Значение на трезвението в борбата за обожение

1. Пътят на обожението

Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие, като му е дал възможност чрез послушание към Неговата воля да участва в Неговата светлина, да бъде в общение с Него, да постигне обожение и да стане бог по благодат.

Грехът на непослушанието ранил човека и препречил пътя му към обожение. Когато Адам нарушил заповедта на Бога, той умрял, както бил предупреден. Първо изпитал смъртта на душата, а след това настъпила и телесната смърт. Смъртта на душата е нейното отделяне от Бога.

Бог надарил изваяната душа на човека с душевни сили, с ума, разума и сетивата, които съставляват това, което наричаме «сърце» на човека. Преди човек да съгреши, неговите душевни сили били чисти; той виждал Бога по духовен начин, чувствал Бога, общувал с Него. Когато обаче тези сили били потъмнени от грехопадението, те вече прстанали да възприемат Божията светлина и така човекът загубил своята утеха и почувствал, че е гол. Радостта му се превърнала в нещо отминало. Последвали скръб, болка, страдания. Човек оплаквал загубения рай. За да намери утеха, насочил ума си към външния свят, установил връзка с творението – връзка, изпълнена със страсти – с надеждата, че ще намери онова, което загубил. Вместо радост пожънал труд и мъки. Той въздигнал разума си на пиедестал, изследвал творението, създал науките, но и там не намерил покой. В действителност той се подхлъзнал по високомерието и самохвалството, гордеейки се с делата на своите ръце. Бил удивен от красотата на своя ум, който по своята природа притежава определена духовна светлина, и го счел за бог. Пълно падение!

Такова било състоянието на падналия човек до идването на истинската Светлина, която просветява и освещава всеки човек, идващ в света (Срв. Йоан 1:9). Чрез Своята кръстна жертва Въплътилият се Господ ни е изкупил от проклятието на греха, а чрез Своето Възкресение е умъртвил смъртта и ни е дарувал възкресение. Той отново е дал възможност на всички, които с търпение се подвизават в Църквата – на всички нас, които сме Негово богочовешко тяло, да вървим по пътя към обожението. Благодарим на Господа за дара на нашето сътворяване, но безкрайно повече сме признателни за дара на нашето обожение,

Кой е пътят, който води до обожение?

Това е пътят на послушание към Божията воля, на пазенето на Неговите божествени заповеди, на покаянието. В това пътуване значително ни помага борбата за връщането на ума в сърцето и оттам за неговото възхождане към Бога. Това е борба, която първите хора не са водили. Тази борба не е лесна, подобно на телесните упражнения. Тя включва трудности, защото на връщането ни при Бога се противопоставя нашият противник и съпротивляващ се враг – дяволът, който се опитва да ни завлече надолу чрез помислите и фантазиите. Тази битка изглежда жестока и трудна, но, както казва св. ап. Павел, ние притежаваме необходимите оръжия, за да я доведем докрай: «Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа, и готови сме да накажем всяка непослушност, когато вашето послушание стане пълно» (2 Кор. 10:4-6). А св. ап. Петър пише: «Заради това, възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово» (1 Петр. 1:13).

Блаженопочившият старец Паисий описва тази духовна борба така: «Когато човек започне да извършва вътрешния труд, той наблюдава себе си, стреми се да изгони злите помисли и да развие добри. Като постоянства в това усилие, след известно време той стига до състояние, при което има само добри помисли. От времето, в което е имал зли помисли в света, ще зависи и времето, което ще е необходимо те да изчезнат. По-нататък постепенно ще престанат и добрите помисли и той ще стигне до една празнина. Тогава ще премине през период, в който няма да има нито добри, нито зли помисли. Този етап предизвиква определено безпокойство в душата и човек започва да се пита: «Какво става? Какво се случва сега? Имах зли помисли, изчезнаха, дойдоха добри. Сега нямам нито зли, нито добри». След тази празнина умът се изпълва с Божията благодат и идва божественото просветление».

2. Същността на трезвението

Според светоотеческата терминология, борбата за връщането на ума в сърцето се нарича “духовен труд”, който включва трезвението и молитвата на ума.

Трезвението е борба, която се развива на два етапа. Първият засяга чистотата на ума. Умът се очиства лесно, но и лесно се осквернява. Той се очиства, когато се занимаваме с четене на Светото Писание и съчиненията на светите отци; когато се трудим в пост, бдение, безмълвие и когато избягваме душевредните разговори. Обратно, той се осквернява, когато имаме страстни помисли и когато, посредством нашите сетива, имаме външни греховни впечатления. Те са тези, които винаги се появяват в ума в часа за молитва и не ни позволяват да имаме чиста молитва. Избягването на външните представи и съсредоточването на ума представляват първият етап на духовния труд.

Вторият етап се отнася към чистотата на сърцето. Той се състои в събирането на ума и слизането му в сърцето, където, въоръжен с молитвата: «ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, ПОМИЛУЙ МЕ, ГРЕШНИЯ», той стои като стража и пазител и възпрепятства влизането на всеки страстен помисъл или фантазия. Именно в това се състои същността на духовния труд, който има за цел безстрастието. Този труд е изморителен, дългогодишен, но и причина за много блага.

Сега можем да определим какво е трезвението. Според св. Йоан Златоуст: «Трезвението е усилване на бодърстването». Трезвението е пътят за опазването на всяка Божия заповед и придобиването на всяка добродетел. Преп. Исихий Презвитер нарича трезвението “сърдечно безмълвие”. Свети Исихий оприличава делото на трезвението с това на паяка. Паякът плете своята мрежа, която символизира всички душевни и телсени сили на човека, а той самият (подобно на ума) дебне кога ще се появи някое дребно насекомо (тоест страстен помисъл), за да го умъртви.

3. Делото на трезвението

Обсадителното оръдие, което дяволът използва, за да плени душата, са помислите и въображението. Когато някакъв греховен помисъл се появи в ума, това се нарича прилог и това е първият стадий от развитието на изкушението. Прилогът не се смята за грях, защото е дело на дявола, а не на нашата воля.

Следващият стадий е свързването. Сластният образ продължава да занимава ума и започва общуване с появилия се помисъл – независимо дали по страстен или безстрастен начин. С други думи, както казва старец Паисий: «все едно дяволът е дошъл и му казваме: «Добър ден, какво става, добре ли си? Седни да те почерпя! А, ти си дяволът? Бързо се махай!» След като си видял, че е дяволът, защото си го поканил вътре? Почерпил си го и той отново ще дойде».

Следва съгласието – сластното обръщане на душата към помисъла. Тук вече има грях. След това настъпва пленението, при което помисълът властва над ума и волята на човека. Най-накрая остава да се извърши на дело, което ще стане при удобен случай. А когато извършването на греха се повтаря и стане постояннно, налице е страст, която от придобития навик принуждава душата да й се отдаде.

Когато се упражняваме в трезвения труд, ние се опитваме с едно движение на волята да изтласкаме страстния помисъл. Светите отци ни съветват да го отхвърляме веднага, още когато се намира на стадия на прилога. Ако с помощта на молитвата постигнем това, грехът бива възпрепятстван. В противен случай е необходимо покаяние и изповед. Трезвението представлява именно това непрестанно бодърстване с цел изтласкването на помисъла. Пророк Давид описва това много характерно: «Дъще Вавилонска, опустошителко!… Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!» (Пс. 136:8-9). Дъщерята Вавилонска е грехът. Блажен е този, се казва в псалома, който вземе младенците на греха, тоест помислите, и ги разбие върху камъка, който е Христос, призовавайки Неговата помощ с молитвата «Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния».

Съществува и друг начин за посрещането на помислите – така нареченият възпротивителен начин. В този случай посрещаме помисъла с диалог. Но начинаещият, макар и волята му да е насочена против помисъла, няма да получи полза от този метод. Напротив, много ще пострада, защото, ако изложи някакъв довод срещу помисъла, дяволът ще изложи десет и чрез вековния си опит, който притежава, ще му причини вреда. Във всеки случай начинаещият няма да «излезе чист». Възпротивителният метод се прилага само от съвършените. Господ е приложил този метод срещу изкушенията, които изпитал в пустинята.

При първия етап на духовния живот – очистването – е необходим трезвен труд, а при втория етап – просветлението – е необходимо безстрастие. Оттук нататък, тоест от етапа на съвършенството-съзерцание – човекът живеее в Божията благодат. Но и в случая на съвършените, когато благодатта се отдръпне, тогава отново е необходимо трезвение.

4. Трезвението – дело на всички християни

Някои твърдят, че трезвението и молитвата на ума са дело само на монасите. Но трезвението е добродетел, която може да стане притежание на всеки вярващ християнин, «защото една е Божията воля за всички и един е духовния плод, който се иска от всички нас».

Ще ви припомня познат случай от живота на св. Григорий Палама, свързан с исихаста Иов от скита във Верия. В разговора си с Иов св. Григорий казва, че всеки християнин трябва винаги да се подвизава и непрестанно да се моли, както св. ап. Павел съветва: «непрестанно се молете» (1 Сол. 5:17). Иов счел това за нововъведение и започнал да противоречи на светеца с думите, че трезвението и непрестанната молитва са само за аскетите и монасите, които са извън света и над житейските грижи, а не за миряните, които имат толкова грижи. Божественият Григорий, избягвайки многословието и спора, замълчал и всеки отишъл в килията си. В часа, в който отец Иов бил на молитва, му се явил Ангел Господен, който го укорил за това, че се противопоставил на св. Григорий и не се съгласил, че непрестанната молитва на ума е спасителна за всички християни.

И бащата на св. Григорий Палама – Константин, макар че заемал висша длъжност като сътрудник на император Андроник, едновременно с това се упражнявал и в молитвата на ума. Административните грижи на империята не попречили на неговия подвиг. Когато по време на заседанията на императорския съвет изглеждало, че не внимава, самият император казвал: “Константин има своите грижи и те не му позволяват да внимава в нашите думи. Неговият ум е съсредоточен в истинното и небесното и затова забравя за земното, тъй като цялата му молитва е молитва в Бога”.

5. Предпоставки за придобиването на трезвението

5.1. Трезвение и молитва

Както вече казахме, трезвението и молитвата съставят делото на свещеното безмълвие, което по думите на св. Василий е “начало на очистването на душата” (Писмо 2). Не може да се говори за трезвение без молитва и обратно. Не можем да ходим на война без да внимаваме (без трезвение) и без оръжие (без молитва). Тъй като във войната срещу греховните помисли нашите противници са дяволът, светът и нашето острастено “аз”, се налага съчетаването на молитвата и трезвението. Това заръчва и св. ап. Павел, когато казва: “облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни… Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите… с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии” (Еф. 6:11-18).

Колкото и да сме силни, в тази война не можем да победим сами. Не е възможно да се противопоставим без призоваване на Божието име. Иисусовата молитва, заедно с трезвението, трябва да бъдат нашите непобедими оръжия срещу вечния враг. Това е заключението на духовния опит. Както блаженият старец Максим Ивирит увещаваше вярващите, които се обръщаха към него за съвет: “Необходими са внимание и молитва”.

Трезвението помага много, когато молитвата ни се извършва по правилен начин. Без трезвение молитвата може да се превърне в бленуване, мечтателност или унес. Или евентуално в интелектуално-умозрителна молитва, при която вниманието ни се съсредоточва в мозъка, като градим теории и философии.

5.2 Трезвение и безмълвие

В делото на трезвението много помага безмълвието (под безмълвие тук разбираме отсъствието на шум). Врявата води до разсейване на молитвата. За нас, които сме в началото, е много трудно да водим духовен живот, бидейки заобиколени от голям шум. Дори и хората, които не водят духовен живот, когато им се отдаде възможност, отиват сред природата, за да си освежат мозъка.

Безмълвието без трезвение обаче предизвиква отегчение. Безмълвието заедно с трезвение и молитва е най-съвършеният път, който ни съединява с Бога. Голяма полза ще имаме, ако всеки ден, макар и за малко в началото, се усамотяваме в стаята си и там – сами и само с Бога – принесем нашата словесна служба, като внимаваме върху помислите и в молитва просим Божията милост. По този начин скоро ще привикнем към трезвения труд и ще видим, че “Бог не е далеч от нас”. Може да се намираме в центъра на Атина и да имаме усещането, че сме в най-дълбоката пустиня на Света Гора.

Старец Порфирий, който служеше в параклис близо до площад “Омония”, чувствал, че се намира в Кавсокаливия на Света Гора. Безмълвието и трезвението водят до умиране за света, което означава не само човек да се отдалечи с тялото си от всякаква връзка със света, изпълнен със страсти, но и да не пожелае никое от неговите “блага”.

Също така, когато сме в безмълвие, тъй като лесно съсредоточваме ума си, можем по-добре и по-дълбоко да изследваме сърцето си. По този начин разкриваме нередностите, които в една шумна среда не биха могли да бъдат прихванати от антените на нашата съвест. По този начин безмълвието и трезвението усилват делото на покаянието и не ни позволяват да имаме “неизплатени чекове” в деня на съда.

5.3. Трезвение и труд

Ако «благата се придобиват с труд», колко повече Божиите дарове, които са вечни и нетленни. За да придобием трезвението, е необходимо търпение и труд, както се казва в светоотеческата мъдрост: «дай кръв и приеми Духа», защото «по природа е невъзможно нещо безтелесно (както умът например) да се ограничи в тялото. Но всичко е възможно за този, който е придобил Бога в себе си». Наистина, умът много лесно се разсейва по външния свят. Винаги трябва да внимаваме, за да го върнем бързо, защото, ако се забави във външния свят, е трудно да го съберем. Тази непрекъсната промяна е изморителна и много пъти причинява разочарование. Нека бъдем търпеливи, докато вкусим първите Божии дарове, за да се услади умът ни от тях. Нека ни бъде известно, че нашият труд се награждава с чистота от помислите, сияещо лице, с богопознание, с опита от божествената светлина (обожение).

Наистина, искаме ли да се изкачим на небесата, да се удостоим с блаженството и общението с ангелите и светците, да се съединим с Бога, да наследим Неговото Царство, безсмъртния живот? Или се плашим, тъй като е необходим труд, подвиг и лишаване от някои земни «блага»? Колко пъти излагаме на опасност живота си за придобиването на светски неща? Не ни е страх да се трудим за суетни неща. Как тогава се притесняваме, когато дори в малка степен се трудим за небесното?

Старец Паисий, който видял света великомъченица Евтимия, описва по следния начин нейния копнеж за по-големи мъчения заради Христос:

«След това тя ми разказа живота си. Знаех, че съществува света Евтимия, но не знаех житието й. Когато ми разказваше за своите мъчения, не просто ги слушах, а сякаш ги виждах и ги преживявах. Ужасих се! Леле-мале!»

– Как издържа подобни мъчения? – я попитах.
Ако знаех каква слава имат светците, щях да направя всичко възможно, за да претърпя и по-големи мъчения».

Нека тези боготочиви думи на света Евфимия ни служат като утеха.

Също така нека знаем, че търпението и постоянството в борбата за утвърждаването на добродетелта на трезвението води до благото привикване, което с времето става наша втора природа и ни прави неподвижни спрямо злото.

5.4. Трезвение и житейски грижи

Вярно е, че трезвението и житейските грижи трудно вървят ръка за ръка. Сигурно ще попитате: Ние сме в света и имаме потребности, задължения и грижи. Как да задържим трезвението?

Да, съществуват потребности, задължения и грижи. Никой не се съмнява в това. Св. ап. Павел ни го посочва: “Голяма печалба е да бъде човек благочестив и доволен от себе си. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни” (1 Тим. 6:6-8). С други думи, необходимо е да свеждаме грижите си до необходимото. Трябва да степенуваме нашите грижи, но така, както Христос иска. И какво иска Христос? “Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Нека си припомним неразумните девици, които били осъдени, тъй като били обхванати от безразличие и не постоянствали в бодърстването. Затова Господ казва: “Бъдете будни” (Мат. 24:42).

Също така показателен е и случаят с Марта и Мария. Какво е похвалил Христос – загрижеността на Марта или добрата част, която Мария избрала? Нека приключим въпроса за връзката между грижите и трезвението с поразителните думи на нашия Господ: «Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно; защото той ще настъпи като примка върху всички живеещи по цялото земно лице; и тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески» (Лука 21:34-36).

Тук трябва да обърнем внимание на нещо много важно. На някои от нас се случва да имаме наложителни грижи, които не ни оставят време и решителност за трезвен труд. Нека не се разочароваме. Дори когато се «задушаваме» в наложителни грижи, които сме започнали от жертвена любов, Христос не ни лишава от Своята благодат. Много често някои благочестиви души се питат какво ще стане с тях, след като не могат да се молят както трябва. Трябва да знаем, че когато от любов към Христос се жертваме за ближния (нашите деца, болните), тогава, както казват светите отци, в заповедта за любовта се намира Самият Христос. Христос се намира във всички Негови заповеди. Като пазим всяка заповед, придобиваме Христос, съединяваме се с Христос, наслаждаваме се на Божията благодат, постигаме обожение.

5.5. Трезвение и помнене на смъртта

Смъртта е единственото сигурно и неизбежно събитие в нашия живот. Нормално е, ако се плашим от нея. Ако треперим пред смъртта, означава, че имаме грехове, които ни обременяват. Когато дълбоко в себе си допуснем зли помисли, те предизвикват бавна смърт на душата. Този, който се подвизава за Царството Небесно, копнее да има живот в себе си и знае, че за да се предпази от смъртоносните страсти и най-вече от гордостта, трябва да свали ума си в ада (пределът на трезвението). Там той плаче, разкайва се и се надява, че Бог ще го въздигне. Жизненоважното помнене на смъртта, заедно с трезвението ни освобождават от жестоките страсти, каквато е гордостта, защото нищо не може да се противопостави на огъня от помненето на геената, от който се разтапят всички грехове, а душата се очиства. След тази баня Бог въздига очистилите се до трето небе.

Класически пример за такъв доблестен подвижник е свети Силуан Атонски. От живота на този велик деятел на трезвения живот и на молитвата на ума знаем, че Господ му се е явил, за да му помогне да се освободи от горделивите помисли и му казал: “Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, което и светецът спазил чрез решителна борба.

Добродетелите на трезвението и помненето на смъртта се пораждат взаимно.

 

5.6. Трезвение и духовна ревност

Благата ревност е неугасим копнеж, който възпламенява душата и я кара да се стреми към Този, за Когото копнее, пренебрегвайки опасностите и побеждавайки бездушието, когато душата е завладяна от скръб и изкушения. Ревността прилича на куче, което, когато отдалеч подуши някой непознат, веднага започва да лае и по този начин известява своя господар да внимава. Ревността е хранител на Божия закон.

Трезвението, което е засиленото внимание на ума спрямо помислите, в голяма степен бива подпомагано от духовната ревност, защото по този начин лесно се проследяват и изгонват страстните помисли. Освен това трезвението, с помощта на ревността се противопоставя на тримата коварни врагове, които дяволът има като последни оръжия срещу човека –  забравата, невежеството и унинието.

Заключение

Същността на духовния живот е трезвението и молитвата. Живеем в епоха, чийто характерен белег е духовната леност, която води до духовна празнота. С различни занимания човек се опитва да покрие тази празнота, като влага средства във всичко, което му предлага консуматорското общество. Той се опитва да намери удоволствие във всичко ново, което това общество създава, и с всички сили се бори да го придобие, но в замяна накрая получава разочарование. Всъщност човекът днес преживява трагедията на Сизиф.

Ние обаче сме били изкупени от проклятието на греха и смъртта чрез всесвятата и драгоценна Кръв на Господа и Бога и наш Спасител Иисус Христос. Той ни е възлюбил с безпределна любов. Наистина “никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13). Какво иска от нас Христос? Да отговорим на Неговата любов, като пазим Неговите заповеди. “Ако Ме любите, опазете Моите заповеди” (Йоан 14:15) и  “Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра” (1 Йоан 5:4).

Нека започнем нашата смирена борба за придобиване на трезвението, като имаме за оръжие божествената любов към Бога и ближния. А когато мисълта ни се отдалечи от Христос – знак за нашата несъвършена любов към Него – нека бързо я насочим към извора на безсмъртния живот, защото Бог е чист и всесвят и само когато очистим ума и сърцето си чрез трезвението и молитва, “ще Го видим както си е” (1 Йоан 3:2). Нека светът не ни мами с всичко онова, което ни предлага, защото от опит знаем, че то не си заслужава.

Превод от гръцки: Константин Константинов