Излезе от печат ново издание на „Eмигрант“ от Мартин Ралчевски

Книгата пресъздава много истории по действителни събития. От избора за емиграция, през лутането на душата, до страданието по родината и завръщането в нея. Темите за вярата, родствената памет, греха, опрощението и чудото са неизменна част от творбата.

Настоящото ново и допълнено издание съдържа всичките тридесет разказа от първото издание, плюс четири нови, няколко стихотворения и едно интервю.

„Обезоръжаващо честно! Обикновено и мъдро. Така си казах, когато прочетох „Емигрант“. Скромната, силна и естествена като въздух и камък правдивост тук предизвиква нещо като смут. Марти, Марти – ще ми се да му кажа в такъв миг, – благодаря ти, приятелю, че с мъдрите си християнски разкази, проникновени и категорични – ти ме връщаш в света, в който се диша леко. Диша се леко в твоя свят, защото знаем кое е зло и кое – добро. И като знаем това –  държим се за доброто! Доброто е наш баща и ние се държим за полите на палтото му. Бог е това. Браво, Марти, искам да ти кажа, че за да обърнеш гръб на суетата, се изисква най-добрата смелост на света! И ти си го направил с тази книга!“

Калин Терзийски

На вниманието на читателите предлагаме един от разказите в творбата.

МАЙЧИНА КЛЕТВА

(по действителен случай)

Ирина и Кириак бяха родом от малко градче в Северна Гърция. И двамата бяха светски, амбициозни и отдадени на материалните си стремежи хора. Благодарение на тази им отдаденост и на техния постоянен труд, те бяха успели да се образоват добре, да си намерят добра работа, да спестят пари и да се преместят в Солун. Там купиха къща, обзаведоха я и заживяха добър и завиден живот. Кириак беше адвокат, а Ирина – финансист. В представите на хората нищо не им липсваше, бяха истински щастливи. В по-зряла възраст, когато вече бяха достатъчно стабилни във всяко отношение, те решиха, че е време да станат родители. Ирина забременя и в две поредни години роди две деца. Елена и Доротей.

Още малки Ирина ги насочи в образованието така, както подобава.

Когато Елена стана на шестнадесет, а Доротей на петнадесет години, те вече свободно говореха и пишеха на три езика. И двамата бяха най-добрите ученици в своите класове.

Настъпи време за университет. Ирина и Кириак определиха Елена да следва медицина, а Доротей – право. Намериха добри частни учители и подготовката за приемните изпити започна. Понеже Елена бе по-голяма с година, я приеха първа. Четиримата отбелязаха събитието, като отидоха на изискан ресторант. И там, по време на основното ястие, Кириак бръкна в джоба си и извади малка кутийка.

– Диамантено пръстенче за моята отличничка – каза той и широко се усмихна.

– Ти ни накара да се гордеем – добави Ирина, – сега си стъпила на правилния път, остава да го извървиш достойно и да завършиш.

Всичко в семейството изглеждаше перфектно. Ирина и Кириак бяха доволни. Елена също.

Нещо с Доротей обаче не беше както трябва.

– Мамо, татко… – обърна се една вечер той към тях, докато вечеряха, – искам да ви кажа нещо… Правото не е за мене. Аз искам да стана художник.

Първоначално Ирина и Кириак помислиха, че не са чули добре, но след като Доротей им повтори намерението си, те замръзнаха на местата си.

– Има такива моменти в живота на всеки човек – каза баща му, – ще ти мине, сине, това са временни увлечения.

– Май не ме разбирате – зачервен от притеснение, стиснал вилицата с все сила, сякаш готов да се отбранява, все едно, ще го нападат, отговори Доротей. – Аз ви съобщавам сега, че няма да кандидатствам право. Искам да отида в Художествената академия. Затова… Исках да попитам… дали ще ми помогнете?

След тези думи на непослушния син се случи нещо, което порази всички.

Ирина блъсна с гняв чинията с яденето си напред и стана права.

– Толкова много усилия ни струваше да те направим това, което си сега, Доротей – завика тя. – Водихме те с грижа и любов по най-правилния път, а ти излезе един неблагодарник. Точно сега, два месеца преди приемните изпити, ти изведнъж реши, че искаш да бъдеш не мъж, а един нехранимайко. Казвам ти най-отговорно, че ако направиш този поврат, за мен ти ще си предател!

Доротей не можа да повярва на чутото. Той знаеше, че майка му е сурова и властна жена, но това надмина очакванията му.

Разбира се, както често се случва в подобни житейски ситуации – незачитането на мнението поражда у другия реакция, която почти винаги е отрицателна. Доротей беше скромен и тих младеж, но тази безцеремонност го отрезви и той захвърли всички учебници по право.

Когато това стана, Ирина влезе в стаята му и с каменно лице му заяви, че единственият начин, ако иска да остане в къщата, е да слуша нея и баща му.

Шест дни след този ултиматум Доротей излезе на квартира и прекъсна отношенията с родителите си. Започна като сервитьор в един крайморски ресторант.

Работеше много, живееше скромно и за няколко години успя да задели пари и да се запише да учи онова, което му беше на сърцето. В Академията срещна голямата си любов. Ожени се за нея и скоро му се роди момче. Животът му придоби смисъл. Беше щастлив. Всяка сутрин отваряше очи с усмивка. Обичаше съпругата си, малкия им син и професията си. Рисуваше в свободното си време и даваше картините си на консигнация в една голяма галерия, а също и на един търговец, който имаше магазин за сувенири в близост до пристанището.

Едно нещо обаче все го глождеше. Откакто бе напуснал родния си дом, майка му не му бе проговорила. Няколко пъти бе търсил повод да се простят, но тя така и не пожела да се сдобри със сина си. Не дойде нито на сватбата му, нито на изписването на внучето си, нито когато то навърши годинка.

Когато момчето навърши три години, Доротей най-накрая проумя, че майка му никога няма да му прости и спря да търси контакт с нея. Виждаше се, макар и много рядко, само с баща си и сестра си. Сърцето му обаче не спираше да го боли и често, когато останеше насаме със себе си, се питаше, защо и как стигнаха до този ужас, къде бе сбъркал, нима бе престъпление, че бе отказал да следва право, и прочее.

Когато момчето на Доротей навърши осем години, му направиха няколко снимки, докато риташе топка в близкия парк, където живееха. Една от тези снимки се оказа особено сполучлива. Момчето бе скочило да удари топката с глава, крачетата му, обути в бяло-сини шорти, елегантно се бяха изпънали надолу, ръцете му бяха разперени, а косата му се вееше свободно на всички страни.

Доротей увеличи снимката, поръча рамка и я закачи на стената в дома им.

Няколко дни по-късно той направи най-голямата грешка в живота си. Изпълнен с бащинска гордост и умиление, той извади на хартия второ копие на снимката, сложи я в плик и с любов и вълнение я изпрати на майка си, заедно с едно кратко писмо. Бе убеден, че когато тя види красивия си, пораснал внук, ще се разчувства и ще потърси начин да се сближат.

Четири дни по-късно обаче се случи най-страшното. В пощенската кутия на Доротей имаше писмо, подписано от майка му. Той щеше да се пореже с ножицата от вълнение, когато го отваряше. За негов ужас обаче вътре, освен снимката, имаше само една малка бележка, на която пишеше следното: „Дано детето на тази снимка никога повече да не може да играе футбол.“.

В този момент за Доротей всичко окончателно приключи. Той разбра, че няма никакъв смисъл да търси път назад.

Скъса бележката и продължи да си живее живота, опитвайки се да забрави случилото се.

Проблемите с момчето започнаха неочаквано. Без никаква причина една събота то изведнъж каза, че е изморено и иска да седне. Това се повтори и на следващия ден. Докато вървеше с майка си и баща си по една централна улица, то се спря и каза, че крачетата го болят. Месец по-късно то вече не можеше да излиза от дома им. Правеше най-много двайсетина крачки и сядаше на земята, за да си почине. Доротей се пощури. Заведе го първо при личния им лекар. После при специалист. И накрая при един от най-добрите лекари в страната. Диагнозата бе – мускулна атрофия, но, колкото и странно да беше, никой не можа да установи причината за заболяването и да помогне. Тъпчеха детето с какви ли не медикаменти и хапчета, хранеха го със силни и качествени храни, водеха го на специални упражнения и рехабилитации, слагаха му мускулни инжекции, но резултат нямаше.

Доротей не правеше връзката, че сполетялото ги нещастие може да има общо с бележката от майка му.

Един ден той сподели мъката им със свой колега, чийто баща бе свещеник. На другата сутрин колегата му предложи да го срещне с баща си, защото според него проблемът бил от друго естество.

– Не искам да те плаша, младеж – явно притеснен каза свещеникът, когато Доротей седна до него на едно малко столче в църквата, където се видяха, – но според мен майка ти е проклела сина ти. Не знам дали вярваш в тези неща, но те съществуват…

От очите на Доротей бликнаха сълзи, а от гърдите му се изтръгна едно дълго, протяжно защо.

Три месеца след този разговор, дълбоко отчаян, Доротей все пак пое със сина си към Света Гора. Бяха му казали, че там има свети монаси, които може би ще му помогнат.

Пътят до манастира бе неравен и стръмен, и поклонниците се движеха бавно, като не говореха помежду си. Единствената кола, която потегли от пристанището нагоре бе тази, в която качиха момчето и един инвалид от Кипър. Всички други, включително и Доротей, трябваше да стигнат до манастира пеша.

Имаше много хора, които бяха дошли за съвет при въпросния монах и Доротей не очакваше той да успее да ги приеме скоро. Но още първата вечер достолепният отец сам излезе пред вратата, където чакаха десетки вярващи, и извика момчето и Доротей по име.

Килията на отеца бе толкова скромно обзаведена, че Доротей се почуди. В нея, всичко на всичко, имаше едно легло, един стол и една малка масичка. И, разбира се, много икони, накачени по всички стени.

Доротей сподели болката си и, прегърнал с две ръце момчето, нетърпеливо зачака отговора на монаха.

– Хмммм… много лошо е това, моето момче – с насълзени очи рече старецът. – Детето е невинно, то няма грехове, заради които да бъде така наказано, нито ти имаш смъртни грехове. Вината не е в никой от вас. Но… тук има нещо много по-страшно. Майка ти го е проклела. А родителските клетви почти винаги застигат децата.

– Ама, как така?! – не се сдържа Доротей. – Това е престъпление. Тя… не може да ми причини такова нещо. Тя… тя ще си плати за това. Това не е ли… грях, отец?

– Да. Голям грях е извършила тя и ще си понесе последствията за него. Но ние не можем нищо да направим. Духовният живот е устроен така, че там насилствено нищо не става. Необходимо е доброволно сътрудничество, ако мога така да се изразя.

– Не Ви разбирам…

– Ти вече знаеш, че докторите не можаха да помогнат. Това е така, защото болестта не е от физическо естество, а от духовно. Единственият начин детето да се оправи, е да помолиш майка си да ти прости и да вдигне, така да се каже, проклятието от сина ти.

– Но… Това няма как да се случи. Тя е неумолима.

– Прав си. Но нека ти кажа и друго. Винаги има надежда. Постете тези няколко дни, докато сте тука, и се изповядайте, и ти и момчето, а после вземете свето причастие. И се молете, и двамата се молете на Света Богородица, да смекчи сърцето на майка ти. Ако сте искрени и нямате лошо в сърцата си, Божията майка ще помогне и чудото ще стане.

– Извинявайте, отец…, но, всичко това изглежда сложно, а и неясно… Ние ще изпълним заръката Ви, но… какво ще стане, ако въпреки всичко… тя откаже да се помирим? Тогава… има ли някаква друга надежда за… сина ми?

– Не, моето момче. Майчината клетва е много силна. Ако тя сама не съжали и не се разкае за постъпката си, уви… нищо не може да се направи.

Книгата може да се поръча с безплатна доставка за територията на цялата страна оттук >>>