Антихрист



Martin_RalchevskiПредставяме ви откъс от новия роман на Мартин Ралчевски „Антихрист“, който предстои да излезе през лятото на 2016 г.

Йоана грабна якето си от закачалката, затвори вратата след себе си и се запъти за срещата й с Виктор. Въпреки че сърцето й щеше да изхвръкне от вълнение, тя не бързаше. Съзнателно увеличаваше времето и вълнението. „Идвам любов моя… Идвам…“, мислеше си тя, а неговото лицето бе пред очите й.

Това щеше да бъде разтърсваща среща, може би последната в живота им (а може би не). Сърцето й биеше толкова силно, че чак вратът й започна да пулсира.

Беше малко след единадесет часа, когато Йоана го зърна отдалеч. Той стоеше на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Граф Игнатиев“ с букет жълти рози в ръка и развълнуван се оглеждаше.

Когато го наближи тя не издържа и се затича. Пресече трамвайната линия, поглеждайки встрани за миг, и му се хвърли на врата.

– Здравей, слънце! – усмихна се той след като я пусна от обятията си.

Тя се отдръпна леко и го погледна набързо от главата до петите, сякаш измервайки го с поглед.

– Всичко наред ли е? – притесни се леко той.

– Мерси за розите – отвърна тя и отново се сгуши в него, – забравила съм те. Колко си… хубав.

Лека усмивка се появи на устата на Виктор.

Те поеха прегърнати бавно по „Патриарх Евтимий“ по посока на НДК.

– Ти си красивата, не аз – каза по някое време Виктор, видимо развълнуван от присъствието й.

Малко преди да излязат на площада пред НДК, Йоана изведнъж се почувства зле. Направи няколко неуверени крачки, но не можа да продължи и се спря. Въпреки че Виктор я държеше, за да не се свлече на земята, тя се хвана за близкото дърво.

Дали бе съвпадение или случайност, нямаше кой да каже. Но преди двадесет години за същото това дърво се бе хванал един тъжен и отчаян мъж. Той бе залитнал също така, както Йоана сега, бе сграбчил дървото, за да не падне и бе взел тук най-страшното решение в живота си – да приключи със себе си.

Йоана се държеше за дървото и усещаше някаква необяснима мъка. Тя бе с нейния любим. Не го бе виждала отдавна и само няколко минути преди това тръпнеше от щастие. А сега болка я стягаше за гърлото. Тя приседна на земята.

– Какво има? Добре ли си? – попита смутено Виктор.

Лицето на Йоана бе бледо. Тя стоеше на земята без да каже нищо и без да може да обясни какво не е наред.

Когато се опомни и изправи, тя погледна Виктор с любов и каза, че съжалява. Той кимна, прегърна я здраво и продължиха напред.

– Не знам какво ми стана, Вики – каза тя, когато двамата седнаха в едно малко кафене, за да изпият по чаша топло какао. – Това дърво… сякаш бе живо… Знам, че говоря глупости, но… като че ли някаква невидима сила ме дръпна и… Уф, глупава тема за начало на разговора ни, и то при положение, че не сме се виждали толкова отдавна. Прощавай.

Виктор я погледна с умиление, но за него нямаше и нотка от съмнение, че в прилошаването на Йоана и облягането й на дървото може да има нещо свръхестествено.

А тя нямаше как и да узнае каквото и да било, но долавяше болката и любовта на някого, който бе минал и се бе спрял на това същото дърво преди доста години. Онзи съсипан мъж, който се бе спрял тогава тук, се казваше Борис, нейният баща.

– Мъчно ми е – въздъхна тя малко по-късно, гледайки го в очите и държейки го за ръцете. – Разбери ме, любов моя… Мисля си, че може и да не се видим повече! Преди да дойдем с майка ми в България, много се измъчвах. Сега ми е малко по-леко, но… както гледам, а както и ти сам знаеш, тук също навсякъде приемат знака. Така че дори и да искаме, няма как да останем – след като каза това, Йоана се сконфузи. Облегна се назад на стола, но не пусне ръцете му.

Очите на Виктор се навлажниха. Той се заигра леко с пръстите й.

– Какви изящни длани имаш – промълви тихо и се покашля. После пусна ръцете й и разтърка продължително очи . – Ако има дори малка вероятност да не те видя повече, се ужасявам. Не го искам, но то… се случва. Чувството на тревога е завладяло не само мен, но всички. Направо ме парализира. Като ме хване за гърлото, все едно някакъв зъл невидим човек ме стиска и едвам издържам… – той наведе глава и се умълча.

Тази вечер, или по-скоро тази нощ, Виктор щеше да изплаче душата си пред нея. Думите, които щеше да изрече, щяха завинаги да останат в съзнанието й. Тя щеше да си ги спомня и да плаче после, а той щеше да гали снимката й и да повтаря на глас безброй пъти, че я обича. Има обаче една сила, която в най-критичните моменти сякаш замъглява очите на хората и те, въпреки, че предчувстват бъдещето, биват залъгани от нея, че всичко е наред. Тази сила притъпяваше сега сетивата им и те, въпреки че долавяха студения полъх на раздялата, непринудено се усмихваха.

Около десет и половина вечерта, след като вечеряха в малкия апартамент на Виктор, те се настаниха на единственото канапе в дома му.

Бяха сами.

Предполагаше се, че ще бъдат заедно. Светската логика, обстоятелствата и времето, в което живееха сякаш негласно го изискваше. Те обаче бяха различни. Въпреки силното привличане помежду им, Йоана бе вярна на убежденията си. А той я обичаше твърде силно, за да изпитва волята й.

– А щяхме да се оженим? Помниш ли? – каза той тъжно по някое време.

Тя сложи глава на рамото му. В стаята бе притъмнено. Свиреше тиха класическа музика. Може би Бах или Моцарт, Йоана познаваше мелодиите, но не и композиторите. Те дишаха дълбоко и размишляваха. Ако ги погледнеше някой отстрани, би ги взел за глупаци, които вместо да се отдадат един на друг, са потънали в излишна мъка по неосъществимото бъдеще.

– Да… – протяжно отвърна той. – Ти щеше да си прекрасна булка. Щяхме да бъдем заедно и… да имаме и дете…

– Две деца – допълни тя и леко се оживи. – Винаги съм искала да имам поне две деца…

– Да… – все така протяжно, сякаш на бавен оборот, продължи той, – две дечица, съгласен съм. Те щяха да дадат смисъл на скапания ми живот.

Йоана го погали по бузата. Това изкара Виктор от отпуснатото състояние, в което се намираше и той разклати глава, сякаш отърсвайки се от нещо.

– Ти! – отчетливо каза той. – Смисълът в животът ми си ти, Йоана. Остави ги неродените деца. Ами виж я ти каква стана. Не можем да се оженим, защото отказахме да приемем универсалния знак. Скоро няма да можем и храна да си купим.

– В Англия вече това е в сила. Там е абсурд да можеш да си купиш нещо, ако нямаш знака на челото или ръката. Ние всъщност затова и дойдохме тук с мама, ама…

– И тук вече се случва. Новата система работи в целия свят – отбеляза той.

– Но, все пак… има и изключенията все пак, не е като в западната част на Европа, там и дъвка няма да ти продадат без знака.

– Въпрос на време е, слънце. И тук най-много до месец няма да можеш да си купиш нищо. Те в Африка го въведоха, а ти се надяваш тук да ни се размине.

– Майка ми казва, че само в Русия нямало да го приемат – вдигна вежди Йоана. А Виктор непринудено се засмя.

– Няма начин да им се размине на руснаците – поклати глава той, – дърпат се още, ама няма да е за дълго. В банките, супермаркетите и във веригите им за бързо хранене вече е приет като разплащателно средство. Помни какво ти казвам – и там ще го наложат навсякъде.

– Става късно – погледна го тя, – трябва да тръгвам след малко.

– Остани, а? – помоли я той. – Само тази нощ. Ще си стоим ей тука, на това канапе и ще си говорим. Виж… имаме си музика… колко е приятно.

– Не е така, любов моя. Това нашето е една драма.

При тези нейни думи Виктор се натъжи. Той стана и отиде в срещуположния край на стаята. Постоя така известно време. После се наведе, коленичи и удари с юмрук по пода.

Йоана стана, хвана го за ръка и го помоли да се върнат на канапето.

– Този живот няма смисъл – рече Виктор, след като седнаха заедно.

– Защо говориш така? – попита тя. – Ако разсъждаваме по този начин…

– Остави ме да довърша – не я остави да се доизкаже той. – За мен животът няма смисъл. Отдавна мисля така. Разбираш ли? Каквото и да прави човек, то няма никакво значение, защото рано или късни всеки умира. Добротата, моралът, верността… Университетите, дипломите, парите… Да, и гадните пари! Какво значение има всичко, ако човек не е жив след смъртта? Затова страдам толкова… Защото аз… – той се просълзи, – за разлика от теб… не вярвам в живота след смъртта. Разбери ме правилно. Е, може би малко вярвам, но не и колкото теб. Ето, ти след малко ще тръгнеш. Къде ще отидеш даже не знаеш… Ще заминеш някъде в необятната Русия, без телефон, без редовни документи, без връзка със света. Как да те намеря? Кажи ми? Аз съм… един страхливец, слънце мое. Една мишка съм аз. Сигурно след като заминеш и остана сам, и като няма кой да ми вдъхва вяра и… ще приема да ми поставят знака.

– Вики, не! – прекъсна го тя.

Той я погледна. Сбръчка чело и отпусна рамене. Докосна я нежно по устните и леко й се усмихна, а тя си помисли, че жестът му означава две неща – че я обича и че всъщност никога няма да приеме знака.

– О, слънце моя… – започна да мълви той, гледайки я от близо – виждам безкраен океан в очите ти. Знаеш ли, че сърцето ми беше мъртво преди да те срещна? Че имах други жени преди теб, и то съвсем не една и две… Но само теб съм обичал. Единствено теб. Моля те! Чуй сърцето си! Не заминавай. Сърцето говори един път в живота на човек. След малко ще ми кажеш сбогом и какво ще правя без теб. Ти си цветът на моя живот. Без теб всичко ще е черно-бяло. Ти си… моята душа. Ти си… всичко – той говореше и плачеше.

Йоана бавно се размърда. Погали го по бузата и го целуна.

– Да потанцуваме, а? – предложи тя, а той на мига стана.

Смениха диска и започнаха бавно да танцуват. Но бяха толкова силно притиснати еди в друг, че трудно хващаха ритъма.

– Кажи ми нещо – помоли тя.

– Онемях, слънце мое. Няма какво да кажа повече. Опитвам се да запомня този танц, да те запечатам в съзнанието ми.

– Чувствам се толкова малка в ръцете ти и… такава съм глупачка. Докосни ме. Да, направи го, ето тук. И тук.

Виктор я отпусна леко от прегръдката си.

– Сърце мое – каза й, – недей! Няма нужда… Аз те искам повече от всичко на тази земя, но няма да го направя, защото – той си пое въздух на пресекулки, – не е редно. Това не е начина да покажеш на който и да е, че го обичаш. Истинската любов е ето тук, в душата – и той се тупна леко по гърдите, – а не в четала. Аз съм здрав, млад… и имам пред себе си ангел. А ангелите са, за да се прекланя човек пред тях. Не за друго.

Песента свърши и те седнаха отново на канапето. Часовникът показваше четвърт след полунощ.

– Вики – промълви тя, – прав си. Не знам нито къде отивам, нито колко дълго ще стоя там, не знам нищо. Ама каквото и да стане, искам да си наясно, че ще те чакам да дойдеш при мен.

Той се опита да възрази, но тя не му даде възможност.

– Като пристигнем, ще ти изпратя някак си адреса ни и ти ще дойдеш по-късно. Там, където отиваме, ще има свещеници. Ще живеем, доколкото мама ми обясни, в нещо като смесен манастир. Ще има много хора от цялата страна… тоест… от целия свят. Никой от тях няма да има знака. Ще сме обединени по вяра. Ще работим нещо, за да се издържаме. Идея нямам какво ще е то, но знам, че храната ще е малко. Ще е трудно, но… ще оцелеем. А когато ти дойдеш… ще се оженим. Нали когато два души истински се обичат…

– Моля те, спри – едвам сдържа болката си той, – казах ти вече. Аз съм страхливец! Едва ли… ще дойда. За мен важното е, че нямах смисъл в живота си, а сега вече имам. Това си ти. И дори и да те загубя, а то е явно, че ще се случи, ти ще живееш винаги ето тук, в сърцето ми. Но си мисля и друго – давайки изява на чувствата си, леко се ядоса той, – защо Христос разделя така двама влюбени?! Кому е нужно това страдание? Толкова много хора се разделят сега, заради този проклет знак. Нали е Бог на любовта?

– Недей така, Вики. Това е велика тайна. Ние не можем да я разберем – опита се да обясни тя. – Господ ни обича, сигурна съм. Но ни разделя, за да ни изпита. А то е съвсем за малко – някакви си само три години. В знака има три малки шестици, знаеш го. Не може да приемем някой да ни постави на телата тези шестици. Време разделно е. Или ще сме с Христос, или ще сме с антихриста. Остани с Христос и ще спасиш душата си. Не приемай да ти поставят знака, нито на ръката, нито на челото! Чуваш ли?

– Не ги разбирам много аз тия работи, слънце. Казано честно, ако не беше ти, сигурно щях да дам да ми сложат тоя знак. Защото без него просто животът е невъзможен. Но добре – заради теб ще се опитам да издържа.

– Обичам те – отвърна тя и се притисна в него. – Вярвай ми. Не слагай знака и Бог ще те запази.

– Заради тебе, мое слънце – отвърна той тихо, – само заради теб ще се опазя. Обещавам.

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...