Православие.БГ

Себелюбивият великан



от · Оскар Уайлд · 25/09/2005

Превод: Сидер Флорин
По изданието: Оскар Уайлд, „Гранатовият дом”, Профиздат, 1977 г.

Великанът не обича никого – и в неговата градина пролетта не идва. Но веднъж той среща случайно едно Дете – и тази една-единствена среща променя живота му. Преди смъртта си великанът ще срещне Детето отново – и този път ще остане с Него завинаги.

Всеки следобед, на връщане от училище, деца­та се отбиваха да поиграят в градината на великана.
Това бе голяма, хубава градина с мека зелена трева. Тук-там от тревата се издигаха цветя, прекрасни като звезди, и имаше дванадесет прас­кови, които напролет се покриваха с нежен розовобисерен цвят, а наесен даваха богат плод. Птичките кацаха по дърветата и пееха тъй слад­ко, че децата прекъсваха игрите си, за да ги по­слушат.

– Колко щастливи сме тука! – викаха си те едно на друго.

Един ден великанът се завърна. Беше отишъл на гости при своя приятел, огромния корнуолски людоед, и беше останал при него седем години. След като седемте години бяха изминали и бе казал всичко, което имаше да казва (защото го­ворът му беше ограничен), той реши да се вър­не в собствения си замък. Като си дойде, видя децата да играят в градината.

– Какво правите там? – извика той с много груб глас и децата се разбягаха. – Моята градина си е моя градина – продължи великанът. – Всеки може да разбере това и аз не ще позволя никому да играе в нея освен самият аз.

После я загради от всички страни с висока стена и сложи табела:

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕСЛЕДВАНИ

 

Той беше много себелюбив великан.

Бедните деца нямаха сега къде да играят. Опитаха се да играят на пътя, но той бе прашен, осеян с остри камъни и не им се хареса. Те оби­каляха около високата стена, когато излизаха от училище, и си приказваха за прекрасната градина от другата й страна.

– Колко щастливи бяхме там! – казваха си те.

После дойде пролетта и по цялата страна има­ше цветенца и птиченца. Само в градината на себелюбивия великан бе още зима. Птичките не искаха да пеят в нея, понеже нямаше деца, а дърветата забравиха да цъфнат. Веднъж едно хубаво цвете подаде глава от тревата, но като видя табелата, стана му толкова мъчно за де­цата, че отново се скри под земята и потъна в сън. Единствените, които бяха доволни, бяха сне­гът и мразът.
– Пролетта е забравила тази градина – ви­каха те – и ние ще си живеем тук цяла годинa!

Снегът помри земята с голямата си бяла наметка, а мразът посребри всички дървета. Те поканиха северния вятър да им дойде на гости – и той дойде. Загърнат с кожи, той ревеше по цял ден из градината и събори шапките на ко­мините.

– Това е чудесно кътче – рече той. – Трябва да поканим градушката да ни споходи.

Така дойде и градушката. Всеки ден по три часа трополеше тя върху покрива на замъка, до­като изпочупи повечето плочи, а след това се втурваше с всички сили да обикаля градината. Тя беше облечена в сиво и дъхът й бе като лед.

– Не мога да разбера защо пролетта е толко­ва закъсняла – казваше себелюбивият великан, седнал пред прозореца и загледан навън към своята студена бяла градина. – Надявам се, че ще настъпи промяна във времето.

Но пролетта не дойде изобщо, нито пък лято­то. Есента даде златен плод във всяка градина, ала в градината на великана не даде нито един. „Той е твърде себелюбив" – рече тя. И там все си оставаше зима и северният вятър, и градуш­ката, и мразът, и снегът кръжаха между дърве­тата.

Една сутрин великанът лежеше буден в легло­то, когато чу някаква хубава музика. Тя прозву­ча много сладко и той реши, че сигурно наблизо минават царските музиканти. Всъщност това бе­ше само една малка сипка, която пееше пред неговия прозорец, но той толкова отдавна не бе­ше чувал птичка да пее в градината, че му се стори да е най-хубавата музика на света. Тогава градушката престана да танцува над него­вата глава, а северният вятър спря да реве и чудно ухание го лъхна през широко отворения прозорец.

– Пролетта, изглежда, е дошла най-после – рече великанът, скочи от леглото и погледна навън.

Какво видя той?

Той видя най-изумителна гледка. През малка дупка в стената децата се бяха промъкнали в градината и насядали по клоните на дърветата. На всяко дърво, което можеше да види, имаше по едно малко дете. А дърветата се бяха така зарадвали, задето децата са пак при тях, че се бяха покрили с цвят и нежно размахваха клони над главите на малките. Птичките прехвърчаха насам-натам и чуруликаха от възторг, а цветята надзъртаха през зелената трева и се смееха. Картината беше възхитителна; само в единия ъгъл бе още зима. Това беше най-далечният ъгъл на градината и там стоеше едно момченце. То беше тъй малко, че не можеше да стигне клони­те на дървото и обикаляше около него с горчив плач. Бедното дърво бе още цялото покрито със скреж и сняг и северният вятър духаше и реве­ше над него.

– Покатери се, момченце – казваше дървото и навеждаше, клоните си, колкото можеше по-надолу, но момченцето бе твърде мъничко.

И докато гледаше навън, сърцето на великана се стопи.

– Колко съм бил себелюбив! – каза той. – Сега зная защо пролетта не е искала да дойде тука. Аз ще сложа това бедно момченце навръх дървото, а след това ще съборя стената и мойта градина ще бъде детско игрище за вечни време­на. – Той наистина съжаляваше за предишната си постъпка.

Тогава великанът слезе полекичка долу, отво­ри съвсем тихо входната врата и влезе в градината. Но когато го видяха, децата така се упла­шиха, че избягаха и в градината отново настъ­пи зима. Само мъничкото момченце не избяга, понеже очите му бяха така пълни със сълзи, че не можа да види приближаващия се великан. А великанът тихичко пристъпи зад него, взе го нежно в ръка и го сложи на дървото. И дървото веднага се покри с цвят, птичките долетяха и за­пяха на него, а момченцето протегна двете си ръце, обви ги около врата на великана и го це­луна. А другите деца, когато видяха, че велика­нът не е вече лош, се върнаха тичешком и заед­но с тях се върна пролетта.

– Сега това е ваша градина, дечица – каза великанът, взе огромна брадва и събори стената.

И по пладне, на път за пазара, хората видяха великана да играе с децата в най-хубавата градина, която бяха някога виждали.

Те играха целия ден, а вечерта дойдоха да по­желаят на великана лека нощ.

– Но къде е вашето другарче? – попита той. – Момченцето, което сложих на дървото. – Великанът го беше обикнал най-много, понеже то го беше целунало.

– Не знаем – отговориха децата. – Отишло си е!

– Трябва да му кажете утре непременно да дойде – каза великанът – Ала децата отвърна­ха, че не го знаели къде живее и никога не го били виждали преди, и великанът много се натъжи.
Всеки следобед, когато училището пуснеше, децата идваха и играеха с великана. Ала момченцето, което беше обикнал, не се мярна нико­га вече. Великанът бе много добър с всички де­ца, но въпреки това копнееше да види първото си приятелче и често говореше за него.

– Как бих искал да го видя! – казваше той.

Минаха години и великанът много остаря и из­немощя. Не можеше вече да тича и да играе, затова седеше в огромно кресло, гледаше деца­та и техните игри и се възхищаваше на градината си.

– Аз имам много хубави цветя – казваше той, – но децата са най-хубави между всички цветя.

Една зимна утрин великанът се обличаше и погледна през прозореца. Той не мразеше зима­та сега, понеже знаеше, че тя не е нищо друго освен спяща пролет и че цветята си почиват.
Изведнъж той затърка очи в изненада и про­дължи да се взира и да се взира. Това наистина бе удивителна гледка. В най-далечния ъгъл на градината стоеше дърво, цяло покрито с хубав бял цвят. Клоните му бяха златни и сребърни плодове висяха от тях, а под него стоеше момченцето, което беше обикнал.

Зарадван, великанът изтича долу и изскочи вън в градината. Но когато дойде съвсем набли­зо, лицето му се зачерви от гняв и той каза:

– Кой е посмял да те нарани? – Защото вър­ху дланите на момченцето имаше следи от два гвоздея и следи от други два гвоздея имаше на крачетата.

– Кой е посмял да те нарани? – извика вели­канът. – Кажи ми, та да взема меча си и да го

убия!

– Недей! – отговори детето. – Това са рани­те на любовта.

– Кой си ти? – попита великанът. Странно благоговение го обзе и той коленичи пред мал­кото дете.

А детето се засмя на великана и му каза:

– Ти ми позволи веднъж да играя в твоята градина; днес ще дойдеш с мен в моята гради­на, която е раят.

И когато дотичаха същия следобед, децата на­мериха великана да лежи мъртъв под дървото, целият покрит с бял цвят.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...