Назарет

Сурова святост има по тези земи. Стъпките на Спасителя са оттеквали глухо във вечно ронливата земя на неприелото го отечество. Някъде наблизо е рътлината, от която местните са искали да Го блъснат в пропастта. Няма нищо, освен святост, която не се вижда с очите. Затова наоколо е неугледно. И едно такова тягостно.

Сухата жега ме прегръща още на второто стъпало от стълбичката на автобуса. Казвам си чао с шофьора Аднан и слизам. Цялата поклонническа група започва да се точи от возилото като черна кръв от рана.

Отиваме към Кладенеца на Богородица – мястото на Благата вест.

Чувствам се зле, задето точно тук лошотията е заляла с вряла вода душата ми. Бесен съм и знам, че е така. Хладно съм го регистрирал отстрани, наблюдавайки себе си като музеен експонат, и това едновременно ме успокоява и ужасява. Който знае – ще бъде бит много.

Смея се със страх в себе си …

Настига ме младата екскурзоводка Мария. Тя има красиво лице. Наблюдавам я от място 28 в туристическия автобус, докато права говори на микрофона – къде минаваме и с какви библейски събития са свързани местата. Разказва информирано и увлекателно. Винаги ме е вълнувал този отрязък във времето – между началото на наблюдението на Жената като платно в тиха галерийна ниша и момента на пожелаването й. Този отрязък е убежището на наблюдателя на света. И често пъти – негов провал.

– Извинявай, Ангеле, трябваше да заведа баба Стефка до тоалетна. Нали искаше да ми кажеш нещо, слушам те …
– Да, исках да поговорим …

Искам да ти кажа, Мария, че това е безобразие. Вече не мога да си трая, само защото си хубава. И смирен не мога да бъда, макар да сме по Светите земи. Може и свещен гняв да е, кой знае? Онзи ден, когато пристигнахме във Витлеем, ни заведе в големия църковен магазин. Първото нещо, което направихме, след като влязохме на Палестинска територия, беше да пазауваме. Наместо храма – в магазина. Още не се бяхме поклонили на Рождеството – Сребърната звезда и яслите – и вече благочестиво търгувахме на подозрително завишени цени. Народът тършуваше по щандовете. Няколко броеници, кръстчета и иконки ми излязоха 100$.

Вчера пък на Генисаретското езеро … Качихме се на корабчето. Скоро се оказа, че сте ни подготвили изненада. Неговият капитан и собственик бил българин, който от 20 години плавал с поклоннически групи тук. Някакъв захилен чичо, който говореше високо. Винаги му било мило, когато идвали българи. Чухмеq разбира сеq химна, който огласи дори Голанските възвишения. Но върхът беше ориенталското маане, което прозвуча просто ей така за ексцентричен поздрав. Докато се носехме по свещените води на Галилейското море, по които Христос е ходил.

Виж Мария, Майкъл Корлеоне казваше: “Не обиждай моята интелигентност!”. Знай, че не съм вчерашен. Видях как застана зад щанда във Витлеемския магазин и сама промотираше стоката. Видях как си хортуваше фамилиарно с чичкото-капитан. Наясно съм, че част от кинтите, които взеха от нас на двете места, са за теб. Винаги водиш там туристите и прибираш комисиона. Познавам практиката. Но наистина, не се гъбаркай с мен.

И още нещо, искам да ти кажа, Мария. Има вятър в косите ти, който е утихнал в океана на очите ти…

– Ехо, къде се отплесна – тя ме гледа озадачено, a силното слънце ме съсипва – Слушам те!
– Да … виж, исках да ти кажа, че …
–Марийче, тука ли бяха телешките бургери, за които спомена – чува се произволен глас на произволен човек от групата.
–Да, в ей тази пресечка – отговаря тя и се обръща пак към мен – после ще продължим.

Стотина метра преди Църквата, спомняща Благовестието, Мария повежда половината поклонници към закусвалнята за бърза храна. Изпитвам презрение, чисто като детска мечта. Същите хора, които вече са подготвили бележчици с желания, които ще втъкмят в Стената на плача преди или след посещението на Гроба Господен. Същите хора, които ходят на ходжа срещу магии. На едната ръка – с Кръст, а на другата – с червен конец. И се кръстят безобразно.

Чувствам се като справедлив фарисей. Фарисей, но справедлив. Справедлив и все пак фарисей. Точно тук и сега ли трябваше …

***
Когато минавам под кръста на входа, персоналните ми дяволи сякаш също отиват за бургери. В двора е тихо като в храм. Чува се само молитвата. Румънски свещеник чете от бели листове, а около него се е смълчала пъстра групичка. Винаги е хубаво да срещнеш румънци, гърци, сърби или руснаци на такова място. Простичко казано, те имат по-силна вяра от нас и това се чете в очите и движенията им, в самото им присъствие. Разбирам защо са навън. Църквата е заключена.

Но тайната е във въздуха и тук навън. Обикалям и я вдишвам. С всяка крачка саждите от сърцето ми се олющват като мъртви ненужни птици. На страничната стена попадам на изумително филигранен стенопис – сцената на Благата вест. Отдясно е Пресвета Богородица, а отляво Архангел Гавриил. Помежду им – потокът. Известява се за Онзи, който се издигна над водите.

Гледам.
Гледам.
Молитва в образ.

Усещам някой до рамото ми. Полуобръщам се и виждам младата екскурзоводка. Кимвам й към стенописа и проверявам обратно блесналия й поглед. Поглеждам отново иконата, някой заговаря, разбирам, че съм аз:

– Исках да ти кажа това:

Богородице Дево, радвай се!
Благодатна Марие, Господ е с Тебе!

Оттук насетне втори глас се присъединява и посред двама ни има само Любов:

…Благословена си Ти между жените
и благословен е плодът на Твоята утроба,
защото си родила Спасителя на нашите души.

Поглеждаме се в един и същи момент. На мен ми е и хубаво, и смешно, като знам предстоящия ми въпрос:

– Как бяха бургерите?