Мъченикът



Аллаху акбар! Ашхаду алла иляха илаллах! Анна мухаммада-расулуллах! Аллах е велик! Свидетелствам, че няма друг, достоен за преклонение! Мохамед е Негов пратеник! Бързайте към молитвата, бързайте към спасението!…

Отзвуча утринният призив на мюезините за молитва, и в градината на хаджи Омер Юнус бей отново чуруликаха птиците, и се поднови вечната, неутолима любовна игра на пауна и паунката.

Беят седеше на сянка под голямо черничево дърво и прехвърляше броеницата, донесена от Мека. Едното му око беше полузатворено, както винаги, тежкото подпухнало лице изразяваше горчивина.

– Но какво искаш, Асие, съкровище мое? Защо ме измъчваш? Татко ще ти намери годеник за чудо и приказ, забрави го този гяурин!

Момичето, което той нарече Асие, смръщи вежди:

– Тате, искам го, искам го! Ще умра, няма да живея без него!

От голяма досада то тупна с крак и заплака. Беят гледаше безпомощно гиздавото девойче с големи черни очи, две дълги до пояса черни плитки и къносани длани. То беше облечено със сърмен елек и червени шалвари, босите му нозе бяха изули чехлите, с които ходеше из градината.

Асие беше на петнайсет, мома за женене. Но беят още не намираше годеник, който да е достоен за дъщеря му.

– Един гяурин! – извика той. – Ами че дори за пашовите синове е чест да се сродят с нашия дом!

– Не ща никой! – каза Асие упорито. – Искам кратовчето! Ох, бабам, ще умра, ще умра!…

И плачеше.

Сърцето на бея се късаше от мъка. Той беше останал рано вдовец, Асие беше единственото му дете.

– Това не може да стане, агънце мое – каза тихо той. – Аз няма да те дам на неверник; и законът не позволява.

Асие вдигна глава.

– Е, какво! Нека приеме турската вяра!

…Скоро беят излезе от градината, но бейската дъщеря остана. И целия следобед си повтаряше, размазвайки с юмруче сълзи по лицето си: Искам го! Искам кратовчето, искам го, искам го…

“Кратовчето”, “куюмджийчето – така го наричаха в този град, където беше дошъл в търсене на спасение. И когато усещаше върху лицето и снагата си бързите убождания на стотици очи, жадни, влюбени, или пък любопитни, враждебни, той чуваше или се досещаше, че чува: “Кратовчето… виж, виж!… бързо, ела!… Кратовчето минава!”

Той наистина беше от Кратово. В малкия градец беше израснал, там стана куюмджия, златар. Остана рано без родители, кръгъл сирак, и майсторите от златарския еснаф го отгледаха и научиха на занаят.

И той трябваше да бяга оттам! Беше хубав като ангел и всички моми от Кратово бяха влюбени в него. Туркините, еврейките, циганките се прехласваха по него също толкова, колкото и християнките. Народът се стичаше, за да го види. Най-сетне турците не издържаха. “Такова нещо никога не е било – рекоха агите, – един гяурин да внася толкова смут. Не може човек рая да е толкова красив и личен, сякаш Аллах го е избрал, за да окуражи неверниците и да смущава правоверните. Той или ще приеме правата вяра, или ще умре”.

Предупредиха го навреме и той избяга. Дойде тук, в София, само с едни окъсани дрехи на гърба си, надявайки се, че в големия град ще се изгуби най-сетне и ще го оставят на мира. Софийските християни го посрещнаха радушно, събраха пари и му помогнаха да се залови отново за своя занаят, – той отвори малко дюкянче в тукашната чаршия. Един възрастен свещеник, поп Пейо, го прие в къщата си и го обикна като син. Всичко това се случи през миналата година – 920-та от преселението на пророка или 1514 по християнското летоброене, докато в Цариград царуваше султан Селим.

Сега вървеше през града и чуваше как хората подвикваха и си шепнеха оживено. Девойки и жени го стрелваха с влюбени погледи през решетестите прозорци, покрай портите, по сокаците, от градините. Деца се бяха накачили върху дърветата там, откъдето минаваше, личицата им, притиснати едно до друго, изгарящи от любопитство, надничаха над високите дувари; други го следваха с отворена уста или тичаха пред него. Той ги милваше по главиците.

Тъй го следеше целият град. Хората оставяха работата си и зяпаха подир него. Ах, това момче, този особен човек! Наричаха го просто “кратовчето”, защото не знаеха какво друго да кажат. Ако имаха думи в своя беден език, в своя жалък речник, щяха да го нарекат Прекрасния, или може би Божествения”. Защото въпреки бедните си дрехи, вехтата си антерия и потури, този момък пленяваше, поразяваше! Висок, строен, с необикновено хубави ръце и нозе, с хармонично тяло на античен бог, той бе красив с някаква необикновена одухотворена красота, – сякаш невидимо сияние на милост, топлина и човечност се разливаше около него. Златната къдрокоса глава сякаш светеше, небесносините очи бяха пленително, неземно чисти и кротки. Това бе един от онези щастливи, редки смъртни, които се раждат с божествен печат на челото. В древни времена щяха да го сметнат за бог, слязъл тайно сред хората. Ако се беше родил в друга страна и по друго време, той можеше да стане вдъхновен поет или пророк, или герой. Но той бе роден в Турско като гяурин и рая – като окаян роб. И с това бе предопределена съдбата му.

– Майчице, колко е красив – си казваха момите, християнките се кръстеха, а туркините плюеха, за да не му е уроки. Мнозина го замерваха с различни предмети, за да привлекат вниманието му.

– Златно момче – шепнеха бабичките, – да е жива майка му!…

И дори турците с чибуци по кафенетата се заглеждаха след него и изръмжаваха:

– Такова дилбер копиле не бях виждал, Аллах да ме накаже! Жив да е, ако и гяурин, халал му вера!

А други мърмореха мрачно:

– Домуз-ханзър. Не е добре това, не е за добро…

…Той мина край дюкяните на казанджиите, на терзиите, на бакърджиите и стигна до своя мъничък, схлупен дюкян. Тук вече го чакаше човек, един турчин.

– Ти ли си куюмджията Георги?

– Аз съм, ага – отговори Георги, защото тъкмо такова бе всъщност името му.

– Ще дойдеш с мен. Омер Юнус бей те вика при себе си.

Бейската къща не беше далеч и двамата стигнаха бързо до нея – слугата на бея отпред, с намръщено лице, Георги подир него, с поглед уплашен и покорен като на агне под нож.

Беят седеше върху покрит със зелена чоха миндер в една голяма одая, с броеница в ръка.

– Викал си ме, беим. – Главата на християнина бе сведена покорно надолу.

Тежките черни мустаци на бея помръднаха едва-едва. Полузатвореното му око се присви още повече:

– Хммм. Така, така. Та ти, значи, си кратовецът, куюмджията?

– Евет, беим – рече послушно Георги и сведе глава още по-надолу.

Той беше страшно уплашен. За пръв път влизаше в турска къща, и то на такъв важен, голям човек! Стъпваше като насън и не запомни нищо от целия разкош: дебелите измирски килими, полиците със златни и сребърни съдове, оръжието, накачено по стените – саби, пушки, ятагани. Сърцето му силно биеше и той само чакаше мига, в който ще го пуснат и ще може да си върви.

А беят не бързаше заникъде. Зърната на броеницата се нижеха бавно в ръката му.

Те и двамата говореха на турски, Георги със запъване и завалено. Стана дума за поръчката, която беят искаше да направи – някакви накити. Беят говореше бавно и се вглеждаше в човека, който стоеше пред него прав, с наведена глава. Той долавяше, че в него има нещо особено, необикновено, и дори му се стори, че в полутъмната одая, засенчена от тежки пердета, лицето на момъка излъчва сияние. Но в ума на бея нямаше думи за такива работи и той си помисли само:

“Хммм… Дилбер гявурджик.

Уговориха цената, разбраха се за предплатата. Тогава беят се изкашля и каза тежко:

– Добре, добре. А сега ме чуй, момче.

Той замълча и броеницата увисна от пръстите му.

– Е… няма какво да увъртаме. Харесваш ми, момче. Виждам, че Аллах те е благословил и ти си… хм… да… А на мене Аллах не ми е дал син. Като умра, няма кой да ме наследи. Та, хм, такова, да… ти ще ми станеш син. Ще се ожениш за дъщеря ми и ще ми родите наследник.

Георги бе като поразен от гръм. Той вдигна глава и кротките му сини очи се срещнаха с мътните, втренчени очи на турчина.

– Аз ли, беим?… Ама как така?…

– Какво, уплаши ли се? Не се бой! Всичко ще е наред. Щом Омер Юнус казва нещо, така и ще стане. Ако е рекъл Аллах, синко, ти ще ми бъдеш зет.

– Ама, бей… как тъй, бе… та аз съм българин, християнин… Как да ти бъда зет?

– Лесна работа! – каза беят. – Ще се потурчиш. Утре сабаале отиваме при кадията. Мехмед ага сюнетчията, знаеш го, той ще извърши сюнета. Той има лека ръка, няма да усетиш нищо, не се бой!

Да стане зет на този човек! Да се потурчи!

– Не мога, беим!

– Как тъй не можеш, бре! – изръмжа беят и стана. – Защо да не можеш!

Георги беше като в треска. Не знаеше какво да каже, зъбите му тракаха. Той протегна умоляващо ръце:

– Остави ме, беим, моля те! Пусни ме да си вървя!

– Млък! Я го виж ти! Какво си се разциврил! Събирай си акъла, момче!

– Недей, моля те, бей!

– Не ми се моли като жена! Утре отиваме при кадията!

– Недей… недей!

– Абе, ти с мен ли ще спориш, бре, пезевенк?

И пак седна. Погледна към прозореца и прокара ръка през мустаците си. Георги мълчеше.

– Е, какво, бре, гяур? Ще приемеш правата вяра, нали?

Кратовчето мълчеше с наведена глава.

Привечер, след работа, той се завърна в къщицата на стария поп и жена му.

Старците го посрещнаха с тревога. Новината, че са викали кратовчето при бея, се беше разнесла вече из чаршията и града. Хората се страхуваха от турците, човек никога не знаеше какво ново зло може да очаква от тях.

Седнаха да вечерят, и след като благослови и разчупи хляба, попът попита:

– Гьорче, виждаш ми се угрижен, синко. Що искаше агата от тебе?

Георги въздъхна.

– Пак се започва, отче – каза тихо той и сълзи излязоха на очите му. – Искат да ме потурчат.

И разказа какво се беше случило днес.

Това беше страшно! Попадията плесна с ръце и изпищя. Попът беше блед като мъртвец.

– Ууу, Гьорче, чедо – викаше старицата като над умрял, – какво ни стори, бре, сине! Богородичке! Защо ни го вземаш! Убиха го тез душмани!…

Попът сграбчи ръката му:

– Бягай, Гьорче! Бягай от Софията, не се бави!

– Ех, отче… Къде да ида? Дето и да ида, пак ще е така. Съдба! Господ, види се, ме наказва за греховете ми… Няма що да се стори.

– Ще се потурчиш ли, чедо?

– Ще умра, ама няма да се потурча!

– Ще те убият, чедо!

– Нека, отче! Като ще се мре, да се мре! Господ да ми е на помощ!

И те замълчаха, онемели от мъка.

Двамата стари хора нямаха деца. Те се бяха привързали към тоя кротък, тих, богобоязлив момък, който през целия си живот не беше обидил нито едно живо същество и внимаваше да не стъпче дори мравка. Обикнаха го като свой син. И той ги обикна.

А сега щяха да им го отнемат.

…През това време беят се залови за работа. Отиде в съдилището и засвидетелства:

“Днес говорих с куюмджията Георги, син на Димитър. Питах го: желае ли да приеме правата вяра? Той не отвърна нищо и наклони глава, което означава съгласие. Свидетели на това сме аз и моят слуга Реджеб. Нека изправят тоя човек пред съда, за да изповяда пред всички, че се отрича от нечестивата заблуда и става правоверен мюсюлманин, както повелява сунната на пратеника Божи и законите на царството. Казах и свидетелствам. Валлахи, амин”.

Той беше харесал бъдещия си зет. “Гяурите са инатливи – мислеше си беят, – но нищо, има си и за това цяр. Щом види дебелия, ще омекне”.

Беят познаваше добре хората. И не се съмняваше, че планът му ще успее.

Рано сутринта две заптиета взеха Георги от къщицата на стария поп и го отведоха при кадията.

Кадията беше малко, сухо човече с огромен зелен тюрбан, омотан около главата. Той седеше, скръстил нозе върху зелен килим зад ниско писалище, отрупано с книжа, свитъци и хартии. През тесните, преградени с решетки прозорчета в залата на съда – дивана, както го наричаха – нахлуваха розовите лъчи на новия ден. Времето беше ранно и диванът беше почти празен. Само неколцина мъже, главно турци, стояха в очакване на делата си.

– Ела тук, момко! Ти ли си Георги, син на Димитър?

– Аз съм, кади ефенди.

– Така. Приближи се. Почтени мюсюлмани свидетелстват за тебе, че си искал да приемеш правата вяра.

Георги погледна тюрбана учудено:

– Аз ли?… Не съм казвал такова нещо, кади ефенди!

– Но не си отрекъл, нали?

– Не знам за какво говориш, кади ефенди.

– Не знаеш? Помисли добре!

Георги се оглеждаше плахо като зверче в клопка. Но помощ не идваше.

Той облиза пресъхнали устни:

– Аз… моля те, пусни ме, кади ефенди.

– Добре, момко – каза кадията, – пускам те. Върви свободно с милостта на Аллаха.

– Благодаря ти, кади ефенди! – Лицето на Георги светна, той се обърна и понечи да си тръгне.

– Чакай, чакай. Първо кажи свидетелството, па тогаз върви където искаш.

В голямата зала на съда вече не беше тихо, тя се беше напълнила с хора. Изглежда, че новината за скорошното потурчване на младия християнин се беше разчула. В тълпата се виждаха познати лица на първенци и духовници, тук беше и имамът на пазарната джамия молла Дауд – висок, костелив старец с гъжва и дълга брада.

– Какво свидетелство, кади ефенди?

– Повтаряй след мен: Няма друг бог освен Аллах

– Не! Не! – изведнъж извика младежът. Той като че ли чак сега осъзна съвсем ясно какво вършат с него. – Не мога… не! Оставете ме, моля ви! Богородичке, помогни ми!…

Настана тишина. Георги беше пребледнял. Кадията го стрелна с поглед изпод огромния си тюрбан и в пъстрите му очи сякаш проблесна състрадание.

– Синко, късно е… Не можеш да се откажеш.

– Отказвам, кади ефенди – каза младежът тихо.

– Отказваш?

– Отказвам. Прощавай, кади ефенди.

– Синко, защо упорстваш? – намеси се молла Дауд. – Защо не се отречеш от заблудата?

Георги сведе още по-ниско глава. Едва се чу тихият му глас:

– Това не е заблуда, молла ефенди.

– Е, кое тогава е заблуда, – правото учение?

Георги мълчеше. Един възрастен търговец турчин отвори кесията си, пълна със злато:

– Синко, всичко това ти давам! Само приеми нашата вяра!

– Не мога, ага.

Моллата се усмихна:

– Остави го, Мюмюне! Синко, ти си сирак, нали? Нямаш баща, майка?

– Имам баща на небето – каза тихо Георги, но моллата не го слушаше:

– Сираче и сиромах! А ако те осинови Омер Юнус бей, ще станеш най-богатият човек в този град. Ще имаш лозя, градини, чифлици… ще живееш като султан! Няма в града човек, който да не става на крака на Омер Юнус бей. Такъв ще бъдеш и ти! Най-богатият човек в София! Човече, та това е богатство, каквото не си сънувал! Помисли си само! Каква слава, каква почит, какво уважение! Господ ще те благослови с всичко!

Георги вдигна към него кротките си очи:

– Нищо не ми трябва, молла ефенди.

– Ами какво ти трябва? Добре де, кажи ми!

– И да стана богат, какво от това, молла ефенди? Нали пак ще си ида от тоя свят? А аз искам, като умра, да ида при моя небесен татко.

Молла Дауд го изгледа:

– Така, така, сине. Искаш да идеш в рая, нали?

– Евет, молла ефенди.

– Аллах да те благослови, момчето ми! Не знаеш ли, че Аллах е обещал рая на вярващите? Градини, в които текат реки… Мигар не си чувал за наградата, която Господ е обещал на правоверните?

– Аз… Не знам нищо, молла ефенди.

– Добре тогава. Донесете Корана!

Кадията направи знак и един слуга донесе съдебния Коран, върху който заклеваха свидетелите. Отвориха го и зачетоха:

Сред градини и извори,

И насаждения, и палми с узрял плод…

Четяха на арабски, един софта превеждаше на турски.

И освен тях – още две градини,

Та кои благодеяния на вашия Господ смятате за лъжа?

Тъмнозелени.

Та кои благодеяния на вашия Господ смятате за лъжа?

В тях има два бликащи извора.

Та кои благодеяния на вашия Господ смятате за лъжа?

Там има плодове, и палми, и нарове.

Та кои благодеяния на вашия Господ смятате за лъжа?

Там има добродетелни и прекрасни жени.–

Та кои благодеяния на вашия Господ смятате за лъжа?

Хубавици, пазени в шатри –

Та кои благодеяния на вашия Господ смятате за лъжа?

Недокоснати ни от човек, ни от дух…

…Георги се кръстеше ужасено:

– Господи Исусе! Богородичке, помогни ми!

– Кара-кяфир-гяуру – каза някакъв човек и му удари такъв шамар, че Георги потрепери. Турците викаха и роптаеха гневно.

Кадията вдигна ръка:

– Тишина! Георги, сине на Димитър! Не се подритва току-тъй вярата на пророка. Щом си обещал пред свидетели да я приемеш, ще я приемеш. Прощавам ти тоя път, заради младежката ти глупост; но не изпитвай търпението на правоверните; давам ти срок от един ден да размислиш. Отведете го!

И Георги беше отведен в затвора.

Съдят кратовчето! Хвърлиха го в затвора! – разнесе се светкавично из София. Градът забръмча като пчелен кошер. Хората зарязаха работата си и се събираха по ъглите, за да си шушукат. Чаршията спря да работи и селяните, които бяха дошли на пазар, се мотаеха учудено с отворена уста. Майсторите спускаха кепенците на дюкяните си и изпращаха чирачетата да събират новини. Християните бяха стреснати и уплашени, мрачни слухове се предаваха от ухо на ухо между тях. Дори децата притихнаха, не се чуваха шумните им гласове. Само турците се радваха. Те гледаха раите победоносно, сучеха мустаци и псуваха на висок глас всичко българско и християнско.

По-първите от тях се бяха събрали на съвет в къщата на Омер Юнус бей. Тук беше и каймакаминът Халил бей, и молла Дауд, и ходжи от софийските джамии. Неколцина едри земевладелци като бея също присъстваха.

Агите седяха на миндери в голямата одая, ръцете им прехвърляха броениците. Решаваше се съдбата на младия куюмджия.

– Не може такъв ангел да бъде един от гяурите – говореше беят. – Той се е родил сред тях погрешка. И ние ще поправим грешката.

– Така е, бей – кимаха агите.

– Колко му е! Ще я поправим!

– Да! Имаме и властта, и силата за това!

– Раите станаха нагли, кардашлар – каза мрачно Ремзи бей, собственик на големи чифлици в софийското поле. – Надигат глава. Забравиха главния довод на османлиите – ножа. Отдавна не сме ги клали!

– Вярно е – кимнаха неколцина.

– Кардашлар – каза молла Дауд, – нека да кажа и аз какво мисля. Раите са наши роби и ще си останат такива завинаги. Сред тях не бива да има красиви и лични люде, белязани с милостта на Аллаха, защото това противоречи на окаяния им живот, на мизерната им участ. Нека да се раждат като животни и да мрат като животни! Те трябва да са там, долу, в мрака, дълбоко под нозете ни, – всички еднакво животински грозни, еднакво тъпи и безсловесни. Светлината на разума и словото да не ги огрява!

– Така, така!

– И ако сред тях се роди все пак хубав или умен човек… два пътя виждам аз за него: или да мине при нас, или – на дръвника!

…Докато турците се съвещаваха така, старият поп влезе при Георги в тъмницата.

Той беше подкупил пазачите и те го пуснаха в смрадното, тъмно подземие, една мрачна дупка, където неговият доведен син беше затворен заедно с крадци и убийци. Черните стени бяха покрити с плесен и паяжини. Слаб лъч светлина влизаше през малко, препречено с решетка прозорче.

– Отче!…

– Чедо!…

Те се прегърнаха и свещеникът прекръсти младежа с трепереща старческа ръка. Георги я хвана и я целуна.

Заговориха за разпита при кадията. Попът вярваше, че има надежда.

– Ти не си виновен за нищо, чедо. Агите ще го разберат и ще те пуснат.

– Не, отче – каза Георги. – Аз няма да изляза жив оттук. Моли се за мене.

– Не падай духом! Да знаеш, християните в града събират пари, ще те откупим.

Георги гледаше белокосия свещеник със своите удивителни, неземни, небесни очи.

– Късно е, отче. Мене са ме нарочили за курбан. Но ми запалете после в черквата свещ.

Попът извърна лице и челюстта му затрепери.

– Чедо…

– Само от едно ме е страх, отче – каза тихо Георги. – Утре пак ще ме викат при кадията, ще ме придумват… Как да им отговоря? Те са сé големи, учени хора, а аз съм прост и неук. Ще се посрамя.

– Не бой се, чедо. Нищо, че си неук. Господ е с теб, Той ще те научи какво да кажеш. Ще ти вложи сам думи в устата. Няма да се посрамиш!

И той благослови пак младия човек.

На следващия ден в дивана беше още по-многолюдно, залата беше пълна с народ. Всички гледаха любопитно Георги, който беше изправен пред писалището на кадията.

Той стоеше с наведена глава и покорен израз, и изглеждаше като обикновен молител, който чака да се разгледа делото му. И все пак в него имаше нещо необикновено, необяснимо. И не беше само голямата му хубост. Той сякаш излъчваше светлина.

– В името на Аллах, милостивия, милосърдния! – чу се тържественият глас на кадията и всички разговори замлъкнаха. – Георги, рабе Божи! Вразуми ли се? Увря ли ти главата най-сетне? Ще приемеш ли сега истинската вяра?

– Не мога, кади ефенди – отвърна тихо Георги. Тълпата заговори.

– Тишина! Знаеш ли какво се полага на такива като тебе – отстъпници и непокорни?

– Не, кади ефенди.

– Наказанието е смърт!

– Ти знаеш най-добре, кади ефенди.

Турците зароптаха ниско.

– Но защо, бре, куче? Какво ти пречи да приемеш истинската вяра?

– Аз не смятам тая вяра за истинска.

Залата зашумя:

– Бре, душманин!

– Хули вярата!

– Огън за тая свиня! Смърт!

Георги мълчеше с наведена глава.

Този път молла Дауд, който също беше тук, не продумваше нито дума. От групичката духовници и богослови с дълги, зелени мантии се отдели един млад муалим и огледа проницателно посърналия християнин.

– Човече Божи! Защо си толкова упорит? Та ти сам не знаеш какво браниш и в какво вярваш. Правиш го само от невежество и простотия, от гол инат!

– Не е инат, ага…

– Така ли? Мислиш ли, че наистина познаваш това, в което вярваш?

Георги мълчеше.

Строг, вдъхновен, с огнени черни очи, младият муалим говореше с жар:

– Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, приятелю. Да започнем с това, че вашата вяра е мръсна и нечиста, вие ядете нечисти храни – скверното и гнусно месо на свинята.

– За чистия всичко е чисто, ага. Не това, което влиза в човека, го скверни, а това, което излиза от него.

– Не увъртай! Вие се кланяте на идоли, вярвате в трима богове, а не в Единния, както ви е било заповядано.

– Бог е Един, ага. Но както в слънцето има три неща: слънчев кръг, светлина и топлина, така и в Бога.

– Ах ти, гяур! Какво се опитваш да ме оплетеш! Кой ти ги подсказва тези неща?

– Моят небесен татко, ага.

– Дрън-дрън! Глупости! И как смееш да наричаш Всевишния татко? Не те ли е срам? Писано е: Твърде пречист е Той, за да има син. Всеки, който е на небесата и на земята, Му е само слуга. Разбираш ли? Ние сме прах под нозете на Всемогъщия!

Вие вярвате в Бога, но не вярвате в човека, ага.

И таз хубава! Защо ни е да вярваме в човека?

Който обича човека, вярва в него, ага.

Дрън-дрън! Само един Бог е достоен за преклонение. Всичко земно е прах и пепел!

Ако беше тъй, ага, Бог не би станал човек, един от нас.

Как може Бог да стане човек? И за какво Му е това?

За да изпита мъката на човека, ага!

Нечестивецо! – извика муалимът. – Не е достойно това за Всевишния!

– Напротив, ага – възрази Георги, – не е достоен за своята божественост Бог, който не споделя с нас теглото на човека, съдбата на човека.

Муалимът вдигна ръце към небето:

– Чухте ли всички? Той богохулства!

Тълпата зарева:

– Ууу, богохулник! Безбожник!!

– Чуваш ли, безумни човече? Нашият пророк Мохамед влезе в Мека на кон като цар, като победител! А вашият пророк, когото вие смятате за Бог, умря позорно на кръста – каза пламенно младият муалим и късата му черна брада потрепери.

– Той умря на кръста за всички ни – също и за тебе, ага, за да имаме живот вечен. А вашият пророк не е сторил нищо за вас!

– Изгорете го! – викаха турците. – Той хули пророка!

Муалимът разпери ръце:

– Нямам какво повече да кажа! Вие всички видяхте и чухте. Нека се изпълни волята на Аллаха!

– На кладата! Смърт!

– Тишина! – викна кадията и удари с юмрук по писалището. – Виждам, че не ти е дошъл умът в главата, невернико. Върви сега в зандана и помисли за последен път! И не изпитвай повече търпението ни!

През тези дни мирният, работлив, дружелюбен град не можеше да се познае. Шумните някога улици замлъкнаха, чаршията не работеше, християните се криеха по домовете си. Страх беше надвиснал над града като буреносен облак. А турците беснееха. Станалото с Георги ги беше раздразнило страшно. Групички възбудени турци обикаляха улиците, гледаха намръщено и се заканваха с ръце върху дръжките на ножовете, че ще заколят като овен всеки християнин, който се изпречи на пътя им. Софиянци, нагледали се на всякакви неща, очакваха клане. Залостиха портите, не смееха да излязат; детски глас не се чуваше, спряха игрите, смехът, християнските махали потънаха в мълчание.

Докато турците кълняха и псуваха, и искаха главата на Георги, нямаше християнска къща, в която да не се молеха за младия страдалец. Християните се съвещаваха тайно. Крояха да го откраднат, да го откупят с пари… Неколцина по-първи християнски чорбаджии сполучиха да се срещнат с кадията и му предложиха голяма сума, но той отказа.

Знам, че момчето е невиновно – каза кадията, – но ако го пусна, правоверните ще ме разкъсат. Нищо не мога да сторя. Но му кажете да се престори, че приема уж турската вяра, па после да прави каквото иска и да си вярва в каквото ще”.

Голяма тълпа турци беше обградила затвора, където държаха непокорния гяурин, и стоеше там на стража ден и нощ, “за да не би тайно да го освободят и да го пуснат”. Това бяха главно млади безделници, голтаци, хаймани, които викаха най-силно от всички и се надуваха най-много; в мирно време на труд и спокоен живот никой не ги зачиташе за нищо, но в размирни времена те сякаш се оказваха от полза и излизаха напред.

А през това време в дома на каймакамина Халил бей се събраха отново турските водачи. Този път тук беше и началникът на дервишкото теке шейх Рукнедин – огромен, потънал в лой дебелак с елеен глас и сълзливи очи. И тъкмо той откри съвещанието:

– В името на Аллах, милостивия, милосърдния! Братя – каза шейхът със скръбно повдигнати вежди, – доскоро нашият благословен град беше с Божията милост честит и щастлив. Управникът, поставен от Бога, бдеше, пастирят наглеждаше стадото, правоверният се молеше, българинът работеше и над всички нас беше благословията на Аллаха. Ала ето че се появи един лош човек и развали нашето спокойствие. Хората се объркаха. Мрак и неволя ги обзе, ожесточение изпълни сърцата им. Господ да ни е на помощ! Какво да правим, братя? – той подсмръкна. – Знам, че ще ми кажете: какво толкова, някакъв си младеж, чужденец! Какво може да стори той на цял един град? Ала и една капка отрова погубва цялото тяло; и едно малко трънче в окото прави човека злочест. Нека избълваме капката отрова, нека извадим трънчето от окото!

– Братя! – и гласът му стана тих и жалостив. – Аз не ви призовавам към отмъщение. Бъдете, умолявам ви, милозливи към тоя сиромах, тоя пришълец! Ала бъдете още по-милозливи и към клетите жители на този град, които се лутат днес отчаяни и нещастни! Помислете и за тях, братя, и отсъдете справедливо според правдата. Какво да правим с тоя опасен пришълец, какво?

– Заслужава смърт – каза каймакаминът твърдо.

– Смърт – каза молла Дауд.

– Смърт – потвърдиха ходжите.

– Смърт – каза Омер Юнус бей.

– Смърт – повториха от всички страни.

– Смърт, братя! – прошепна шейх Рукнедин и очите му се напълниха със сълзи.По-добре един човек да умре, отколкото цял народ да погине…

Съдбата на Георги беше решена.

Вечерта на същия ден, преоблечен като турчин, поп Пейо се промъкна отново в затвора. Прегърнаха се и Георги му разцелува ръцете.

– Свършено е с мен, отче – каза Георги. – Утре ще ме убият.

– Така е, чедо. Готви се – не отрече попът.

– Страх ме е, че няма да издържа на огъня.

– Не бой се, чедо! Господ е с теб, Той те очаква при Себе си горе, на небето.

– Знам, отче, и все пак се страхувам…

– У, чедо! От какво се страхуваш? Та колко са земните мъки? Един миг; а с Христос ще царуваш вечно! Дивни са мъчениците Христови, велика е тяхната слава… Утре Господ сам ще върви до теб и ще те води за ръка към мъчилището и оттам – в рая. Велика съдба е това, чедо! Завиждаме ти всички християни!

Георги въздъхна.

– Моли се да издържа мъките, отче.

– Бързо ще отминат, чедо. Ще се задушиш от дима – и край. Няма и да усетиш.

Те помълчаха.

– Проклети турци!… – промърмори попът.

– Аз не се сърдя на агите, отче. Нека Господ да им прости и да ги благослови! Господ да благослови всички – и турци, и християни. А пък аз ще стана курбан – нека. Тъй ми било писано…

– Ех, кротко дете си ти, чедо!…

И тогава попът тихо изповяда и причасти младия човек. Накрая рече:

– Благославям те за мъченичество, чедо. Утре по това време ще си вече заедно с Христос в рая. Чака те велик път, върви по него. Бъди благословен!

И Георги му целуна ръка и целуна кръста.

…Късно през нощта той видя сън.

Стоеше на улицата на някакъв голям, непознат град сред огромна хорска тълпа, сред ужасна навалица. Тук имаше млади и стари, мъже и жени; деца се притискаха уплашено към майките си, белокоси старци със скръбно смръщени вежди надничаха иззад глупаво мигащи моми и момци. Селяните се познаваха по киселата миризма и чорлавите бради, работниците – по напуканите длани. Цели семейства бяха дошли с дневния си обяд и се пулеха любопитно, дъвчейки и надигайки стомни.

Тълпата се притискаше към стените на къщите. Средната част на улицата, покрита с неравен калдъръм, беше преградена от войници, каквито Георги не бе виждал никога през живота си. Това бяха огромни мъже със стоманеносиви очи, орлови носове, тежки скули и челюсти. Тежки шлемове с извити гребени и предпазители за носа и бузите покриваха главите им; от врата надолу бяха облечени в блестящо желязо. Яките стълпоподобни нозе, защитени от наколенници, бяха обути в ремъчни сандали. Те не приличаха никак на турските низами и Георги ги гледаше с голямо любопитство.

Turba propellit, Maxime – казваше един от мъжете, – quid facere?

Retinere eam! Repellere retro!

– Тези диваци напират, ще ни съборят. Гаден народ! Какво ще кажеш, центурионе?

– Проклет Ерусалим, проклети евреи! – отговори центурионът. – Проклета съдба ни доведе тук!

– Така е! Но какво става, защо са толкова възбудени?

– Ще разпъват някакъв техен месия.

– Паплач! Диваци!

Внезапно тълпата зашумя. По улицата между войниците вървеше бавно човек, нарамил огромен кръст и прегърбен под него.

Хората ахнаха и напряха върху войнишката верига. Заедно с тях се блъскаше и Георги, страшно възбуден, жаден да види човека и кръста.

А той крачеше тежко, морно и нозете му се движеха едва-едва. Кръстът се влачеше след него по земята и двете му крила се поклащаха. Лицето на човека беше страшно. Кървава маска, раздрана, разкъсана, обезобразена, разбит нос, подпухнали очи. По голите рамене личаха следи от бичове. Грозно кръжило от голи, кървави тръни бе надянато върху главата му.

Белобради свещеници и старци в скъпи одежди, с високи тюрбани, клатеха присмехулно бради и се смееха:

– Е, рави? Как тъй стигнахме дотук? Ако си Син Божи, както казваш, разпръсни враговете си, порази всички ни! Нали е писано: На ангелите си ще заповяда за тебе, и на ръце ще те понесат, за да не би да препънеш о камък ногата си!

И те му се покланяха подигравателно.

Човекът мълчеше.

Един чернокос, безумно разчорлен момък стоеше на колене и викаше със сълзи:

– Господи, защо търпиш всичко това, Господи! Повикай твоите ангели от небето!

Човекът мълчеше.

Плачеха жени, облечени в черно. Едни бършеха мълчаливо очи, други хлипаха и ридаеха неудържимо.

А човекът с трънния венец все така влачеше, ниско навел глава, своя кръст, и едри капки кръв от челото му се ронеха в прахта.

Изведнъж тълпата ахна. Той се спъна и падна, и кръстът падна заедно с него.

Тълпата възбудено шумеше. Чуваха се женски писъци, викове, плач, а някъде и дюдюкане, смях. Георги чупеше отчаяно ръце и не знаеше що да стори. В този миг една груба ръка го сграбчи за рамото. Войниците го изблъскаха на пътя:

– Вземи кръста! Хайде!

Георги се наведе и повдигна с мъка големия кръст. Друг войник ритна падналия, той се изправи и тръгна бавно напред. Георги се затътри след него.

Кръстът тежеше страшно! Георги се задъхваше, сърцето му бясно биеше, очите изскачаха. Тежкото дърво сякаш щеше да го премаже. Сякаш носеше на гърба си целия свят. Направи десет крачки, не издържа и се сгромоляса.

И тогава човекът с венеца раздра кървави устни:

– Дай го… Благодаря ти, приятелю.

И нарами кръста отново. А Георги остана да лежи.

…Изведнъж центурионът го срита в ребрата:

– Ставай, гяурино!

– А?

– Ставай, гяурино! – риташе го тъмничарят турчин. – Време е!

Мракът в килията бе избледнял. През малкото прозорче нахлуваше свежест.

Георги се изправи с мъка от каменния под. Сънят още лепнеше по клепките му и той като че ли не разбираше ясно къде е и какво става с него. Едва имаше време да се наплиска в дворчето със студена вода и веднага го изведоха навън.

Посрещнаха го викове и псувни. Турците, които дежуреха пред тъмницата, го наобиколиха. Отнякъде прииждаха още и още, улицата се напълни с хора. В мрачните лица, сгърчени, злобно озъбени, се четеше неговата присъда.

Вървяха по бързо будещите се улици. Слънцето вече беше изгряло и ясното утро искреше от блясък и светлина. Птици пееха в любовен захлас, гукаха гълъби. Над къщите и градините, над улиците и стъгдите на големия град се носеше както винаги гласът на мюезините, призоваващи правоверния народ да отправи мисли и молитви към Всемогъщия.

Но Георги крачеше сред безутешна нощ и не чуваше, не съзнаваше нищо. Не усети как са стигнали до съдилището, как са го изправили пред кадията. Само виковете на тълпата, която бе нахлула заедно с него, го извадиха от вцепенението му:

– Ууу, кяфирин чер, мръсен! Долно семе, злодей!

– Падна ли ни най-после в ръцете!

– Ще те смачкаме като въшка!

Кадията мълчеше. Множество ръце блъскаха и разтърсваха Георги:

– Ще се потурчиш ли, бе, куче? Питаме те за последен път!

– Не.

– Какво каза? По-високо!

– Не!

– Чухте ли, братя? Тоя се подиграва с нас!

– Ах, мръсник, изрод! Животно! Смърт!

– Да се пречука като бясно куче!

– Смърт, смърт! – викаше множеството.

– Подигра се с вярата, обиди пророка! Може ли такъв човек да живее? Готов ли си с присъдата, кади ефенди?

Кадията се изправи:

– Аз не намирам вина в тоя човек.

– О, тъй ли било? Тогава ние сами ще извършим правосъдието! Махай се! Не се нуждаем от теб!

– Правете каквото искате.

– Хайде, кардашлар! Да се махаме оттук!

Десетки ръце се вкопчиха в Георги и го заблъскаха към изхода.

Още по-голяма навалица ги посрещна навън. Сякаш се беше събрал целият град; тълпата бучеше като развълнувано море. Грабнаха Георги, вързаха грубо ръцете му и го повлякоха нанякъде с крясъци и вой.

Тук имаше само правоверни. Християните се бяха изпокрили и само старият поп, облечен в турски дрехи, дръзваше да крачи малко встрани от огромното множество. Той гледаше към Георги и от време на време вдигаше над главата си голям сребърен кръст, който светваше ослепително на слънцето.

Георги забеляза това. Кръстът привличаше жадно вниманието му и той се извръщаше час по час, за да види отново ясния му блясък.

Минаха баните, вървяха към конака. Тълпата поспря за миг и Георги потърси свещеника с очи. И онзи отново му показа кръста.

На конака Георги отново се огледа. И кръстът пак блесна в далечината.

Всеки път се оглеждаше и всеки път кръстът го поздравяваше отдалеч.

Така стигнаха най-после на площада пред Черната джамия, където бяха приготвили кладата.

Това беше голяма камара от дърва и съчки. В средата се издигаше висок стълб, около който, наслагани отвесно пръти и клони, образуваха нещо като колибка. Вързаха Георги за стълба. Двама цигани хвърлиха запалени факли. Съчките запукаха. Тук-там се стрелнаха синкави езичета, струйки дим запълзяха по дървения куп.

Огънят се разгаряше. Весели пламъчета подскачаха и танцуваха в подножието на колибката, после взеха да се катерят по нея като любопитни зверчета, надничайки с алени муцунки от всички страни, притичвайки все по-нависоко. Разцъфваха алени цветя. Скоро жив, подвижен ален килим, който се вълнуваше и гърчеше, покри всичко.

Огънят се разпали диво. Той обхвана цялата постройка от клони и съчки, заструи се по нея, заскача обезумяло. Непоносимата горещина накара тълпата да се отдръпне. Пламъците летяха нагоре с ярост и рев. Кладата пламтеше като огромна факла, бълвайки колона чер пушек към небесата.

Георги вече не се виждаше… В началото, когато циганите подпалиха кладата, той като че ли каза нещо, но никой не разбра какво. После мълчеше. Когато пламъците прогориха въжетата, с които бяха вързани китките му, той се прекръсти и извика:

– Господи! В Твои ръце предавам духа си!

Кладата гореше. Хората чакаха мълчаливо и алени блясъци играеха по лицата им. Внезапно един ужасяващ, неописуемо страшен вопъл проехтя над кладата, над площада, над града и замлъкна.

Кладата горя почти цяло денонощие. Когато най-сетне изгасна, едно огромно пепелище остана да тлее и да съска на площада. То излъчваше още много дни непоносима, страшна жар и никой не смееше да се доближи до него.

И всички бяха доволни в този горд, надменен град в полите на Витоша! Турците бяха доволни, че са превили врата на вироглавия неверник; християните се радваха, че са се сдобили с мъченик, светец, който ще прочуе града им и ще привлече поклонници към него.

И само Асие се задавяше от сълзи. За нея нямаше утеха. Нейният любим, Прекрасния, по-хубав и по-достоен от всички хора, бе станал на черна пепел, светът бе потънал завинаги в мрак – и тя плачеше, плачеше неутешимо.

Това бе единственото същество, което оплака искрено съдбата на кратовчето.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...