Коледен разказ

Мрачен и сводест се издига епископският дворец, по стените му избива селитра, истинско мъчение е да си вътре в зимната нощ. А катедралата до него е огромна, един живот не е достатъчен да я обиколиш цялата, има толкова капели и сакристии, че след столетия забрава в някои от тях почти не е стъпвал човешки крак. Какво ли – се питаме – ще прави в коледната нощ слабичкият архиепископ сам-самичък, докато градът празнува? Как ли ще се пребори с меланхолията? Всички си имат някакво утешение.

Момченцето – влакче и марионетка, сестра му – кукла, майката – децата край себе си, болният – новата надежда, старият ерген – другаря по разгул, затворникът – гласа от съседната килия. А архиепископът? Дон Валентино, усърдният секретар на негово преосвещенство, само се подсмихваше, когато чуваше хората да говорят така. На Бъдни вечер архиепископът си има Бог. Коленичил сам-самичък посред ледената безлюдна катедрала, на пръв поглед е за ожалване. Но само да знаехте! Той нито е сам-самичък, нито зъзне, нито се чувства изоставен. На Бъдни вечер Бог се стеле из храма специално за архиепископа, църковните кораби буквално преливат от Него, дотам, че портите едва се затварят. И макар да няма печки, вътре става толкова горещо, че стари бели смокове се будят в гробниците на отколешни абати, изпълзяват през отдушниците на подземията и хрисимо промушват глави между пречките на изповедалните.

Така беше и нея вечер. От цялата катедралата бликаше Бог. И нищо че не му беше работа, дон Валентино с преголямо удоволствие нарочно се забави, докато нагласяше столчето за коленичене на превъзходителството. Къде ти там елхи, пуйки и пенливо вино. Ето това се вика предколедна вечер. Ала както се беше унесъл в тези мисли, изведнъж чу да се чука на вратата. "Кой ли тропа по дверите на храма", почуди се дон Валентино, "навръх бъдната вечер? Не са ли се намолили достатъчно? Що за прищевка ги води тука?" Въпреки това отиде, отвори и – заедно с порива на вятъра – пусна да влезе един опърпан клетник.

– Какво изобилие от Бог! – възкликна с усмивка човекът и се заоглежда. – Какъв разкош! Още отвън се усеща. Монсиньор, да бяхте ми дали малко, а? Бъдни вечер е все пак.

– На негово преосвещенство архиепископа е – отвърна свещеникът. – Ще му потрябва след няколко часа. Негово преосвещенство бездруго живее като отшелник, ти какво искаш, и от Господ ли да се откаже? Пък и никакъв монсиньор не съм.

– Ни една трошичка ли, отче? Я колко е много! Негово преосвещенство бълха го ухапала.

– Казах вече – не… Хайде, заминавай… Катедралата е затворена за посетители – и отпрати клетника с едно кайме от пет лири.

Но щом несретникът излезе от църквата, в същия този миг Бог изчезна. Сащисан, дон Валентино взе да се озърта и да дири с очи из сенчестите сводове. Бог и горе Го нямаше. Изумителната декорация от колони, статуи, балдахини, олтари, катафалки, свещници, драперии, обикновено тъй загадъчна и внушителна, внезапно доби неприветлив и злокобен вид. А след няколко часа архиепископът щеше да слезе да се моли.

В потреса си дон Валентино открехна една от външните врати и надникна към площада. Нищо. И навън, макар да идеше Коледа, нямаше и следа от Бог. От хилядите грейнали прозорци се донасяше екота на смехове, строшени чаши, музика и дори богохулства. Но никакви камбани, никакви песнопения.

Дон Валентино излезе в нощта и пое по мирянските друмове, през грохота на разюздани пиршества. Знаеше точно накъде се е запътил. Когато влезе в търсения дом, приятелското семейство тъкмо сядаше на масата. Всички се гледаха с обич и около тях витаеше малко Бог.

– Весела Коледа, отче! – рече бащата. – Ще заповядаш ли при нас?

– Бързам, приятели – отговори. – Сглупих и Господ напусна катедралата, а негово преосвещенство скоро отива да се моли. Бихте ли били така добри да ми дадете малко от вашия? Така и така сте си дружина, нямате кой знае каква нужда от него.

– Драги ми дон Валентино – започна бащата. – Вие май забравяте, че иде Коледа. Тъкмо днес ли децата ми трябва да се лишат от Бог? Изненадвате ме, дон Валентино.

И в момента, в който изрече това, Бог се изсули от стаята, радостните усмивки угаснаха, а тлъстият печен петел заскриптя като пясък между зъбите.

Хайде отново навън в нощта, по пустите улици. Вървя що вървя дон Валентино и отново Го видя. Бе стигнал до края на града, пред него в тъмнината се простираше голото поле и тук-таме искреше в бяло от снега. Над ливадите и редиците черници се кълбеше Бог като в очакване. Дон Валентино падна на колене.

– Ама какво правите, отче? – попита го някакъв селянин. – Да не искате да простинете в тоя студ?

– Погледни там в дъното, синко. Не виждаш ли?

Селянинът погледна без учудване.

– Наш е – каза. – Всяка Коледа идва да ни благослови нивите.

– Слушай – каза свещеникът, – би ли ми услужил с малко от Него? В града останахме съвсем без, даже църквите опразняха. Дай ми ей тоничко, та архиепископът да има с какво да избута Коледа.

– А, по никой начин, уважаеми отче! Кой знае какви отвратителни грехове сте навършили във вашия град. Вие сте си виновни. Сами се оправяйте.

– Да, грехота е. Но пък кой не греши? Я по-добре помисли колко души ще спасиш, синко, само да се съгласиш.

– Че на мене ми стига да спася моята! – изхили се селянинът и в мига, в който го стори, Бог се вдигна от нивите му и се стопи в мрака.

Свещеникът продължи нататък в търсене на Бог. А Той явно ставаше все по-рядък и никой от онези, които Го притежаваха в някаква степен, не искаше да го преотстъпи (ала още щом казваше "не", Бог изчезваше и се изтегляше все по-далеч).

И ето че накрая дон Валентино се озова пред една безкрайна пустош, а в самия й край, току на хоризонта, зърна като продълговат облак кротко да блещука Бог. Горкият свещеник се хвърли ничком в снега.

– Поспри, Господи – примоли се, – по моя вина архиепископът остана сам, а е Бъдни вечер!

Нозете му бяха вкочанени от студ, залута се през мъглата, потъваше до колене, от време на време се строполяваше по очи. Колко още можеше да издържи?

И тогава чу. Волен, прочувствен хор от ангелски гласове. Светъл лъч проряза мъглата. Дръпна някаква дървена вратичка и пред него се разкри огромна църква. По средата й, с няколко мъждукащи кандилца наоколо, се молеше свещеник. И църквата бе пълна с рай.

– Брате – простена дон Валентино, на предела на силите си, настръхнал целият от ледени висулки, – смили се над мен. Заради мене моят архиепископ остана сам и има нужда от Бог. Дай малко, ако обичаш.

Онзи, дето се молеше, бавно се извърна. А дон Валентино, като го позна, пребледня, макар без туй да беше бял като платно.

– Честито Рождество, дон Валентино! – възкликна архиепископът и се отправи към него, обвеян в Бог от глава до пети. – Момчето ми, къде се беше дянал? И как ти хрумна да излезеш вънка в този кучи студ?

* Дино Будзати (1906, Сан Пелегрино – 1972, Милано), майстор на късия разказ и дългогодишен журналист от "Кориере дела сера", е по-познат в България с романите си – фантастичните "Татарската пустиня" и "Големият портрет". Сто години след рождението му издателство "Колибри" подготвя на български неговите прочути "Шейсет разказа", един от които именно е този.

Превод: Нева Мичева