Пасивният атеизъм

Понятието „пасивен атеизъм” съдържа в себе си парадокса на всекидневния живот на повечето формално вярващи хора. Колкото и да изглежда нелогичен, незабележим и несъществуващ, пасивният атеизъм всъщност представлява толкова обичайно явление, че ние, свещениците, дори не го отчитаме като проблем в своя мисионерски труд, защото то отвсякъде ни заобикаля така, както и въздухът.

По-просто казано, на понятието „пасивен атеизъм”, когато става дума за формално вярващия народ, най-добре съответства изразът отсъствие на жив интерес към вярата и реална отчужденост на вярващия народ от съборния, подвижническо-литургичен начин на живот в Църквата.

По-голямата част от вярващия народ изгражда и реализира своя живот в Църквата на нивото на фолклорно-историческото отношение, при което е достатъчно да се знае кога е кръстната слава, която са празнували нашите предци, кога е първата седмица на поста, когато „не трябва” да се яде блажна храна, за да можеш да се причастиш, защото „така трябва”. След това, точно на същия принцип, трябва да се знае кога са Рождество, Велики петък и Възкресение с всичките съпътстващи ги народни обичаи. По-нататък трябва да обърнем внимание и на дните, в които се празнуват великите сръбски светии, например свети Сава. През призмата на фолклорно-историческото отношение към вярата, всички молитви и тайнства, както и самото свето Причастие, макар и да са най-свети, се възприемат само като народен обичай, народна традиция. Празниците се превръщат в повод за чисто светски тържества и веселие, без желание за по-дълбоко навлизане в техния спасителен смисъл и, чрез това, за молитвено оживяване с Богочовека Христос, Който е основа на всичко.

У една част от народа постът се разбира не като време на покаяние, а като диета, необходима за поддържане на телесното здраве, в края на която стои Причастието като някакъв жест на добрата воля на човека към Бога. Само отчасти може да се види, че нарушаването на поста е грях, и то само по въпроса за поста непосредствено преди Причастие. Отсъства желанието да се постигне промяна на ума, а само се спазва формата, за да се оправдае веселието без Бога. В не толкова далечното минало в повечето случаи сватбеното веселие е било заради венчанието, а сега обратно – венчанието е само едно хубаво украшение, допълващо семейното веселие. Украшение, което, по силата на обичая, трябва да се уважи. Така е до голяма степен и с кръщението, опелото, панихидата и кръстната слава. Формата на обичая и закона е удовлетворена, така че много от нас, свещениците, удивени от външния блясък на повърхностната религиозност, в повечето случаи късно забелязваме онова, което стои зад видимата маската на религиозността.

Случва се да венчаваме в църква езичници, и за хора, които са били напълно чужди на благодатта на Светия Дух и общуването със светиите, да пеем „Със светиите упокой”… Това е, защото животът в Църквата се разбира и приема като нещо, което може да бъде осъществено в пълнота и без истинска вяра в Богочовека Христос и без Църквата като Негов Богочовешки организъм.

Нашето време е време на всеобща секуларизация (осветскостяване). Тя не може да се сведе само до теоретичното „прогонване” на Бога от земята на Небето, както много учат днес, но тя се състои в отпадането от духовно-терапевтичния метод на Църквата, тоест от опита на очистването, просветлението на ума и обожението като степени на духовния живот. Така формално вярващите, пасивните атеисти сами се лишават от възможността за избавяне от греха и смъртта, защото достигат до границите на времето и пространството без Христос, Който единствен е победил смъртта.

В съвременния на нас свят, когато се говори за обожението на човека и неговия живот, тогава обожението се възприема като съединение и общение с Христос, но в един съвсем абстрактен смисъл. Впрочем никой не може да достигне общение с Христос без аскетичен живот, който е живот на очистване, просветление и обожение.

Имайки предвид всичко, казано по-горе, стигаме до един болезнен, но много точен извод. Просто ни се натрапва фактът, че в Църквата – Богочовешкия организъм, който открива на света Спасителя Христос, даващ смисъл на всичко видимо и невидимо – до голяма степен е занемарена вътрешната мисионерска дейност. Очевидната липса на интерес у вярващите към по-дълбоко изучаване на православната вяра до голяма степен се корени в недостига на воля у свещениците да им покажат с личен пример, че е възможно тук и сега да се води християнски живот в пълнота. Вместо да бъдем град, който стои навръх планина, ние, духовните пастири, много повече приличаме на сол, която е изгубила силата си и се е изравнила с баналната сивота на всекидневието. Формалното извършване на богослужението, без чувство за неговата святост, с много съкращения и пропускане на молитви, вместо да издига нас, свещениците, заедно с вярващия народ, към молитвено оживяване с Христос и всички светии, всъщност ни води надолу към прелест, при която така нареченото богослужение се превръща в демонослужение. Това е, защото няма чувство, а понякога, опасявам се, и вяра, че Христос е тук с нас и в нас. Нерядко тайнствата и требите, като кръщение, венчание, опело и др., се извършват и се възприемат от страна на свещенството като магически акт, при който благодатта автоматично действа върху човека, а свещеникът получава и материално възнаграждение за това.

Благодатта, неделима от всяко богослужебно последование, остава затрупана под народните, често и далеч не християнски обичаи и ритуали, защото заедно с нея не действа и свещеническото поучение и обяснение, което просвещава тъмнината на незнанието у вярващите. Вместо по всяко време и на всяко място да издигаме народа към Христос, ние, свещениците, нерядко мълчаливо се сливаме с онова, което народната душа прави по инерция, търсейки Бога.

Нашата църковна проповед често, ако изобщо има проповед, звучи празно и прилича на отбиване на номера, защото не е подкрепена от примера на личния живот. Не може вярващият народ да се лекува от суеверието, и в същото време да се четат несъществуващи молитви, които хората искат да им се четат в църква по препоръката на някоя известна врачка. Как може да им се говори за светостта на брака, ако в личния живот се одобрява и утвърждава предбрачното и извънбрачното съжителство между мъжа и жената?

Очевидна е незаинтересоваността на част от свещенството за създаване и запазване на по-дълбоки духовни отношения с енориашите чрез светото тайнство Изповед и духовното ръководство. Като че забравяме за факта, че ще даваме отговор за поверената ни душа пред Богочовека Христос. Основният призив към покаяние, взаимна любов и прошка много рядко се чува на нашите беседи в църквите и другаде, където като свещеници трябва и сме задължени да бъдем. Това не е изненадващо, тъй като и между нас, свещениците, светото тайнство покаяние и взаимно съживяване в Христовата любов е слабо застъпено, както и послушанието към духовния отец, макар и формално да го имаме. Светото тайнство Изповед се е превърнало в нещо, резервирано за онези, които не могат да умрат, защото, може би, са много грешни или пък за онези, които нямат какво друго да правят. Същото е и със Светото Причастие, което, от една страна, строго се свързва с определени дни, когато е „единствено позволено” да се причастяваме, а от друга страна, съществува разбиране, според което всеки може да се причастява, когато иска, независимо от евентуалната съблазън у другите, и обратното. Позволяваме си лукса нашите верни да се делят на Павлови, Аполосови или Петрови (1 Кор. 1:12, 13), забравяйки, че Христос, по благоволението на Отца и със силата на Дух Свети, е единственият, Който дава живот на човешката душа чрез покаянието. Като че у нас не съществува истинско желание да приведем верните към Христос и като че благодатта на свещенството ни е наложено бреме, което ни е трудно да носим. Да, то наистина е тежко, но не защото Христовото иго не е леко, а защото първо не търсим Царството Небесно, за да ни се придаде всичко останало. Най-често правим противоположното, но Бог е милостив и дълго търпи, неискайки насила да ни приведе към Себе Си, независимо, че понякога излиза, че човек живее само за хляба, а в действителност не живее само за хляба.

Изкушенията във всекидневния живот са големи и от всички страни връхлитат и смущават нас, свещениците, в нашето подвижническо-литургично свидетелство за Христос. Демонът ни предлага хиляди оправдания и извинения за нашето малодушие, за стремежа към натрупване на земни блага, за разприте помежду ни и нашата незаинтересованост за верните. Впрочем, необходимо е не само да вярваме в Бога, но и да вярваме на Бога, че Той реално и винаги е с нас, както са правели и апостолите, и светите отци, защото и благодатта над нас, и врагът пред нас са същите. Врагът, който ще бъде победен и обезсилен, ако ние сме силни в Христовата вяра. По думите на свети Симеон Нови Богослов, най-голям еретик е онзи, който казва, че не е възможно да се живее живот, подобен на този на светите отци и в днешно време, като при това имаме предвид постоянното и реално Христово присъствие с нас през всички дни до свършека на света.

Дали ще бъдем с Христос, или без Него, това зависи от нас, както зависи от нас и решението дали ще бъдем и ще останем борци за пълнотата на човешкото съвършенство в Христос, или ще се превърнем в агрегати на пасивността и мъртвостта на формата и обичая. Самата форма, без истинско, дълбоко вникване в причините за съществуването на човека и света, не представлява нищо. За да открием дълбочината на райското състояние, да надмогнем мига и самото сътворение на света и човека, и като свободни богове по Христовата благодат да застанем пред престола на нашия Отец, водени от Дух Свети, Господа Животворящия, е необходимо със своя подвиг, думи и дела, да славим Господа повече от ангелите. Само така ще можем да бъдем почти равни на ангелите, увенчани със слава и чест. Свещеникът в този свят не е строител и утвърдител на светското, а рушител и унищожител на света без Бога, чрез всеоръжието на Христовата Любов, която добрият Пастир притежава за всички и заради всички нас.

Само вътрешноцърковно покаяние, но първо у нас, свещениците, може да прогони от Църквата пасивността и незаинтересоваността за спасението от греха и смъртта; друг път за нас няма, ако сме готови сами себе си, едни други и целия си живот да отдадем на Христа Бога. I www.svetiapostoli.com

Превод: Татяна Филева