Излизайки от храма

Нека си представим следната картина. Семейство се връща от неделна служба вкъщи. Масата е сложена, носи се аромат на вкусни ястия. Майката казва: „Измийте си ръцете и сядайте“. Сядат и изведнъж глас: „Стойте. Ти, Маша, разкажи ни какво четоха днес от апостолските четива?“. Маша мрънка нещо и гледа в пода. Следващ въпрос: „Ти, Коля, разкажи, какво запомни от проповедта на свещеника?“. Коля издава същите звуци и отново поглед в земята. „А какво се чете от Евангелието?“ Тук вече настъпва оживление, защото с евангелските истории е по-лесно и да ги преразкажеш не е трудно. Накрая майката отсича: „Ако още един път седнете на масата с празни глави, ще останете и с празни стомаси. Четете “Отче наш” и сядайте“.

Това беше фантазия на тема „Как да заставим ленивия християнин да почувства със сърцето си библейския текст, за да излезе от храма обогатен, а не същия, какъвто е влязъл“. Впрочем, съвсем не е фантазия. Предишните поколения, неотровени от лъжливата толерантност и следователно, не изпадащи в леност на всяка крачка, са разбирали, че щом мъдростта не влиза в душата през главата – трябва да се търсят други пътища. Чрез мазоли по ръцете и следи от каиш по някои части от тялото. Ако се налага и на празен стомах. Нима това е нормално? А нима е простимо, излизащият от храма да не помни смисъла на прочетеното Евангелие и Апостол? А не помним. Проверете – застанете на входа и попитайте. А ако помним, то бихме били истински богаташи. Ако помнехме, то бихме размишлявали върху чутото, бихме познавали сладостта на казаното от Давид за блажения мъж: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!“. Евангелието от Книга постепенно би се превърнало в достояние на помнещата и любяща душа.

Сами ние никога няма да го направим и няма да се досетим. Трябва да ни се подсказва и напомня. Затова съществува и свещенството. „Защото устата на свещеника трябва да пазят знание, и закона търсят от устата му, защото той е вестител на Господа Саваота“ (Мал. 2: 7). Свeщенството напомня на миряните за Бога и Неговата воля. Както кръстът винаги сияе на небето и привлича към себе си погледите, както камбаната регулярно звъни и зове хората в храма, така и свещенството е призвано постоянно да напомня за Господа и да буди човешкия ум за трезвост, вътрешно поучение, молитва. И понеже по-добре се запомня не това, което е звучало по средата, а това, което е прозвучало накрая, хубаво е преди миряните да си тръгнат още веднъж да им се напомня евангелското четиво. „Братя и сестри, помислете върху това, което чухте. Връщайки се вкъщи би било хубаво да намерите време да прочетете още нещо от Писанието: пророците, или псалмите, или Евангелието. А след това почивайте. Помогнете на децата с уроците, идете на гости или посрещайте гости, разходете се в парка. Правете това, което искате. Но нека неделният ви ден бъде свят, мирен и безгрешен“.

Ако не сте чували досега нещо подобно, няма причина за униние. Колкото по-скоро подхванете принципа, можете да се подтиквате сами към дейно изучаване на словото Господне. Можете преди службата да прочетете Апостола и Евангелието. Тогава на самата служба четенето ще е по-понятно, ще се вреже по-дълбоко в съзнанието, ще засияе по-ярко, ще се запомни. Така и вие, без да ви се напомня, след службата ще поискате да прочетете още нещо. Няма да имате нужда от увещания. Вие вече сте усетили сладостта и силата на Писанието. И съзнанието, засято със словото Божие, като нива със семена, рано или късно ще принесе плодове. Именно за такова нещо сладко мечтая и конкретно мисля.

Въпросът не е формален – кога, какво и колко да се чете. Въпросът е принципен: словото Божие, гласът Христов трябва да се заобича. А доколкото няма и не може да има нито една треба, нито един молебен, нито едно тайнство, при които да не звучи словото Божие, то трябва да започнем с това, което вече имаме. Подготвяме се за неделния ден – нека се поупражняваме върху Писанието. Излизаме от храма – нека си зададем въпроса: „Какво помня, какво разбрах?“. След известно време нека се върнем отново към онези текстове, които знаем наизуст. Ако направим всичко това, то и неделният обяд ще ни е вкусен. А ако не го правим, нека не сядаме. Нека гладът ни подтикне към богомислие. По такъв начин нашето сърце още по-вярно ще разбере казаното от Христос в пустинята: „…не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“ (Мат. 4: 4). I www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска