Божията крепост



Владета Йеротич

Непревземаема е Божията крепост за човека. Голяма Божия милост е, когато човек, вечен пътник на земята, стигне до нея. Да достигнеш подножието на Божията крепост значи да прозреш преходността на земните крепости и замъци (идеологически и такива, в които се живее удобно), да познаеш временността на пътищата, всички, без изключение, завършващи с лабиринт, докато не откриеш пътя, който е Истина и Живот.

Божията крепост е непревземаема, но тя не е замъкът на Кафка, в който нещастният човек не може да влезе. Замъкът е неосъществим, защото е пълна измишльотина на човека, негова илюзия. Дон Кихот много по-добре е съзнавал защо се бори срещу вятърните мелници, отколкото героят на Кафка, когато учтиво и дисциплинирано е търсел прием в замъка. Как да търсим Бога без Бога? Бог е Онзи в нас, Който единствен може да ни покаже Пътя до Своята крепост. Значи трябва първо да повярвам и след това да тръгна по пътя и да съзрявам до целта.

А когато Бог ни доведе до Своята крепост, трябва силно да чукаме на вратите на крепостта, за да ни се отворят. Понякога това упорито чукане на човека не трае дълго, а понякога трае цял живот. Това е добре известно на всички монаси. Вече уморени, но не и обезнадеждени, изведнъж виждаме, чуваме, усещаме, че вратите са открехнати. Тогава не трябва да се плашим от Пазителя на прага, от Ангела с пламенен меч в ръката, както се уплашил Йозеф К. в Процесът на Кафка, точно пред отворените врати на катедралата. Трябва да влезем в крепостта, но с ново облекло и нови мехове за новото вино. Само така подготвени можем да влезем. А след това?

Едва сме намерили смелост да влезем и още не сме успели дори да разгледаме необозримата вътрешност на Божията крепост – а вече отново се оказваме пред крепост, пред плътно затворени врати. Дали някой ни е изхвърлил, или ние сами, смаяни от светлината в крепостта, внезапно сме отстъпили? След неочакваната и неподозирана радост, която ни обзема, докато, в някакъв миг – къде е времето, измерващо този миг? – неподвижни в пространството – кое е това пространство, което може да ни приеме цели? – стоим или се реем или сънуваме, ни напада неописуемата тъга на изгнаника Одисей. Земните тъги и скърби са преходни, защото идват след нашите неосъществени земни желания или след изгубването на осъществените, тъй като обикновено си представяме, че осъщественото е завинаги наше – жената или мъжът, приятелят, някоя идея или свободата, а и най-баналното – парите. Тъгата по нашия истински дом, Божията крепост, е била и е останала достъпна единствено за мистиците, които веднъж са били гости в Божията крепост. Св. Йоан Кръстни е един такъв Божи мистик и от него е останало подходящото название за тази тъга – тъмната нощ на душата.

Никой не е оставен от Бога, само човекът е този, който оставя Бога. Когато пътникът – Божият мистик, човекът, отново се е оказал пред Божията крепост, след като веднъж е бил озарен от невеществена Светлина, е научил нещо много ценно: не можем да заслужим Бога с нашия добродетелен живот и не можем да имаме Бога. Бог е непревземаема крепост, която се превзема по малко всеки ден. Можем да придобием диплома и цял живот да си я държим в чекмеджето, можем да построим къща и да я запазим до края на живота си, ако няма войни, земетресения и наводнения. Но нашата жена или нашият мъж, нашето дете, нашите чувства към приятелите, отечеството, правдата ни учат, ако сме склонни да се учим, че те не са наша собственост, че можем по безброй неочаквани начини, временно или завинаги, да ги изгубим. Всички те и неволно ни помагат да разберем онова, което е най-важно – Бог не можем да притежаваме, с Него можем само да бъдем. Толкова дълго, колкото Бог иска!

Превземането на Божията крепост не е Сизифов труд. Ако Сизиф изобщо е знаел защо носи тежкия камък към върха на хълма, той го е носел, за да изгради нещо каменно, трайно, пък било то и Божи храм. И мистикът наистина влиза в храма, за да покаже на другите къде да намерят подслон от бурите на живота. Но мистикът знае, че храмът на Дух Свети е в него, и то навсякъде и винаги.

Отново чувам силното чукане на същия този Божи пътник, който веднъж е надникнал в Божията крепост. Може би той чука на същото място, а може би на някое друго, вече извън необозримата Божия крепост. Чука и чака. Вече няма безпокойство, нито съмнение, няма и капка нетърпение у Божия пътник пред крепостта. Онзи миг на озарението, докато е пребивавал в крепостта, го е научил завинаги, че злото може да се победи единствено с търпение. Трябва да остарееш, за да разбереш това, или по-точно трябва да откриеш вечната младост на Дух Свети.

От „Остават само делата на любовта“ от проф. Владета Йеротич, Омофор, 2017, превод: Татяна Филева

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...