Богоявление

– Чайка ли крякна?

– Чайка, ами.

– Ама как така?!

– Чайките ходят по боклука. Тука вода няма, но боклук – бол.

Докато изричаше последното, Общака обходи с поглед всички в селската кръчма. И се сепна, защото главата му, като забърсващ масата парцал, накрая се спря в мръсното огледало, опряно на олющената стена, и видя себе си.

Отвън кръчмата, през площадчето с къщурката на кметството с избледнелия трикольор, закрепен с метална скоба за тераската, и скованата спирка за бусчетата от и за града, беше църквицата. Хвърчеше стиропорен сняг. Този даже нямаше да се разтопи, за да захрани живително земята.

– Като изкуствен тор е. Източиха ни язовира, а сега ни тровят и от небето с химикали! – рече Балабана, овчарят на селото.

– Пий още една пукница превантивно! – подгаври го Общака. – и пак се умисли в себе си, докато наблюдаваше свещеника отвън през прозореца.

Отец Йоан нареждаше менчетата с вода върху малката дървена масичка, постлана с мушама и извадена нарочно пред храма. Още първия път, когато се обърна към божия народ, за да го благослови, и вдигна очи от пожълтелия требник, раздут от капките на дългогодишните водосвети, се стресна и почти изпусна книжката. Полянката беше пълна с обитателите на селото, дошли ненадейно как и кога: черни старици, хроми старци, няколко възрастни, сополиви деца и Гунчо, селския луд. Бяха прелели от къщите с празни туби, тенджери, стъкленици и шишенца с още непремахнати търговски етикети, които изглеждаха като нелепо попълзновение на модерния град към измършавелите недра на селцето. Десетки ръце посягаха и оставяха съдовете; по-малко на масата, защото нямаше място за всичко, и повече около нея на стегнатата от суграшицата трева. “Боже, от къде вода за всички?“, помисли си, или по-добре – помоли се, свещеникът. Щеше да се наложи да освещава и останалото във водоноската, а то сякаш не беше много.

Общака наблюдаваше зрелището от кръчмата. Другите мъжаги там се глумяха как така няма чаша непресъхваща кристална ракия пред него днес. Общака пиеше и се биеше. Беше точно толкова просто като причина и следствие, като ослица и осле. Къщите потръпваха с тревогите на домашните си, свързани с него. От месеци обаче общата тревога беше друга: не само в селото, но и в целия регион нямаше вода. Дъното на язовира беше сухо, попукано и набраздено като лицето на столетник.

– Не става така. – рече Общака някак тихо и в същото време звучно, защото всички го чуха. Стана и излезе. От трясъка на вратата продрънча сервизът за кафе на поличката над бара. Така той напомни за себе си със своите прашни чаши и чинийки и препарирани насекоми в тях, защото в тази кръчма и в този свят кафе и чай не се консумираха. Само скоросмъртница и жълта лимонада. Вече впиянчените мъже се огледаха един друг неразбиращо и посегнаха отново към чашите.

Отвън отецът беше повел народа зад църквицата, където шуртеше баричката, някога поточе. От снощи по залез бяха напускали торби с пясък, за да заградят с оформената дига малък вир. За всеки случай кметът се беше погрижил тази сутрин да дойде и водоноска от големия град, която да изсипе съдържимото си във вира. Чуха се недоволни приказки, че тая вода можело да се раздаде по къщите.

Сега във вирчето, с вода тамън до мъжкото им,  сбутани стояха Нено Бакалина и Гунчо Лудия и чакаха да се сборят пехливанската. Тогава се появи Общака, разбута множеството сеирджии и застана до отец Йоан. Всички настръхнаха от изненада, понеже трезвен беше още по-заплашителен на вид.

– Отче, и аз ще скачам у локвата. – рече.

×××

Минути по-късно Общака, още във вира, държеше Кръста непохватно и се чудеше къде да го дене сред големите си ръце. Пара се възнасяше от него. Целият приличаше на привидение. Заговори, като гледаше в земята. Всички мълчаха

– Аз окрах фуража от общото и го продадох на борсата. Аз изклах биволите на Дочо. И, Яно, прощавай задето… – Общака потърси някого с очи в тълпата. – Знам, че съм червей. Прося прошка от всички ви. И от небето прося прошка.

Всички мълчаха.

–  Държи Кръста, а даже не е кръстен – някой накрая се осмели, доловил слабостта у Общака.

– Християнин съм. Ще се кръстя! Още тук и сега, отче Йоане!

– Още тук и сега, чедо, още тук и сега. – свещеникът бръсна лицето си и всички се зачудиха очите му от студа ли сълзяха или от нещо друго. Капката на върха на носа му секрет ли беше или сълза.

– Това е син ми. – Старият Общак се обърна към някого, невидим до него и все пак присъстващ, защото той недовиждаше; но така или иначе беше пълно с народ. Нямаше нужда от казаното: всички знаеха, че Големият Общак е баща на Малкия Общак. Това беше просто и сигурно като причина и следствие, като осел и осле.

Живачните облаци се разтвориха като завеси на небесна пиеса и пропуснаха слънчевите лъчи. Поляната се нагря, ледените кристалчета по тревата заблестяха. В светлото петно се появи Нона Библиотекарката и обяви на всеослушание:

– По точката казаха, че от утре небето ще се продъни от дъжд и като завали, та цяла неделя!

– Добре, Сивушке – засмя се Жечко Книжното, единственият посетител на читалищната библиотека в селото.

Една мръснобяла птица кацна без страх между селяните.

– А, чайка?! – изненада се отецът.

– Чайка, ами. – отговори Общака

– Ама как така?

– Тука водя няма, отче, ама боклук – бол. Те по боклука ходят.

Общака каза това и се усмихна.