Покаяние, изповед и духовно ръководство

Темата „покаяние, изповед и духовно ръководство“ днес се намира в центъра на богословския интерес, защото тя обема в цялост усилието на вярващите за добиване на опит в едната, истинска, православна духовност. Вече три десетилетия се движа постоянно сред младежи и лично у мен съществува една особена чувствителност към този проблем, защото всекидневно виждам пред себе си не само положителните, но и отрицателните, за съжаление, резултати, които са плод на едно неразумно духовно ръководство от страна на немалко духовници, осъществявано чрез тайнството на покаянието. И се получава така, че вместо да постигаме чрез тези духовни средства формиране на здрави личностни основи у младите, ние много пъти спомагаме за явяването на критични състояния, граничещи с патологичното.

Позитивните резултати от тайнството на изповедта аз бих ги нарекъл нещо много естествено. И тези позитивни резултати определено се дължат на изкупителния и харизматичен елемент в тайнството на покаянието. Съществуването обаче на отрицателни резултати, и особено такива с трагични последствия за живота, аз го смятам неприемливо и скверно спрямо едно сотирологично тайнство и го отдавам на човешкия фактор, както и на безбожното посрещане – от страна на една група духовници и изповедници – на борбата на вярващите за изкупление и спасение.

Тези отрицателни и неблагоприятни последствия – както за духовния живот, така и за психологическото формиране на хората – вследствие на една дива злоупотреба и експлоатиране на това тайнство от различни отговорни носители и често пъти, за нещастие, от сериозни, зилотски духовни ръководители са много трудни за представяне и обикновено избягваме да се заплитаме в авантюрата по тяхното разглеждане. За нас обаче, които се занимаваме с младите, е неотменен дълг да посочваме опасностите от една безбожна „употреба“ на най-свещените мигове в духовния път на хората – дори по причина на някаква духовна целесъобразност – от страна на онези хора, които Бог е поставил да утешават и подкрепят вярващите в най-трудните часове на техния живот, тоест – в изкушенията на грехопадението, а също и в тяхното покаяние.

Този въпрос е от особен интерес, ала желанието за едно негово откровено, обективно и чистосърдечно преодоляване предизвиква порицанията и възраженията на онези вярващи, които приемат, че в духовниците и църковното пространство всичко е прекрасно и че на никого не е разрешено да разглежда критично специфичните духовни връзки между изповядващите и изповядваните. Това пространство на изповедта, и особено на духовното ръководство, се смята за непристъпно, едва ли не „табу“ за трети лица, и обикновено тази връзка се подплатява с много мистична страст и с голяма доза мистифициране и метафизичност.

Ръководното слово на Духа обикновено се отъждествява с Божията воля и, следователно, не приема никакъв коментар и съмнение. У вярващия, който е обект на духовно ръководство, ловко се развива убеждението, че всичко, което се разменя в тази връзка, има елемента на „непогрешимост“, тъй като целият въпрос се базира на мистичната истина и на действието на Светия Дух. Значи това, което е нужно, е пълно подчинение и послушание. Защото не става дума за човешки разбирания и съвети, а за „заповеди“ Божии. Тоест тук се наблюдава едно страшно смесване, и ми се иска да вярвам, че това се прави не умишлено, а неволно, между действителния мистичен факт и човешкия елемент, между харизматичната дейност и личните убеждения и мисли. Смятам за много опасно духовното предположение, че някой може да отъждествява собственото си слово със заповедите Божии.

Така и днешната проповед, която е едно обществено послание и специално изследване, базирано на свещените текстове и на свещеното отеческо предание, мнозина са склонни да оценяват като самоволно и неприемливо слово, защото не изразява духа, стила и характера на древната апостолска проповед, чрез която Църквата е упражнявала сотирологичното си дело. Някои проявяват разбиране към лекомислието и самоволието на мнозина, не толкова – към идеите, богословските схващания и личните оценки по въпроси изключително трудни, каквито са изповедта и духовното ръководство, и естествено, когато всичко това не подлежи на никаква публичност и критика, никой никога не успява да му даде дума, да отдаде според заслуженото за лошото ръководство и педагогика. По мнението на немалко хора, драмите в тази област са многобройни и сериозни.

РАЗЛИЧИЕТО МЕЖДУ ХАРИЗМАТИЧНОТО ТАЙНСТВО И РЪКОВОДНАТА ДЕЙНОСТ

На тази основа бих искал да разгледам темата в две посоки. Първата, това е мистичното и божественото в покаянието и изповедта на греховете, което има чисто харизматичен и изкупителен характер, т.е. става дума за конкретна еклезиологична практика с конкретна литургична форма за всички случаи, точно както се случва и с останалите тайнства на Църквата. Съгласно с типика на нашата Църква литургичната практика е определена със специални молитви, които се повтарят изцяло идентични и постоянни във всеки един случай и от всеки един свещенодействащ. Втората, това е човешкото в така наричаното духовно ръководство, което се формира с оглед на конкретни обстоятелства и е различно във всеки един случай, и винаги зависи от личните убеждения и богословско-духовни схващания на всеки един духовен ръководител. В тази фаза със сигурност нямаме нито мистично действие, нито сотирологичен факт. В първия случай мистичният и богоцентричен елемент е интензивен – следователно, „безгрешното“ и божественото е пряко свързано с харизматичния факт и мистичната литургична практика. Докато във втория случай антропоцентричността е явна, а наличието или липсата на правота в ръководството зависи от много външни и лични фактори.

Тайнството на изповедта, както е известно, се извършва от определено лице от клириците: първоначално, съгласно с древното предание – от поместния епископ; днес, по заповед на епископа – от презвитера на една църковна общност, което всъщност се случва и с всички останали мистични и литургични практики. Освен другите свещени последования самите презвитери извършват и тайнствата на кръщението, на миропомазването, на елеосвещението, на брака и на Божествената евхаристия, без да включваме свещенството, чрез което се откроява спецификата на епископската степен и достойнство. И човек се пита, защо тези презвитери, които имат една широка литургична и мистична отговорност, не могат да извършват и тайнството на светата изповед, което днес се дава отличително на малцина „избрани“ (в Гърция не всички духовници имат правото да бъдат изповедници – бел. пр.). Това означава едно чудновато и антицърковно различаване и оценяване на тайнствата на Църквата. Особеното наблягане и „различаване“ в тайнството на изповедта със сигурност не става по причина на самото това тайнство, ала главно заради ръководния и съвещателен характер, който сме добавили към това тайнство. Така оценяваме като съществен не мистичния и харизматичен елемент, който се предлага от презвитерите чрез средството на всички тайнства, но главно – педагогичния, тоест духовното ръководство, което се дава с изповедта.

Познато е, за съжаление, подценяването на тайнствения и свещенодействен елемент най-вече в това тайнство – нещо, което се прави от много духовни изповедници, предпочитащи да наблегнат, да поставят ударението единствено върху психологичната и напътствена страна на целия въпрос. Мнозина имаме горчивия опит от едно безбожно многословие и пространно плосък разговор, който упорито се съсредоточава не толкова в същността на този конкретен и свещенодействен факт, колкото – в усилието за духовно ръководство. Изповядващите се рядко вкусват благодатта и красотата на тайнството на покаянието дори и само от свещенодействената му страна, както се случва обикновено и с други тайнства на Църквата. Мнозина бихме предпочели за извършването на тайнството на свещената изповед свещенодействащият духовник да носи празничните си одежди вътре в храма (по време на самата изповед – б.пр.), да пее и да чете молитвите и химните на тайнството така, че да почувства изповядващият се как наистина участва в конкретна литургична и мистична практика и да се увери накрая, чрез опростителната молитва, че се опрощават греховете му.

Въпросът за тайнството на покаянието и опрощаването на греховете на един човек не мисля, че може да носи идеята за „лично предпочитание“ или да се свежда до някакви „упълномощени права“ на изповядващия свещеник, а е предмет на Божията милост и на човеколюбието на Църквата към грешника. Горко ни, ако въпросът за опрощаването на греховете ни би бил въпрос на някакви „междуличностни връзки“ на изповядващ се и изповядван. Всичко в пространството на Църквата се разгъва в някаква процедура на каноничност и църковна достоверност и се подчинява на църковното уреждане и регулиране на конкретна църковна общност За всичките си религиозни, литургични и мистични „потребности“ вярващият се отнася, според този църковен ред, към своята общност и към презвитера или епископа на тази общност, който е и „естественият“ му духовен отец. Тук не се поставя никакъв въпрос за „оценяване“ и „избор“ от наша страна. Имаме само каноничен избор и поставяне на пастира на основата на някакви църковни процедури, а това е една несъмнена историческа и еклезиологична „даденост“ за всички вярващи.

Като цяло в този случай право на „избор“ е налице само по отношение на духовното ръководство, тоест по отношение на ръководещия „старец“, който съгласно православното предание обикновено не е бил клирик, а монах и аскет. Така бихме могли да различим и заявим, че едно нещо е мистичната литургична практика в изповедта, друго – общата духовна нужда за ръководство. В този смисъл става понятно, че изповедникът може да е и различно лице от духовния ръководител. И по причина на съвременното смесване, което се наблюдава в този проблем като цяло, и на основната липса на „различаване“ на двете свещенодействащи лица, някой би могъл спокойно да препоръча изповядващите се да избират духовния си ръководител и старец независимо от „домашния“ им църковен духовен изповедник.

АБСОЛЮТНОТО И НЕИЗМЕННО В БЛАГОДАТТА, ОТНОСИТЕЛНОТО И ПРЕХОДНОТО В РЪКОВОДСТВОТО

Ала нека сега да разгледаме този въпрос малко по-систематично и малко по-надолу отново ще стигнем до относителните страни, тъй като става дума за спор на логични тези, които естествено приемат обжалване и аргументирани възражения. Предварително може да се каже, че и самите ние бихме се молили изповядващият духовник и старецът-ръководител да бъдат едно и също лице, стига същият да има опита на различаването на двете действия в тайнството на изповедта. Когато, следователно, изповядва, да има съзнанието, че извършва една конкретна църковна практика и едно изтъкнато тайнство на Църквата и че принася полза всичко да става според типика и реда на Православната църква. Прочее, когато съветва и ръководи, той е призван да създаде ясна представа и съзнание у изповядващия се и ръководения, че това, което става в онзи миг, е една друга практика, и че в тази фаза е много лесно да се промъкнат лични убеждения и свободни оценки. А това ще рече, че евентуалните човешки грешки според ръководството нямат никаква връзка със самото тайнство. Първо, харизматичният факт се различава от еклезиологично установения и абсолютно духовен елемент, и второ, възпитателното и наставническото е относително, отворено към преодоляване по икономúя (снизхождение), и е неизбежно подчинено на многообразните промени не само в обществото и в историята, но и в състоянието на живота на самия ръководен, както и на схващанията и убежденията на ръководещия клирик.

Трябва още отначало да се подчертае, че в свещените текстове на нашата вяра се набляга по много интензивен начин най-вече на въпроса за покаянието и обръщането. Без покаяние е неефективна която и да било промяна, и със сигурност не е осъществима каквато и да е форма на духовен живот. В Стария завет пророците проповядвали покаяние и призовавали заблудените към обръщане. В Новия завет покаянието се свързва с идването на Царството Божие и се смята за главна предпоставка за влизане в него. Покаянието винаги предхожда вярата – проповедта на Иисус Христос и на първата Църква се съсредоточават върху този факт. „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2, 4:17), но и „покайте се и вярвайте в Евангелието“ (Марк. 1:15). Преди кръщението се ражда покаянието, и покаянието е онова, което отваря вратата към благодатта. Християнската вяра и нейното ново послание, формата на живот и новия нрав, който носи Христовата Църква, винаги предпоставят покаянието и промяната.

Ала и по онези въпроси, които наричаме проблеми от пастирско и духовно ръководство, тоест изживяване на вярата във всекидневния живот, имаме немалко сведения – преди всичкко в посланията на апостолите Павел, Петър и Иоан, но също и на Яков, брат Господен. Тези сведения имат изключителен смисъл и съдържат въпросите за вярата, делата, и на начина за изживяване на духовния живот. Имаме една впечатляваща упоритост в нуждата от една постоянна и всестранна будност по духовните въпроси, в аспекта на изкушенията, на многото опасности и на гоненията, които вярващите ще се случват в живота на вярващите. И не е само борбата във всекидневното усилие, а са и основните въпроси на вярата и истината, както и нуждата от едно еклезиологично поставяне на въпросите за аскезата, молитвата и поста.

И над всичко се издига нуждата от точно богословско тълкувание и правилно теоретично поставяне на всички въпроси на духовния живот. Новата духовна реалност с база вярата в Христос, обозначава, че окончателно се прицелва към есхатологичната надежда, но и в нарастването на добродетелите, любовта в настоящето. В свещените текстове имаме една антропология, която се базира на Божието човеколюбие към човека, но и на свободата на личността във всекидневния й път. Без любов и свобода не се разбира духовния живот в християнството. Цялото богословие, еклезиологичното тълкувание на обществото и пастирското служение на човека, се съсредоточава точно в тази в Христос свобода и тази свобода не се продава на никаква цена и под каквато и да било цел, дори и духовна.

ЦЕНТЪРЪТ НА ДРЕВНАТА ЦЪРКВА – ПОКАЯНИЕТО, ЗА НАС – ИЗПОВЕДТА

Едно друго наблюдение, което особено впечатлява добронамерения изследовател на текстовете на Новия Завет, е фактът, че докато от една страна имаме изобилие на сведения за духовната нужда от покаяние и промяна на нравите и начина на мислене, от друга, рядко се намират онези пасажи, които се отнасят към конкретната практика на изповедта на греховете, както я разбираме ние днес. Отбелязвайки това, определено нямаме за цел да насочим разговора към някакво оспорване на стойността на тайнствения елемент на изповедта. Но искаме да се подчертае, че това което особено е интересувало първата Църква било вътрешния и същностен елемент на покаянието и на промяната, като действителен изкупителен факт, докато нас ни интересува главно външната практика на изповедта, която не има за последица винаги покаянието и промяната, а може да стане и по причини на психическо разтоварване и духовно общение. Без да пренебрегваме разбира се, че може да стане и по причини на някоя изповядана лична слабост или и погрешна целенасоченост.

Конкретно понятието „изповед“ не се среща никъде – нито в свещените евангелия, нито в Деяния апостолски, нито пък в посланията, които са, както знаем, текстове с пастирски и духовен характер и там бихме очаквали практиката на изповедта да се потвърждава с външното изповядване на греховете в покаяние, съгласно с нашите убеждения и нашия практически смисъл. Но и словесните форми на понятията „изповедник“ и „прослава“ са редки и те, и където се намерят са по-скоро от обща природа и нямат никаква връзка точно с това, което разбираме ние днес.

Имаме, примерно, онзи случай, в който Иисус, позовавайки се на Бог Отец, казва: „прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“ (Мат. 11:25, Лук. 10:21). Също така имаме примерите: „и той обеща, и търсеше сгодно време да им Го предаде не пред народа“ (Лук. 22:6), „и много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си“ (Деян. 19:18), „и всеки език ще изповяда Бога“ (Рим. 14:11), и накрая „и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Филип. 2:11). Във всички тези примери на употреба на понятията „изповедник“ и „прослава“, освен в няколко изключителни случаи, които срещаме в текстовете на Новия завет, нямаме никакво споменаване на лични или други грехове, и нещо повече – не се подразбира конкретната практика на изповедта в днешния й смисъл.

Само в два други случая – изключителни по своя характер в целия Нов завет – имаме някакъв свързан с нашата тема смисъл. Нарочно ще посочим тези два пасажа и връзката им с конкретната тема за изповедта на греховете, тъй като имаме за цел да смекчим по някакъв начин впечатлението, което може да остави позоваването единствено на предишните пасажи. Други изследователи съвсем мотивирано не биха ги посочили изобщо. Тези пасажи са: „Тогава Иерусалим и цяла Иудея, и цяла Иорданска околност излизаха при него и се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си“ (Мат.3:5-6; Марк.1:5), „изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите“ (Иак. 5:16).

В тези два случая бихме могли да отбележим следното: първият случай се отнася ясно до проповедта и делото на Иоан Кръстител и има смисъла на покаяние и обръщане предвид идването на Христос и на Царството Божие, и предполага коренна промяна с цел приобщаване към новия народ Божий. Във втория случай онова „изповядвайте греховете“ се съпровожда с подчертаването на „един другиму“, което със сигурност обобщава въпроса за изповедта на греховете и го диференцира от това, което разбираме ние днес. Може да бъде проектирано в общата духовна и култова действителност на живота на първата Църква, където се е формирал и духовният живот на вярващите.

Духовният живот, при наличието на тези предпоставки, не е един „скрит“ личностен въпрос, както обикновено се разбира, когато го свързваме с въпроса за изповедта и за духовното ръководство. Това е един еклезиологичен факт, общение на лица, и изисква прозрачност и отваряне към другите. Както добродетелите и харизмите се отнасят към тялото на общността, така и греховете имат преки последствия в общия сбор на вярващите. Това „изповядвайте си един другиму греховете“ има тогава една ясна еклезиологична действеност и значение. Оттук разбираме защо в Църквата на първите векове изповедта ставала публично и, естествено, в часа на литургичното събрание на всички вярващи. Изповедта се явявала една практика на покаяние, помиряване и възвръщане в еклезиологичната общност на вярващите. И това било еклезиологично тайнство, а не действие на психологическо облекчаване и духовно ръководство.

Разбира се, съществува и класическият по този въпрос пасаж, който дори и да не се изразява с понятия като „изповедник“, „прослава“ или „кая се“, е в центъра на темата за тайнството на покаянието и свещената изповед: „И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан. 20: 22-23). Една фраза и действие на Господа след възкресението и една връзка със Светия Дух преди Петдесетница. Този пасаж, по обща оценка, е един от най-трудните и спорни в тълкуванието и разбирането на целия Нов завет.

Няма да се спирам тук на тълкувателните мнения, които са формулирани от древни християнски векове, а няма и да се позовавам на съответната съвременна проблематика. Във всеки случай това, което трябва да стане абсолютно понятно, е, че централно място в този стих заема Светият Дух, от Когото извира всяка „власт“ и всяка „благодат“. Апостолите и Църквата носят „съд“ в света. Това, което различава Църквата от света, вярващите – от невярващите, са харизмите на Светия Дух. Носителите на Светия Дух се освещават и това се проявява чрез участие в тайнствата на Църквата, докато другите остават „в грехове“. Светия 
Дух дава покаянието, предава опрощението на греховете, установява единството в тялото на народа Божий. Тайнството на изкуплението и спасението, тайнството на опрощението и снемането на греховете се свързва пряко със Светия Дух още от самото основаване на Църквата. Апостолите и техните наследници, продължители на делото им, стават и те носители на Светия Дух, както и на харизматичните Му енергии и действия в пространството на Църквата.

С казаното дотук, и особено – с отбелязването на впечатляващия пропуск в смисъла на изповедта, по никакъв начин не твърдим, че първите християни не са съгрешавали и не са имали нужда от опрощаване и снемане на греховете. И категорично нямаме намерение да подценяваме стойността и потребността от тайнството на покаянието и свещената изповед. Желаем само да стане ясно, че днес се наблюдава една опасна тенденция за изтъкване на външните елементи на тайнствата на Църквата и безразличие към техния вътрешен изкупителен смисъл.

Център на вниманието по онова време е била самата същност на тайнството, каквото е покаянието, докато за нас повече смисъл има изповедта, тоест „обявяването“ на греховете, и в добавка – не коренното покаяние и обръщане, а някакъв психо-педагогически елемент. Поради това и резултатите не са съществени, реално преобразяващи, и то не само поради честото явяване в изповедта, а поради честото участие и в тайнството на божествената Евхаристия.

Превод от гръцки: Владимир Петров