Отец Сава (Мажуко): „Огорчават ме нелепиците, които представяме за православен духовен живот“

Защо днес проповедите звучат фалшиво, ще се появи ли в Църквата култура на диалога, защо не си струва да се боим от страстите и увлеченията и как да ги използваме, за да опознаем самите себе си – своята гледна точка споделя архимандрит Сава (Мажуко).

Защо се страхуваме да бъдем нормални хора с нормални човешки прояви, а във всичко търсим духовен смисъл?

Към всичко трябва да се отнасяме по-простичко. Често нашата духовна литература ни подвежда. Текстовете са писани от монаси за монаси. Монасите от древността и Средновековието са писали книги, в които са отразени техните духовни упражнения: тяхното ниво и онзи църковен, манастирски контекст, в който те са живели.

Днес не винаги са актуални не само за миряните, но и за съвременните монаси, защото твърде често ние даже нямаме представа що за духовни упражнения са били.

Св. Йоан Лествичник пише за смирението. Ние с възторг и опиянение го четем, но внасяме в това понятие свое значение, може би даже грешно, невярно – опасно. А после се жалваме: Лествичник ни въведе в депресия. Лествичник няма нищо общо. Той е писал своята книга, имайки предвид конкретни хора, свои съвременници – синайските монаси. Той дори не е и сънувал, че неговата книга ще се чете от миряни и то от жени с деца на ръце или даже мирски свещеници. Ние не отчитаме очевидните неща и се самоизмъчваме.

Съвременните публицисти и богослови имат пред себе си огромно поле за действие: на нормален съвременен език да разкажат за опита, който съставлява самата същност на християнския живот. Можем даже да кажем, че това е преводаческа работа – от средновековен църковен език на съвременен език. В това усилие ние самите намираме адекватен език за разговор по сериозни теми. Съвременният християнски публицист е длъжен да върши такова благородно служение –да създава език на благовестието, разбираем за съвременниците.

Текстовете, което пиша, са опит да докажа, че за духовните проблеми може да се говори на съвременен език. Иска ми се да събудя авторите, които също биха експериментирали с езика и биха въцърковявали съвременния език. Няма нищо страшно. Говорейки за езика, нямам предвид само литературата, писмената или разговорната реч. Визирам и езика на жестовете, стила на общуване, приемливите форми на взаимоотношения между християните, независимо от техните йерархични степени. Това търсене е жизнено важно за нас, защото, заради привързаността си към старите форми, ние губим вечно младото съдържание. Ограбваме сами себе си!

Как се произнася проповед в една обикновена църква? С такива думи и интонации, с които нормалните хора не говорят: „Нека последваме подвига на мъчениците Галактион и Епистимия, да оставим всичко и да благодарим…“. Нима ние така говорим? Днес звучи твърде фалшиво! Ако и интонацията е фалшива, значи и съдържанието на тази реч, колкото прекрасна и правдива да е, ще отблъсне чувствителните хора, защото те не обичат лъжата!

Младите хора са особено чувствителни. Те виждат на амвона странно облечен мъж, който с патос им говори откровени безсмислици. И не вярват. Така и възприемат свещеника – като картонено плашило.

Тъжно, но е факт. Ние се придържаме към тези форми, което води до някаква „духовна шизофрения“, когато тук сме едни, а навън съвсем други. Или до манипулации, свързани със същите тези форми: ще те слушам, щом имаш дълга побеляла брада, нищо, че говориш глупости.

В YouTube има канал „Възпитание на децата. Православен поглед“. 50 000 гледания – за религиозна програма е нещо нечувано! Виждаме рошав чичко, сам себе си ръкоположил, със схимническа шапка, на фона на икони, който говори такива идиотизми, че само минута е достатъчна, за да припаднеш. 50 000 гледания! Но той има „търговски вид“: дълга бяла брада, говори загадъчно, той е схимник, тоест това е супер бранд, засягащ сърцето на неизкушения потребител.

Наскоро в двора на манастира към мен се приближи жена с въпрос. Но покрай нас минаваше нашият отец Павел, който е с побеляла брада. Тя веднага даде заден ход: „Ой, извинете! Аз ще попитам отеца!“ – и веднага затича след „истинския отец“. Мошениците и самозванците много добре разбират тежестта на тези брандови маркери и, експлоатирайки ги безогледно, подлудяват хората.

Вашата книга „Портокаловите светци“ започва с въпроса за смъртта, защо?

Размислите за смъртта са духовно упражнение, затова е естествено за всеки вярващ често да го практикува. Това е нормално. Да се отнася правилно към смъртта и да възпитава правилно отношение – това също е нормално. Трябва да се боим от смъртта. Не е нужно да се бием в гърдите, че щом Христос възкръсна, значи и за нас не е страшно да умрем. Страшно е. Аз също трябва да премина по този тесен път. И Христос се молеше с кървави сълзи да го отмине Чашата – не само разпятието, но и смъртта. Страшно е. Трябва да сме готови за него.

Темата за смъртта се избягва твърде интензивно в нашите съвременни дискусии. Например, в холивудските филми, когато някой умира, в дома никога не стои ковчег. Практически никога това не се случва, това не се показва, това е тема табу: „Не трябва да мислим за смъртта“.

Защо не трябва? Смъртта е нещо съвсем естествено. Моята майка е прям човек. Веднъж отидохме не погребение на братовчед на дядо ми. Влязохме, а тя: „О! Вуйчо днес изглежда добре!“. Отиде до ковчега, оправи възглавницата, цветята: „О, днес е по-свеж, весел „. Това е правилно отношение! Тя наистина събира сухи цветя за възглавницата – всеки трябва да има такава възглавница за погребението. Такива примери ни учат без думи. Затова е полезно за тези, които са леко „покварени“ от висшето образование, понякога да поглеждат как живеят обикновените хора. Опитът показва, че те притежават повече мъдрост и мъжество, отколкото ние, прочелите Кафка и Хегел. Те нищо такова не са чели и си мислят, че Кафка е вид стомашно заболяване.

Не се ли страхувахте да не уплашите читателя с темата за смъртта?

Ако съм го уплашил, значи това не е моят читател. Аз имам своя аудитория. Не претендирам за всеобхватност. Има хора, които четат. Интересно им е? Чудесно! Сега има толкова много автори и издания, което много ме радва. Пишат свещеници, епископи, миряни. Всеки има своя интонация, свой език, тематика – значи и своя аудитория. Ние, различните автори сме си нужни един на друг. Допълваме се един друг.

Много се радвам, че днес свещениците пишат. Беше време, когато познавахме само Кураев и Осипов. Ако някой свещеник засегнеше някоя тема, край, няма нужда де се пише повече по нея. Аз съм за многообразието. Нужно е да има повече християнски автори – интересни, живи и различни, за да има повече дискусии.
В Църквата все още формираме стила на диалог за нашите проблеми, защото не сме се научили да говорим за тях. Това е нов неразработен жанр. Много добре усвоихме „диалекта на триумфа“: имаме тържества, постижения, празници, светители и паметни плочи. Никой не спори, че това е прекрасно и нужно. Но имаме и проблеми, а за проблемите говорят само нашите противници, тоест ние им позволихме да се занимават с това, с които ние самите не искаме да се занимаваме. Не искаме или не умеем? Но тогава не трябва да се обиждаме на нашите критици.

Изходът е да престанем да лъжем и да се научим да говорим за проблемите без анатеми и без славословия, тоест без крайности – честно, спокойно, открито, с уважение към опонента. Засега не умеем да го правим. Но сме длъжни, това е въпрос на оцеляване, защото градусът на вътрешноцърковната измама вече достигна критичната точка.

Много грубо се самозалъгваме, а това е опасно. Църквата трябва да си върне монопола върху обсъждането и решаването на своите вътрешни проблеми. Изисква се, обаче мъжество, творчески порив и даже политическа воля. Нужно е честно и висока култура да обсъждаме своите проблеми, за да оставим нашите външни критици без работа.

Къде лъжем?

Темата, която лично за мен е много болезнена е кризата на монашеството. В духа на триумфа ние разгласяваме, че монашеството се възражда. Но няма никакво възраждане, монашеството се намира в много тежко положение. Ако сме искрени докрай, монашество няма, то едва оцелява. Ако не направим нещо, то ще изчезне окончателно.

Има практичен изход от ситуацията. Веднъж го споделих на нашите монашески конференции и вече не ме канят на тях. Изходът е прост и каноничен.
Навсякъде процъфтяват само ставропигиалните манастири. Знаем много за системата на ордените при католиците, но тази система не е чужда и за източното монашество. През Средните векове и в православния Изток всеки манастир е бил отделен орден. Всеки манастир е имал свой устав и пост, свои богослужения. Той е живял с интересите на своето братство. Не е бил длъжен да обслужва епархията, да кове кадри за епископата, да събира пари за строителство. Тоест манастирската общност е живяла свой живот.

Днес всички манастири канонично принадлежат на епархиалните архиереи и именно това препятства нормалното развитие на монашеските общини. Епископите се сменят, няма единство на епархийската политика. Владиката, канонично намирайки се в правовото поле, е и владика на манастира, тоест той контролира финансите и човешкия ресурс на общината. Той казва: „Няма кой да служи в еди-кое си село. Заминавай там да служиш“.

Благополучието на отделните манастири се дължи не на каноничното устройство, а на личните качества и порядъчност на конкретния митрополит. Днес той ще благоволи, но утре умира и на негово място идва нов, който въвежда нов устав или сменя игумена, който е вдъхновявал цялото братство. И никой нищо не може да направи, защото той е прав. Той по определение е прав, на негова страна е и каноничното право, и нашият вътрешноцърковен морал.

Това е само един от проблемите. Има проблеми, свързани с подготовката на духовенството (говоря като свещеник) и много много други. Тези проблеми не са критични – за тях може да се говори спокойно, не е нужно да се обвиняваме един друг.

След едно мое изказване един от нашите епископи ми каза: „Пак ли ни се карате, отец Сава?“, и ме обвини, че съм враг на епископата. Не съм ничий враг. Просто в нашето църковно общество се изработи навик светът да се дели на черен и бял. Критикуваш – значи си враг на Църквата и си неблагонадежден. Но животът се състои от нюанси. Докъде ще ни доведе този духовен далтонизъм?!

Най-актуалната задача пред нас е да обединим усилията си за възпитание на култура на дискусиите с уважение към опонента. Все още не притежаваме такава култура. Намираме се в процес на търсене, но няма къде да се скрием, в края на краищата ще се наложи да стигнем  до там. Рано или късно ще ни се наложи да монополизираме проблемите си. Защото сега те се обсъждат от кръгове, враждебни на Църквата.

Ако се е случила беда, нещо неприятно и нелицеприятно в нашата църковна среда, то за него първа трябва да говори Църквата, а не знайните и незнайни нейни критици. Именно ние сме длъжни първи да заговорим и да отнемем монопола върху нашата проблематика. Но за това е нужна честност.

И все пак, въпреки всички проблеми, кое Ви вдъхновява в монашеството, което сте избрали?

Не съм сигурен, че съм вдъхновен. Не смятам своето монашество за подвиг. В деня, в който реших да стана монах (бях на 14 години), просто разбрах, че това е начинът на живот, който максимално ми подхожда. Така се чувствам комфортно.

Харесва ми да живея в манастир. Нашата общност е своеобразна и весела. Тя е малка, но това ме устройва – не искам нищо да променям. Харесва ми да живея тук в този ритъм на манастирски живот. Свикнал съм и не мога да кажа дали ме вдъхновява. Просто живея и ми харесва.

Вие пишете и изнасяте лекции. А има ли теми, които не Ви харесват или по които не искате да говорите?

Понякога ме огорчават онези глупости, които претендират че са православен духовен живот. Тъжно е, но аз го приемам с ирония. А по повод на темите… Живея тук и сега. Често излизам пред аудиторията без да зная какво ще им говоря. В момента, в който виждам лицата на хората, нещо се случва и аз вече зная. Затова и темите понякога са неочаквани и на мен също ми е интересно какво ще кажа.

Днес тази е любимата ми тема, утре може да е друга. Обикновено говоря за неща, които ме вълнуват в настоящия момент. Днес съм прочел стихотворение на Езра Паунд, то ме ме е развълнувало и не ми излиза от главата. След седмица може би ще ме впечатли друг текст или друга среща, или филм. Например, вчера разказвах за богословския смисъл на филма „Отряд самоубийци“ с Джаред Лето и сам се учудих, че говоря за това. Помислих си: „О, това е интересно. Може би трябва да го запиша…“.

Трябва да се живее тук и сега, и аз си го позволявам. Когато общувам с хората, не си поставям някакви задачи. Не претендирам да съм истина от последна инстанция. Не съм някакъв дипломиран богослов, или вожд на младежта или нещо такова. Просто живея. Хората са решили, че им е интересно да ме слушат – добре. Ако дадат и шоколадче, още по-добре.

Какво да прави монахът, ако той е открит, общителен, обича младите, всичко съвременно, алтернативно. А получава неодобрение – вземи се успокой малко… Има ли при Вас такова противоречие?

Отново се връщаме към това, че няма монах въобще, няма човек въобще. Хората са неповторими. Те са оригинални: на едни подхожда този стил, за други е пагубен.
Харесва ми да съм възрастен. Сега съм на 42 години и всяка сутрин се събуждам с благодарност: Господи, благодаря ти, че съм възрастен. И не трябва да очаровам никого, не трябва да търся своята ниша, да се боря за нещо, нещо някому да доказвам.

Просто живея и, слава Богу, придобил съм известен авторитет. Но до определена възраст имах много сложни ситуации, защото нито нашият покоен епископ, нито нашият покоен предстоятел одобряваха стила ми. Беше ми много тежко в продължение на години. Даже е чудо как успях да го преживея. Колко срам, колко разобличения… Често проповедта на нашия епископ беше на тема: „Всецърковна борба с гордостта на отец Сава“. Да, аз съм горд човек и се смирих с това. Какво друго мога да направя? Но аз прекрасно разбирам защо се отнасяха така с мен и не се обиждам. Те бяха от старата школа, пък и аз не бях съвсем смирен. Но, слава Богу, всичко отмина и съм благодарен за тези уроци, които ми преподадоха.

Ще повторя, преди да осъдиш, трябва да оправдаеш. Тоест, ако хората не ви разбират, те навярно имат основание за това. Но ще стана на 50, 60 години и ще се чудя дали въобще мога да разбера младите… Вече мога да си позволя собствено съждение, мога да си позволя да не съм съгласен и това е прекрасно. Искрено не разбирам хората, които крият възрастта си или се опитват да изглеждат по-млади или завиждат на децата. Харесва ми да съм възрастен!

А как да разделим ситуациите, където е нужно да отстояваме мнението си, а къде просто да отстъпим и да послушаме старшия, да приемем ситуацията?

Животът е сражение. Процесът на познание е процес на битка. Отваряме Хегел – значи го предизвикваме. По-скоро ще загубим, но това е нормално. Взаимоотношенията между възрастни и деца са постоянно сражение. Приятелството е борба. Любовта е битка. Това е съвършено нормално. Така е устроен светът.
Нашите взаимоотношения с Бога са двубой. Неслучайно ни трогва един от най-дълбоките сюжети от книгата Битие – Иаков, който се бори с Някого при реката, Израил-Богоборец. Но това не е борба с ненавист, а както се борят децата или бащата със сина. Това е възможност да почувстваме своите граници, да намерим „своите брегове“.

Затова е нормално някой да се противопоставя на вашия стил. Добре е, че се съпротивлява – имате възможност да усъвършенствате своето майсторство, възможност да го обосновете, да го заобичате още повече. Още повече да почувствате, че то е ваше, а не чуждо, защото ако не е ваше, то ще пропадне в процеса на дискусията, в процеса на битката. Ето, сега ще ме публикувате – отлично! Значи съм жив!

В последно време на сайта „Правмир“ публикуват моите „духовни упражнения“. През тази година срещам нечуван поток от критики, с който се сблъсквам за пръв път. Постоянно ме обвиняват, че съм „юдео-католик“, икуменист, обновленец и какво ли още не. Отначало бях озадачен, но после даже ми хареса, защото ми разкрива нови интересни граници, дори ме запознава със самия себе си.

Критикуват ли по същество?

С критика по същество се сблъсквам много рядко. Жалко. Иска ми се да ме критикуват по същество, защото аз също препрочитам своите текстове и веднага виждам десет претенции, а то и повече, които могат да бъдат развити и предявени, но никой не ги забелязва. Може би за умните хора е под достойнството им да четат такива текстове. Критикуват ме основно за глупости, например: „Защо цитира Ницше, а не светите отци? Що за безобразие? Защо неговият духовник е допуснал това?“.

Може ли един сложен въпрос? Какво да правим, ако се влюбим?

Как какво? Смятам, че това е полезно. Посветил съм му цяла книга, нарича се „Любов и пустота“. Тя беше написана като сборник от есета, обединени от желанието да се осмисли подобен опит. Въобще, полезно е да се увличаме. Всяка страст и увлечение трябва да радват, дори когато са опасни. Увлечението дава възможност да се почувстваш жив и те запознава със самия себе си.

Не бива да забравяме, че всяко увлечение носи опасности. Страстта е опасна, както и всичко живо. Но без опасност, без риск е невъзможно да опознаеш себе си. Затова трезвомислещите хора разбират, че всички пристрастия и увлечения крият опасност. Не трябва да се търси този риск, не трябва да се провокира страст, но ако се е случило, не е нужно да изпадаме в униние, нужно е да се отнесем към тях като към достоен противник.

Убеден съм, че да се влюбваш е полезно. Опознаваш се по-добре, разделяш се с илюзиите. Ако излезеш несломен от тази битка, то ще станеш много по-мъдър. Друг път към мъдростта просто няма.

А нали ние търсим именно нея – мъдростта. И особено от нас, монасите, свещениците очакват именно това, в края на своя път да можем да споделим своя опит.
Младите хора интуитивно търсят мъдрост при възрастните хора, а чуват само разговори за повишаване на пенсиите. Откъде да вземеш мъдрост, ако цял живот си седял тихичко в оранжерията и никакви ветрове не са те брулили? Точно за това пише Йоан Лествичник: „Блажен е този човек, който, преминавайки през всички ями и блата е съумял да стане истински учител за другия“.

А може ли да се случи това в монашеството или е недопустимо?

Гьоте се е влюбил на преклонна възраст в младо момиче. Тютчев, умен човек, дипломат и общественик, бягал от жена си при млада гимназистка. Но, от друга страна, могат да съществуват и такива отношения, като у Чернишевски с неговата съпруга, която му изневерявала, но той я обичал безответно до края на живота си. Всичко е много лично. Познавам и хора, които никога в живота си не са се влюбвали.

Любовта не е компютърна програма. Тя те настига и те превзема. И ти се влюбваш. Това са неща, които не могат да бъдат предсказани. | Pravmir.ru

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска