Рождественско писмо

Това се случи преди няколко години. Всички се готвеха да празнуват Рождество Христово, украсяваха елхите, подготвяха подаръци. А аз бях сам в чужда страна и нямах семейство, приятел – струваше ми се, че всички са ме изоставили и забравили. Наоколо беше пусто и нямаше любов: далечен град, чужди хора, студени сърца. И в тази тъга и униние си спомних за старите писма, които успях да събера след всички изпитания на нашите черни дни. Донесох купчината от куфара и отворих едно от тях.

Беше писмо от моята покойна майка, написано двадесет и седем години по-рано. Какво щастие, че си спомних за него! Не мога да го преразкажа, затова ще го поместя изцяло.

"Мило дете мое!

Ти се оплакваш от своята самота, а само ако знаеш колко тъжно и болезнено ми е от твоите думи! С каква радост бих дошла и бих те убедила, че ти не си сам и не можеш да бъдеш сам. Но ти знаеш, че сега не мога да тръгна и да оставя баща ти. Той страда от болестта и има нужда от мен всяка минута, а моето отсъствие може да го погуби. За теб е важно да се готвиш за изпитите и да завършиш университета. Но нека ти разкажа защо аз никога не се чувствам самотна.

Знаеш ли, човек е сам тогава, когато не обича никого. Защото любовта е като връзка, която ни привързва към любимия човек. По такъв начин правим букети – хората са цветя, а цветята в букета не трябва да бъдат сами. И ако едно цвете е красиво и благоуханно, градинарят ще го вземе в своя букет.

Така е и с нас, хората. Който обича, кара сърцето си да цъфти и благоухае – той дарява своята любов точно така, както цветето раздава своя аромат. И тогава не е сам, защото сърцето му е при този, когото обича: той се грижи за него, радва се с неговата радост и страда с неговите страдания. Той няма време да се почувства сам или да размишлява за това, сам ли е или не. В любовта човек забравя за себе си – живее за другите, живее в другите. А това е щастие.

Аз виждам твоите питащи сини очи и чувам тихото ти възражение, че това, което ти описвам, е половината щастие. А цялото щастие не е само в това да обичаш, а в това да те обичат. Но тук има малка тайна, която ще ти кажа на ухо: който наистина обича, не пита постоянно и не скъперничи: получил ли е толкова, колкото е дал. Не трябва постоянно да се пресмята и да се разпитва: Какво ще ми донесе любовта? Очаква ли ме взаимност? А може би аз обичам повече, а мен ме обичат по-малко? Струва ли си да се отдавам в тази любов?… Всичко това е невярно и ненужно. Всичко това означава, че любовта още не се е родила, или вече си е отишла. Внимателното мерене и показно сравняване прекъсват живата струя на любовта, която идва от сърцето. Тя не може да се раздаде. Човекът, който мери и сравнява, не обича. Около него се образува пустота, през която не преминават лъчите на неговото сърце и другите хора веднага го усещат. Те чувстват, че край него е пусто, хладно и сурово, отдръпват се и очакват момента, в който ще стане по-топъл. А той не разбира защо всички го отбягват – става още по-хладен и ето, че седи съвсем сам, изоставен и нещастен…

Не, мили мой, трябва любовта ти свободно да струи от твоето сърце и не се тревожи за взаимността. Трябва да събуждаш хората със своята любов, трябва да ги обичаш и така да ги призоваваш към любовта. Да обичаш – това не е половин щастие, а цяло щастие. Само го признай и около теб ще започнат да се случват чудеса. Отдай се на потока, извиращ от твоето сърце, пусни своята любов на свобода, нека лъчите й светят и греят във всички посоки. Тогава ти бързо ще усетиш, че към теб отвсякъде текат струи с любов-отговор на твоята. Защо? – Защото твоята непосредствена, непреднамерена доброта, твоята непресъхваща и безкористна любов неусетно ще извиква доброта и любов у хората.

И тогава ще изпиташ този ответен, обратен поток не като “пълното щастие”, към което се стремеше, а като незаслужено земно блаженство, в което твоето сърце ще цъфти и ще се радва.

Мило дете мое! Помисли за това и си спомняй моите думи всеки път, когато отново се почувстваш самотен. Особено тогава, когато аз няма да бъда на земята. И бъди спокоен и изпълнен с надежда: защото Господ е нашият Градинар, а нашите сърца са цветя в Неговата градина.

Двамата с баща ти нежно те прегръщаме.

Твоята майка".

Благодаря ти, мамо! Благодаря ти за любовта и утешението! Знаеш, че аз винаги дочитам твоето писмо със сълзи в очите. И щом прочетох последните думи, удариха камбаните на Рождественската всенощна служба. О, незаслужено земно блаженство!

Превод: Дария Захариева