Можем ли да помогнем на нашите покойници?

Ние сме в голям дълг към онези, които са си отишли от нас и вече са в отвъдния свят. Този дълг е любовта, която не сме отдали в пълнота на близките си, а и въобще на всички, с които животът е кръстосал пътищата ни. „Думите на любовта, от мен неказани, в душата ми горят и ме измъчват“ – и тази изгаряща ни мъка от неизречената, непроявената любов сега буквално ни кара да се втурваме към молитва за починалите, и преди всичко към църковната молитва.

Църквата е силна не с категоричността на проповедите си, не с пищността на богослуженията, не с величието на храмовете и строгостта на правилата. Силата на Църквата е в нейната немощ, по-точно в потресаващото снизхождение към слабостта на човека, към неговото безпътство, неизрядност пред Бога и пред другите хора.

Църквата е силна с това, че за нея няма такъв грешник, престъпник или предател, към когото тя да не е снизходителна, пред когото тя да би захлопнала вратите си – ако той само потърси помощ и покаяние. И в ситуация, когато животът като че ли е произнесъл присъдата си и е поставил крайната точка – църквата е способна да я превърне в запетая.

Ние виждаме колко жалко, безпомощно и безнадеждно е тялото, когато се разделя от душата. Но причастността ни към живия църковен организъм ни дава изключителната, непонятна за света възможност да превръщаме „надгробното ридание“ в хвалебна песен на Бога: не, още не е поставена окончателната точка в отношенията ни с тези, които са си отишли от нас, а съществува възможност едва сега всичко да започне истински.

Спомням си удивителен случай от живота на свещеник Александър Елчанинов. Веднъж идва при него възрастен човек и му разказва за мъката, в която е живял последните шестдесет години: през време на гражданската война ненадейно, неволно, случайно застрелял своето момиче, което горещо обичал и с което още не били се оженили. През всичките следващи години от живота си той молел Бога за прошка, разкайвал се, но тежестта все не го напускала. Обзет от горещо състрадание към стареца, свещеникът му казал: „Обръщали сте се към Христос, Когото не сте убивали, към свещениците, на които с нищо не сте навредили. Защо никога не помислихте да се обърнете към девойката, която сте убили? Ако девойката, която сте убили, ви прости, ако тя се застъпи за вас, дори и Бог не ще може да остане безразличен към нейната прошка.“ – И наистина, след съвместната молитва, този намъчил се през целия си живот старик разказал на онова момиче горе за шейсетте си години душевни страдания, за опустошеното си сърце, за преживяната от него мъка, помолил го за прошка, а също и за застъпничество пред Господа. – И тогава го споходило дългоочакваното успокоение на сърцето.

Разкъсващият душата „комплекс на оцелелия“ (при катастрофи или бедствия), за който говорят съвременните психолози, действително нерядко се превръща в доминиращ нерв на по-нататъшния живот на все още живите родственици, които безкрайно плачат и нареждат „по-добре да бях аз, а не той“, „без тебе вече и мен няма да ме бъде“ и други подобни. А на практика този комплекс е прекрасна илюстрация към понятието за страстта като побесняла от яд и сключила се в себе си самата добродетел. От това „късо съединение“ пълната с болка човешка душа има само един изход: вярата в Бога и усещането за себе си, че ти не си епицентър на всемирна трагедия, а си жива клетка от вселенския жив организъм на Църквата, в която има място и за живите, и за умрелите; а за все още живеещите на земята – имаме да вършим още сума работа!

Наличието на тази жива и постоянно, на всяко богослужение, обновявана връзка със света на починалите ни подбужда не просто към молитва за онези, които вече не могат сами за себе си да се помолят.

Това преживяване много прилича на онова, което усеща войникът на предната бойна линия – когато отправеният към него куршум уцели неговия близък приятел, който сега „бере душа“ в болницата и вече никога няма да се върне на бойното поле. И това преживяване съвсем не е само потискащият „комплекс на оцелелия“, напротив, то е нов мощен стимул да се биеш за двамата, това е съвсем друго преживяване на удвоената отговорност за тази обща битка – и за общата победа!

Хубаво е когато в храма има много приноси в памет на починалите. Когато видиш тези дълги маси на панихидата, отрупани с всякакви ястия, със запалените свещи – ще речеш, наистина паметта за покойниците е жива. Но това е едната страна. А всъщност дали тези приноси са живото свидетелство за нашата готовност да направим най-главното за ония, които са ни напуснали, онова главно, липсата на което за тях сега е извор на страдание и безнадеждно разкаяние, онова най-главно, което без нас те вече никога не могат да изпълнят.

Със своите молитви Църквата не само призовава и измолва Божията милост за починалите; тя призовава и нас да проявим милост към покойниците, а именно, като бъдем техните ръце, даващи милостиня, като бъдем техните нозе, благовествуващи мир, а не само носещи приноси на панихидата.

Та нали тази храна въобще не е предназначена за онези, които и бездруго има с какво да се хранят! Нейният адресат, нейният получател е онази тълпа гладни, онеправдани, заблудили се в перипетиите на житейските страсти и страдания братя и сестри Христови. | foma.ru

Превод: Венета Дякова