководство на пациентите, се употребява същото правило, прието от св. Йоан Лествичник още през VІ век: „Понякога онова, което за едного е лекарство, за другиго е отрова; понякога едното и другото за единия и за другия е лекарство, когато се дава в подходящо време, а дадени не навреме, те са отрова” (Лествица 26:25); или на друго място в същото поучение – „Много са пътищата на благочестието и много – пътищата на погиването; и често се случва, че даден път, неудобен за едного, става успешен за другиго; а между това, намерението на някои да вървят и по двата пътя е угодно на Бога” (Лествица 26:105). 

 

Като се има предвид разнообразието на човешката природа, както и нейните многобройни, спонтанни и „случайни” трансформации в течение на живота, както и промените, постигнати чрез християнския подвиг, можем да поставим въпроса: Защо въобще на християнина му е необходимо да „напредва”, след като много пъти чуваме от св. ап. Павел: „И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново” (2 Кор. 5:17); или: „Понеже завършек на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ” (Рим. 10:4)? Дали идеята за „напредване” не се е промъкнала в християнството чрез науката и нейната теория за еволюцията, особено широко застъпвана от философите и учените-материалисти от края на ХVІІІ и ХІХ век? 

 

Идеята за „напредване”, която е застъпена по различен начин в науката – например в астрономията, астрофизиката или биологията,  присъства, ако не открито, то със сигурност мълчаливо още в ранната светоотеческа християнска литература, в която падението на човека и неговата греховна природа са се приемали като основа, от която трябва да започне „напредването” на християнина в овладяването и преобразяването на тази природа, чийто път за следване е начертал богочовешкият образ на Иисус Христос. По-рано споменахме св. Ириней Лионски от ІІ век, който е видял Адам и Ева в рая с интелектуалните способности на дете. Според Тома Аквински например, съвършеното предхожда несъвършеното и по този начин се различава от принципа на еволюцията. Християнинът, обаче, винаги се е придържал към известната мисъл на св. Атанасий Велики: „Бог е станал човек, за да може човекът да стане бог”. Този църковен писател от ІV век само повтаря думите на св. пророк и цар Давид и на Господ Иисус Христос, които ясно ни казват: Вие сте богове! Дали ще наречем този процес на богоуподобяване на човека обожение, безкрайно напредване, индивидуационен процес или просто „напредване” – въпросът е по-скоро формален, терминологичен, отколкото същностен. 

 

Известно е обаче, че някои хора – както сред християните, така и сред не-християните – са кротки и добри „по природа” и като че ли не познават понятието „напредване” в живота, защото от младини до дълбока старост не са променили същностните черти на своя характер и поведение. И св. Йоан Лествичник познава такива монаси в манастирите, но той цени много повече онези (впрочем по-многобройни и в светския живот), които с Божия помощ „пречупват” своята зла природа, обременена от различни страсти. В поучение 24-тотой пише: „Похвална и блажена е и оная простота, която у някои е по природа, но не е такава, както пресъздадената от лукавството чрез много пот и труд; защото първата ни запазва от лицемерието и страстите, а втората бива причина за най-високо смирение и кротост. Затова и наградата за първата не е голяма, а за последната е преславна” (Лествица 24:24). 

 

Във възвишения химн на любовта, изпят от св. ап. Павел, едно от най-красивите постижения на световната духовна поезия, се казва: „Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат” (1 Кор. 13:8). Човекът, изпълнен с християнска вяра и надежда е открит за любовта. Тя наистина „никога не отпада”, защото неин непресъхващ извор е Божията любов, което е още едно доказателство не само за безкрайното „напредване” на християнина по Христовия път, но и за неговото напредване след края на този живот или за „отвъдното” напредване. 

 

Като се позовава на споменатото Послание на св. ап. Павел до Коринтяни, св. Йоан Лествичник изразява в поучение 26 твърде смело едно свое виждане, което всъщност никак не е необичайно или странно за повечето други християнски подвижници и което гласи следното: „И макар за мнозина да е странно това, което говорим (…), ще кажа, че и Ангелите, тези безтелесни същества, не живеят без преуспяване, но винаги получават слава към слава и разум към разум” (Лествица 26:152). 

 

Известният църковен писател и проповедник от ІV век, св. Григорий Нисийски (332-394 г.), е написал нещо подобно, вълнуващо и тайнствено: „В природата съществува необходимост безсмъртната душа да се излекува и очисти; ако не е направила това през земния си живот, излекуването ще се извърши в бъдещия и вечен живот”.