Принципът на съвършенството в монашеството

Днешното ни събрание е особено поради това, че скъпият ни брат от Русия – Дмитрий – помоли сега, в края на неговото посещение да му кажем последно слово за монашеството.

Божият Промисъл, неведом за човека в своите дълбини, даде на Руската църква опита на изповедничеството и мъченичеството. Хуманизмът от марксистки тип беше безпощаден в борбата си с вярата в Бога и никакви жертви, никаква любов не можаха да преодолеят злобните гонения от страна на болшевиките. Руската църква преживя изключително принизяване в страданията за Името Христово. Поради това днес пред нея стои въпросът за съвършенството като следствие на извечния духовен закон, че пълнотата на принизяването (кеносиса) предхожда пълнотата на съвършенството.

Понеже ми е поставена задача да говоря за съвършенството, което по принцип е цел на монашеството, трябва да кажа, че ап. Павел говори за това на три места: „И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте” (1 Кор. 3:1-2); „Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло” (Евр. 5:13-14); „Мъдрост проповядваме между съвършените” (1 Кор. 2:6).

Виждаме как апостолът казва за великото и възвишено учение, което е преподал, че това е все още „мляко”, а разговорът за съвършенството е за съвършените. Ако твърдата храна за съвършените не е била дадена нито на коринтяните, нито на други, дори не и на евреите, какво можем да кажем за себе си, за нашето време? Самият Христос казва: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал” (Лука 12:49). Ако Господ говори за Своето учение като за огън, донесен от небето долу на земята, то нима ние ще дръзнем да говорим за съвършенството? Няма ли да ни възпре страхът от този всепоглъщащ огън?

Положението, създало се в света през последните десетилетия разбирам така: за нас няма друг път освен да проникнем в тайната на учението на Христос, да познаем Христос в съвършенство, доколкото това е възможно за човека. Затова със страх и благоговение ще направим все пак опит да говорим за монашеството като стремеж към съвършеното познание в християнството.

През миналия век в Киев живял един забележителен подвижник – Партений – приятел на митрополит Филарет Киевски. Когато приел голяма схима, той се помолил на Божията Майка да му открие нейния смисъл. Тя му се явила и казала: „Схимникът е молитвеник за целия свят”. Като изхождаме от това откровение, по-нататък ще говорим за пътищата към съвършенството.

Сам Господ на Тайната вечеря казва на учениците си: „Дадох ви пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:15).

А какво виждаме у Христос? Не знам как е за другите, но мене ме поразява и привлича тъкмо образът на Христос, Който възлиза на Голгота; как Той, единствен от всички хора на земята, е пожелал да вземе върху Си греховете на целия свят, да отдаде живота Си в изключителни страдания, за да се освободим от „клетвата на закона”, от проклятието, което тегне върху човечеството след първородния грях в рая.

Носейки в Себе Си целия Адам25 на всички народи и всички времена, Господ е умирал за всички. Никой човек разбира се не е можел да Му помогне. В евангелското описание виждаме, че цялата Му мисъл е отправена единствено към Отца.

Какъв извод можем да направим от образа на Христос, Който възлиза на Голгота, за да отдаде живота Си, да приеме смъртта, поразила човека и така да му предаде божествен живот? Това става според Неговите думи: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан. 15:12-15).

Виждаме, че преди да излезе на голготската смърт, Господ решава да говори на учениците Си за съвършенството.

В какво се състои нашата задача сега? В това да обясним как хората са стигнали до този начин на живот – монашеството.

Монашеството не е човешка измислица. То става „категорически императив” на нашия дух, след като бъде докоснат от Светия Дух, от огъня на Христовата любов, която отдава живота си, за да живеят другите, а от тях приема смърт. Това е истинското монашество в цялата му дълбочина според разбирането, дадено от Самия Господ: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята си и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик… Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси” (Лука 14: 26; 9:24).

Любовта, която проявява Самият Христос, е съвършенството. Поради гордостта си обаче ние не сме способни на такава любов и в наши дни християните продължават да не разбират какво е заповядал Христос. Господ очаква от нас да повторим живота Му на земята, а колко хора се противят на това… Ще кажем още, че, ако изведнъж всички стъпят на пътя на подражанието на Христос и започнат да отдават живота си заради другите, би настъпило спасението на света.

Обикновено в живота се води борба за господството над по-слабите и често хората установяват властта си чрез масови убийства. Това е пътят на света през всички векове, това е историята на нашия човешки живот. Доминирането чрез физическа сила над брата обаче съвсем не е проява на величието на човека. Величието е тъкмо в онази християнска нагласа, за която Господ казва: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан. 15:13). Това е крайната цел на монашеството – възможно най-пълно уподобяване на Христос.

Христос, наистина безначален Бог, обхваща в природата Си всичко съществуващо, което Отец е сътворил чрез Него и Светия Дух. Поради това целият живот на света във всичките си форми на проява е единно общо битие, макар и в различни степени на съвършенство. И също, както при познанието на сътвореното битие откриваме в него безброй много слоеве – от невидимия за окото атом до чудната система на галактиките, – така и в монашеството, чиято крайна цел е пълното уподобяване на Христос, „чрез Когото всичко е станало” (Символ на вярата), съществуват различни степени на съвършенство.

Това, което монахът носи в ума си, е показател за степента на неговата възприемчивост към Откровението, дадено от Бога. Сред монасите се наблюдават различия, обусловени от степента, до която те проникват в небесните тайни. Господ, когато пребивава с нас на земята, разговаря с народа на прост език, изпълнен с образи от ежедневието, за да могат и най-обикновените хора да Го разбират. Така Той обяснява на апостолите: „Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи” (Лука 8:10). Изпитваме обаче огромно страдание от това тъжно явление в живота на Църквата: онзи, който се намира на по-ниска степен на разбиране, не може да схване нито мислите, нито молитвите, нито силите, нито съзерцанията, нито любовта, които притежават хората, способни да възприемат идващите свише откровения. Апостол Павел страда много силно от това в апостолското си служение, защото онези, които не проникват дълбоко в познанието на Божествените слова, все пак считат виждането си за предел на съвършенството и се борят върху тяхното виждане да се установи цялото устройство на Църквата. Ето защо апостол Павел казва, че дава на хората духовно мляко, а онова, което надхвърля разбирането им и е достъпно за схващането единствено на съвършените, за него говори само сред тях. При това той добавя, че всички, които искат да живеят благочестно, ще бъдат гонени дори и в Църквата, тъй като има такива, които не само отхвърлят, но се и борят против съвършенството. От тук произтича и страхът ни да говорим за него.

Нашата увредена природа не ни дава сили да последваме примера на Христос. Затова и се появява монашеството като особен начин на живот в този свят, като стремеж да се уподобим на Христос, Който умира на Голгота за всички, „за да събере наедно и разпилените чеда Божии” (Иоан. 11:52). Така човекът чрез спазването на Христовите заповеди постепенно започва да осъзнава самия себе си като Адам. Носейки в душата си с години, всеки ден и час тази мисъл, ние по малко се подготвяме да станем способни действително да възприемем заповедта на Христос в истинското £ битие. Така чрез нея се превръщаме в универсални носители на цялото космическо битие и на божествения живот, т.е. на живота според евангелските заповеди.

Това, което Господ очаква от нас, е безкрайно възвишено, безкрайно велико и нашата религия би трябвало да се охарактеризира като религия от абсолютен порядък. От небесата слиза Христос, съвършен Бог, Творец на всичко съществуващо и християнинът чрез послушанието си към Него става възприемчив за онова, което се случва в света. Странно, но се получава така, че, докато чете откровението за падението, човек изведнъж усеща как носи в себе си греха и в този смисъл наистина е чедо на падналия Адам. Монашеството започва със съвсем малки постъпки, но в края човек се моли за целия Адам като за самия себе си. Господ на Страшния съд ще каже за последния и най-малък човек, че това е бил Самият Той и ще осъжда онези, които не са Му послужили, когато е бил в нужда (вж. Мат. 24:45).

Това, за което говорим сега, превъзхожда средната степен на разбиране и изглежда съвсем недостъпно, невъзможно. Това неразбиране е следствие на нежеланието наистина да се следва Христос, колкото и болезнен да е този път. Много хора по време на комунистическата революция са приели дори смърт. Когато обаче няма гонения, в замяна на мъченичеството идва монашеството. Така е било, когато Константин побеждава и християнството става държавна религия; когато след три века мъчения заради Христа настъпва мир, най-добрите християни отиват в пустинята. Ако разглеждаме събитията с възможност за аналогия, за повторение в историята, то и сега тъкмо най-добрите би трябвало да отидат в монашество.

Ние тук, една малка група монаси, изповядваме именно това, което говоря, ала не достигаме съвършенство. Самият наш духовен отец Силуан казва, че не можем да постигнем съвършенството на заповедите, макар че има моменти, в които се приближаваме за малко до него.

В нашата епоха класическият тип манастири не отговарят напълно на нуждите на християнския дух, тъй като монашеството е преди всичко духовен живот от порядъка, който ни е дал Господ и за който ви говорих сега.

Ако в старостта си позволявам да говоря така, то не е защото съм станал съвършен, а понеже разбирам, че друг път за спасение на човечеството, освен самото Евангелие, няма и че друг Спасител на човечеството, освен Христос, няма и не може да има.

Мнозина казват: „Та, ако всички станат монаси, тогава светът ще умре”. Не, няма да умре, а ще настъпи всеобщо възкресение и историята на света ще завърши не с катастрофа, а с радостно тържество и безболезнен преход към безсмъртния живот.

Сега, в края на словото си, като имам предвид всичко казано по-горе, с не по-малко страх и трепет ще си позволя да изразя мнението си как Руската църква може да възкръсне от пепелта в по-голямо величие от това в края на синодалния период.

Възраждането на цялото богатство на Руската църква е в опасност, защото мнозина изобщо не разбират как се изгражда животът на Христовата Църква и действат без да имат истински опит за Божествената благодат. На първо място всички трябва да осъзнаят, че наистина по благия Божи Промисъл за Руската църква ръководството £ в днешно време е поверено в ръцете на Светейшия Патриарх Алексей Втори. Така, като му съдействаме във всички негови начинания, даденият от Бога Патриарх ще има възможност да осъществи възстановяването на Църквата в цялото £ могъщество. Нека всеки храм, всеки манастир, всяко училище, всичко, което е принадлежало на Руската църква и е било заграбено от нея и сега £ се връща от държавата, да се присъедини към всерусийското стадо, предвождано от Патриарх Алексей Втори, за да се обедини около него.

Лично аз предполагам, че по-подходящ от Патриарх Алексей в този момент няма. Този скромен човек е бил десетки години един от най-близките сътрудници на великия Патриарх Алексей Първи и е живял по време на цялото патриаршество на великия молитвеник Пимен.

След като с Божията помощ успеем да съберем цялото оцеляло материално богатство, ще молим усърдно Бога да даде на нашите йерарси помощ, за да организират по-добре богословските семинарии и академии. След като постигнем единство на всички в този план, ще стане възможно свикването на голям събор на Руската православна църква, за да се възстанови и поправи всичко, което трябва.

За мене е неведом Божият Промисъл, дал ми задачата да послужа на великия подвижник – преподобния Силуан Атонски. Седейки в нозете му, се сподобих да слушам духовните слова на този Божи избраник. Научен от него, можах да напиша житието му. Книгата ми беше приета с любов от преобладаващата част от подвижниците на Света гора, както и от хиляди хора. След това последва дейността ми като основател на манастир, чийто идеал е учението на Силуан Атонски. И ето, въпреки всичките ми болести и физическа немощ, Господ ме запази до дълбока старост. Ако вземем под внимание възрастта ми – 96 години – и продължителността на монашеското ми служение – 67 години, то сега фактически съм един от най-старите духовници на Православната църква. По силата на това, преодолявайки срама от самия себе си, все пак ще кажа нещо, което би трябвало да остане единствено между Бога и мене: повече от половин век и на Атон, и на Запад се молих с дълбок плач за спасението на Руската църква, както и сега се моля за цялата Православна църква, където и да се намира тя. Казвам това, за да бъдат снизходителни в съжденията си за мене онези, които ще слушат думите ми. Дръзвам още да кажа последно, че Духът Божи ме известява за истинността на думите ми относно Руската църква и дадения £ от Бога Патриарх.

Умолявам всички вас: послушайте словото, което ми дава Бог и за което нося цялата отговорност, защото само по този път може да бъде спасена Руската православна църква.

Юни/юли 1992 г.

Превод: Мила Игнатова

Из книгата “ДУХОВНИ БЕСЕДИ”, Архимандрит Софроний (Сахаров)

ИК Омофор, 2006 (второ издание)