Вероятности*

Настоящата история е включена в новата книга на Александър Шпатов, сборника с разкази „#НаЖивоОтСофия“ (изд. „Колибри“)…

Tази история може да започне и така: с дълго измислено въведение, в което някакъв турист напразно се опитва да влезе в отдавна запустялата църква на Сеславския манастир – поредния в обиколката му из венеца на София.

Ключ има в кметството, прочита на едно малко листче, прикачено с кабърчета върху ниския вход, туристът. Заобикаля отстрани и на полянката пред червения сипей, останал от едновремешните уранови мини Бухово, в чест на които през 50-те манастирът е бил закрит, вижда как някакъв човек си прави скара с шестица кюфтета от Кауфланд. Поздравява го, промърморвайки, че явно е бил толкова път за нищо, а в отговор онзи само оставя стиропорната тарелка и Не му бери грижи толкова се приближава до църквата и с рязко движение изкъртва решетката на един от прозорците, след което внимателно я оставя отстрани.

Туристът първо изобщо не знае какво да направи, но в крайна сметка му благодари, покатерва се и прескача през прозореца. Вътре остава смаян, това го гарантирам. Въпреки произвола на времето стенописите са почти непокътнати и той дълго се оглежда в лицата на светиите. Едва след това сваля поглед и вижда драсканиците по пода. Някакви безкрайни формули и дроби, изписани с методично старание върху каменните плочи, за да попаднат накрая под окото на апарата му, а когато туристът се връща на полянката, прескачайки обратно, – и на върха на възмущаващия му се език.

Вместо да се включи в справедливото възмущение обаче, човекът със скарата (който току в края на този параграф ще се окаже и самият автор на формулите) го кани да си вземе от вече готовите кюфтета. Туристът първо отказва по инерция, Имам много работа, трябва да тръгвам, но после все пак си взима, като между премляскванията на кюфтето в хлебче разказва как всяка неделя се хваща и обикаля до някой манастир около София. Остават му само още четири, в които не е ходил, и много се радва, че е успял да снима стенописите за блога си. Не че вярвам особено, допълва като невинна бележка, даже въобще, но всъщност именно по повод на тази бележка тук математикът следва да му обясни за формулите по пода и за вероятностите, които изчислява с тях. Преди години трябвало да стане кръстник на един свой познат и му се случило нещо толкова малко вероятно – математически погледнато, че било направо невъзможно да се случи в живия живот. Формулите го доказвали.

Самата историята обаче въобще не е негова и впрочем в нея конкретните числа далеч не са най-важното. Тя беше и си остава изцяло моя – случила се на мен и на моя много добър приятел Владо (Владимир Бояджиев) между 12:15 и 12:25 на 5 юли 2012 г. (Уточненията са важни не само заради достоверността.) От тогава до сега не пропускам да я разкажа, ако в лични разговори се отвори приказка по темата, както по-горе във въведението, и сигурно именно поради тази причина съм станал прекалено ревнив и вече не мога да я оставя в устата на някой друг, пък бил той и най-добронамереният православен математик в района на софийското равно поле и околностите. Така че за първи път в шестдесетте и няколкото разказа, които съм споделял, ще си позволя да напиша нещо, което се е случило сто процента пред очите ми**.

Та така. На купона за двайсет и петия ми рожден ден, точно когато си мислех, че няма защо толкова да се връзвам на някакви измислени годишнини, на вратата цъфна моята също така много добра приятелка Лора и още на прага допълни обичайното че-ре-де с далеч по-необичайното Сгодих се, показвайки пръстена си и гарнирайки с Бременна съм веднага след това. Първа от цялата компания и по двата параграфа (Браво, мама Лора!). Роди Мия на следващото лято, а година по-късно ме покани и на кръщенето й. Кръстник трябваше да бъде другият много добър мой приятел Владо, който всъщност беше връзката между трима ни още от подготве. И тук дойде моят час, защото Владо не беше кръстен, а трябваше да го направи възможно най-бързо, за да има на свой ред правото да кръсти Мия. Пътуваше непрекъснато по работа и едвам успяхме да запазим дата и час, в който да отметне и това задължение. Кръстник щях да съм аз, нищо че той по принцип е по-голям от мен. Накупих всичко за традиционния пакет дарове (олио, сапун и пешкир, доколкото си спомням), подготвихме здравец за китката, с която щеше да го поръсят и петнайсет минути преди запазения час влязохме в „Света София“. Отец Арнаудов, с когото се бях уговорил, ни покани в стаичката на свещениците – трябваше да се попълнят имената на Владо в кръщелното и останалите документи (бях запазил часа само от свое име), да дадем даровете, да го уверя, че самият аз съм кръстен, да платим за церемонията и т.н. – обикновеното предварително суетене, което да осигури възможността самото събитие да изглежда като истинска церемония.

Още не беше дошъл никой от поканените, когато приключихме с всичките дреболии по подготовката. Имахме време. Не мога да не те запитам, Владимире, все пак ти предстои да приемеш тайнството на Светото Кръщение, свещеникът вдигна очи от попълненото кръщелно и погледна моя много добър приятел Владо, ти вярващ ли си? Вярваш ли в Бог?

Бъдещият ми кръщелник също го погледна и след съвсем кратко колебание изтърси Честно казано, не. Не вярвам. Потънах от срам. Уникален идиот! А можеше просто да си замълчи, да каже, че не е сигурен… имаше хиляда начина да спести истината, но не – той винаги си е бил точно такъв. Отецът естествено имаше пълното основание да откаже да продължи, ако беше с друг характер, сигурно директно щеше да ни се развика и да ни изгони, но вместо това той най-спокойно започна да обяснява, че го разбирал; че било напълно нормално след толкова години комунизъм в България; че всичко било много по-трудно, когато родителите ти са възпитавани в атеизъм и така нататък, съвсем нормален и човешки разговор, докато изведнъж на вратата не се почука.

Без да пита дали е удобно, някакъв супер завеян дядо влезе и започна да се обяснява с типичната за възрастта му обстоятелственост: как били му се обадили за опелото на негов приятел, как обаче не бил сигурен дали правилно бил чул от колко часа точно са му казали, как му било неудобно да се обажда отново на съпругата, особено в такъв момент; как решил, че е най-добре да дойде направо тук и да попита, но жената със свещите не знаела; как обаче му казала, че книгата със записванията я държали свещениците и затова по-добре било да отидел при тях…

– Добре, дайте да видим – отец Арнаудов най-после успя да го прекъсне. – Та за кога мислите, че е часът?

– За събота, в дванайсет и половина – отговори старецът, този път далеч по-съсредоточено. – Опело на Владимир Бояджиев.

– Интересно… – Много добре го помня: отецът дори и не се обърна към нас, докато съвсем спокойно отваряше тефтера си на страницата за събота. – Да, точно така. Владимир Бояджиев – опело за дванайсет и трийсет. Правилно сте запомнили.

Старецът благодари и си излезе, разминавайки се на вратата с родителите на Владо. Кръщенето на моя много добър приятел вече можеше да започне.

Като истинско тайнство.

*По мои съвсем аматьорски сметки говорим за едно точка шест по десет на минус четиринайста степен, което съвсем не става за нормално заглавие, а и по всяка вероятност действителният резултат включва далеч повече нули, ако човек седне и достатъчно дълго се занимава с изчисляването му.

**Ще бъде пресилено обаче, ако кажа, че историята е истинска – както се вижда от бележката към заглавието, тя е практически невъзможна, освен може би в низ от случайности, които О. Хенри с радост би навързал.