БИСЕРИТЕ ПРИНАДЛЕЖАТ НА ДЪЛБОЧИНАТА

Не ме познаваш, но си приличаме. На мен, и на теб е даден живот. И място под слънцето. И думи. Словото е за общение и любов. Дар, който ни води към по-големи дарове. Пиша ти, както се пише на близък. Думите от редовете до една заживяха в мен. Те не са нови за теб, но могат да те зарадват, ако имаш същите въпроси и отговори като моите. Кажи ми, нали от любовта или от отсъствието й произхожда всичко? Нали от стремежа по Бога или от отдалечаването и "бягството" от Него?

Помня това, което ме изведе до вярата – въпросите. Те са посев, без тях е невъзможна жътвата. Дъно са, а бисерите принадлежат на дълбочината. Детски очи са – широко отворени, поглъщат.

Не свършиха въпросите ми, но по-малко от тях имаха за свой край въпросителен знак. И започнаха да се събират в едно – заедно с отговорите си. Казвах вчера, казвам отново и отново: Защо ми е слънце, ако очите са потъмняли и то ги плаши, вместо да ги радва. И защо са ми очите, ако превърна погледа си в отказ от небето, пренебрежение или презрение към земята и човеците. И защо са ми, ако нямат сълзи, допусна ли в тях да влезе лошото. Когато са заслепени или помрачени. Когато се затрудняват да видят посоката, а няма кой да им каже: Довери се на моите очи. И защо са ми сълзи, ако нямам плач в душата си. Веднъж ми беше казано нещо – неподозирано сладко: В твоя род и мъжете плачат…

Да, обичлив е нашият Господ! И ще ни измива със солена бистрота, и няма да ни остави да осакатеем. Ще ни води Бог по пътя на сълзите. Плачът е път, защото ние радост и благодарност забравяме, но болката на очите си помним.

И къща защо ми е, ако сама на себе си не стана дом и не узная, че има само Един Домостроител, Който издига за нас небесата на спасението. А нужни ли са ми ръце, ако не обръщат движението си на хляб. А ще зная ли нещо за хляба, не науча ли, че има вечно жив Хляб на живота. И жажда, ако не усетя, че ще се утоля само с виното-Кръв и надеждата за прошка и единение. Защо ми е сърце, ако го оставя самотно. Всъщност там, където не отворя за теб и за Бога – отчаянието ще си намери място.

И отново: За какво са ми географията, историята на света, неговите пътища. Неговите цивилизационни чудеса, антропологията му, философията и поезията му. Ако не узная, че най-високото човешко чело е Божествено и тръните са също венец. Най-плодородното място е Голгота. Чудо на света, древен и нов, припознал чудесата си! Там не се издигат пирамиди или Родоски колос. Там не висят градини на Семирамида. Не свети фар, нито златна статуя. Там няма идеал, мечта, свръхчовек. На Голгота, прикована върху дървото на живота, виси издигната – бичуваната, охулената, оплютата – Любов! Там човешките азбуки се използват, не за да възпеят богове, а да има надпис оръдието на животворната смърт. Там храмовата завеса се раздира и небето потъмнява. И Самата несътворена Светлина, Първоизточникът на сътвореното, Изворът на светлините отива в… Гроб.

Как напразно ще търсим мъдрост, чудеса и история, ако треперим пред мисълта за кръстния ужас, убил Бога. Ако се сковаваме от срах и неверие и не прекрачим до третия Ден, до Иисус, Който възкръсна. Който е Христос Господ. Напразно ще се протягат за утеха ръцете ни, ако носим пръсти като на Тома. Защото като Тома не сме и никога няма да бъдем, каквото той е станал, оживявайки в раните на Христос, живеейки и умирайки за Спасителя и спасително.

И пак: За какво са ми изкуството и литературата на света, остана ли само с възхищението от платната на големите художници, а не се усетя издигащо потънала в иконите – наследство от безименни ръце. Ако прочета само духовните автопортрети на големите автори. Ако имам само докосването до описаните страници на света, често пъти изпълнени с демонични терзания, егоцентризъм и смърт. Ако не усетя, че вестта за Живота е Евангелието. Животът, Който умря за мен. И за теб. Вечният Живот, Който възкръсна за нас.

И още: Защо ми е даденото, което имам. Защо ми е извървяното до тук. За себедоказване? За престиж? Друго социално ниво? Защо са ми, ако постъпя с тях, както онзи човек от притчата за талантите. Ще си простя ли? Мир ще имам ли със себе си? И, ако го нямам, мир ще имам ли с другите? И съществува ли истински мир – без любов?

И най-сетне: Защо си ми ти, ако не откриеш и познаеш в мен част от себе си?! Защо си ми, щом не се обичаш, щом не ме обикнеш, щом не обичаме заедно Бога си. Вярвам, че живот означава здраво стъпил на земята човек, който има в душата си хората и Троицата – Любов.

И винаги: Искам още да научавам. Да придобивам. Отдавайки. До последната вода, с която ще измият света от мен. До последния поглед, който ще затвори очите ми и ще ги отвори за оня свят. Докато остана само душа… Докато си отида, ще моля Милостивия да ми дава думи и сили да говоря. И пред хората, чийто очи понякога мълчаливо ще ме наричат болнав фантазьор.

Искам да говоря и пиша за това, което може да събира, да съединява и осмисля. Ти си душа – също като мен. Душата е живот, любов, слово. Те пък са отговор на другия, връзката ни с него. Дано се сещаме за това, когато гледаме разделяне. Отдалечаване на всякакви нива, отношения, значимости. Разделение с хората. И отделяне от Бога. Ето това исках да напомня на себе си. И на теб. А наболелите проблеми и важните събития ще чуем и видим от всякъде да тичат към нас – във вечерта за почивка и в сутрешните глътки кафе. И така ще бъде утре, през цялата седмица… Така ще е и в дните, с които Църквата празнува Рождество, Благовещение, Великден…

"Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк 8:36) – ето каква щедра мъдрост имаме само на един ред от нашата Книга! Да отворим Библията и да не затваряме сърцата си за Божието слово. И сами ли сме отвътре, и навън ли сме с хората: да не свършат въпросите ни. А ако не се страхуваме от отговорите – може би Самият Бог ще ни напъти към тях.

Това е, непознат познати. За мъжество се моля. За жътвата трябват здрави семена, зимна пръст и време. За бисерите е нужна дълбочина, спускане и пребиваване в нея с вяра.